— Не се осмелявам да се надявам — каза той.
— Опитайте се! — каза дожесата. — Ще ви възнаградя царски! Ако успеете да събудите дожа, ще подучите хиляда зекини. Ако му се възвърнат силите и бъде в състояние да се яви пред народа и синорията, ще ви дам десет хиляди екю…
Тия грамадни суми, които дожесата му предлагаше, възбудиха алчността му.
Великият инквизитор беше мъртъв. Защо да отблъсне предложението на дожесата? Нищо не го задължаваше вече.
И той прие.
Поиска да остане сам при болния.
— След един час — каза той на дожесата — ще дам решителен отговор, ще мога да кажа на Нейно Величество точната истина…
— Знайте, че ви очаквам с нетърпение — отговори тя, отдалечавайки се. Опитайте всички методи, които знаете… Ще бдя никой да не ви безпокои.
После напусна спалнята на съпруга си, като поръча на слугите да не оставят никого да влезе вътре.
Щом се завърна в своя будоар, почетните й дами започнаха да разказват последните събития…
Народът се бе събрал на площада Сан Марко и Пиацета, надавайки викове, понеже никой ме знаеше точно какво се е случило през нощта.
Заплашителното държание на войниците и дързостта на тълпата бяха станали причина за няколко инцидента.
Антонио Мемо, в съгласие със сенаторите, бе решил да опразни площада с военна сила.
Народът бе прогонен към стъпалата на Пиацета и към Каля Марчерия.
Но вълнението съвсем не стихна: революцията се приближаваше.
Внушителна група се бе събрала на моста Риалто и се бе барикадирала като върху една непревзимаема височина.
Навсякъде, както по улиците, така и върху каналите, се събираха хора. Навсякъде се разнасяха проклятия и обидни изрази по адрес на инквизиторите. Даже мнозина хвърляха камъни срещу войниците, които идваха да ги разпръснат.
През това време синорията се бе събрала на извънредно заседание. Едно безпокойство владееше между събралите се; смъртта на инквизиторите и една част от висшите сановници бе породило едновременно страх и съперничество между преживелите.
В тия дни на криза и смущение бе нужна силна власт, твърде силна, за да се наложи над амбициите на благородниците.
Присъствието на дожа бе крайно необходимо, но какво можеше да направи един луд с развълнувания народ?
Антонио Мемо чувстваше със страх, че положението е мъчително и деликатно.
Катерина от своя страна, нетърпелива, твърде амбициозна, се молеше, щото Иларио Турно да успее в своята мистериозна работа.
Едва бе изминал един час, когато тя го видя да влиза внезапно в нейния будоар. Той бе зарадван. Какво означаваше тази промяна в настроението му?
— Уважаема дожесо, вашето желание е изпълнено — каза той, покланяйки се пред Катерина. — Успях да изтръгна дожа от безсъзнанието му!
— Добре — отвърна дожесата. — Сега трябва да се възвърне на дожа пълното съзнание, поне за малко време.
При тия думи тя отиде до своята маса и отвори едно чекмедже, където се намираха много кесии, пълни с екю.
Взе много от тях и ги подаде на отровителя на инквизицията.
— Приемете наградата за вашата първа победа — каза тя — и побързайте да ми съобщите скоро втората! Разкажете ми как успяхте да възвърнете моя съпруг към живота!
Иларио Турно обясни на своята августейша събеседница, че в началото бил отчаян и не очаквал успех, тъй като повечето от изпитаните средства били неефикасни…
— Аз се отказах от отровите — каза той, — за да прибягна към едно физическо средство. Разчоплих леко кожата на болния, на едно чувствително място с върха на една игла и впръсках в образувалите се ранички няколко капки от една мистериозна киселинна есенция. Ефектът не закъсня. Почти веднага дожът даде признак на живот: болката бе възтържествувала над неговата безчувственост.
Дожесата се зарадва от тези думи.
— Тичайте! Тичайте! — каза тя. — Върнете се скоро и ми съобщете, че той е способен да се покаже пред очите на народа и да председателствува синорията.
При тия думи тя го освободи.
Отровителят бе сигурен, че ще успее да възвърне съзнанието на дожа за няколко часа и да спечели още една внушителна сума.
Когато влезе в спалнята на дожа, последният бе станал. Честният му слуга му помагаше да се облече.
Както може да се предполага, нещастникът чувствуваше, че главата му тежи, че тялото му е съвсем отслабнало. Но Иларио Турно му даде силно ободрително питие, което му причини моментално облекчение; той се почувствува разположен да се разхожда из стаята.
— Незаконнороденият! — произнесе той. — Незаконнороденият… Той очаква моята присъда, той очаква да го накажа… Оставете ме да отида при него.
После препаса своята сабя.
През това време Иларио Турно бе отишъл с голяма бързина да повика дожесата.
Щом тя видя съпруга си прав, горд, като всеки здрав човек, не можа да сдържи един радостен вик.
— Да бъде благословено небето! Ти си жив, ти си жив! — извика тя.
— За да отмъстя тия, които са мъртви! — извика дожът.
— Виж ми сабята, с която ще го накажа!
Той поиска да се покаже пред народа и на войските, да постави на главата си дожовата корона и да облече дожовата мантия.
— Знай, че смут владее около палата — добави тя, — че незаконнороденият и неговите двама приятели, Фалие и Оргосо са наши пленници!
— Как, и те ли са пленници? Победа, победа! — извика дожът. — Да, кой ще ми даде моята корона и моята мантия! Желая да се покажа в цялото си величие! Дайте ми всички украшения, както през големите тържества. Фалие и Оргосо ще умрат първи, пред очите на незаконнородения. Палачът ще издигне своя ешафод между двете червени колони и дожът, като прост зрител ще го аплодира.
Луиджи още не бе привършил монолога си, когато дожесата вече бе дала заповед на шамбелана и на всички слуги да провъзгласят навсякъде: „Дожът е жив! Дожът е жив!“
После тя се върна при мъжа си и му разказа по предпазлив начин за последните събития.
Луиджи разбра само няколко думи от речта на Катерина, но те бяха достатъчни, за да се събудят яростта в гърдите му.
Нещастникът приличаше на движещ се труп. Тежката корона на дожовете, поставена върху разрошената му червеникава коса, правеше да изпъква ужасната бледност на лицето му, неговите зловещи очи изпускаха светкавици от омраза.
Дожовата му мантия висеше по дължината на отслабналото му тяло и образуваше много гънки.
Но какво важеше това в очите на Катерина! Тя никога не бе обичала Луиджи. Тя не виждаше в него друго, освен една играчка, един инструмент за осъществяване на целите си.
Нейният съпруг бе пред прага на смъртта. Проблясъкът на съзнание през няколкочасовото му завръщане в живота не бе нищо друго, освен последният пламък на едно загасващо огнище.
През това време викът: „Дожът е жив!“ се бе разнесъл навсякъде из палата. Войските отговориха с радостни възгласи на слугите на Катерина.
— Дожът е жив! — почнаха да викат на свой ред и членовете на синорията, събрани в заседателната зала.
Антонио Мемо се надяваше, че вече ще се сложи край на разногласието, че властта ще бъде спасена,
