бунтът потушен, редът възстановен.
Той отърча при дожа, хвана почтително ръката му и двамата влязоха в залата.
Съветниците станаха от столовете си при появяването на Луиджи Гримани, дожа на Венеция.
Държавният глава седна в своя специален фотьойл и отговори с жест на ръката на изразите на уважение, които му засвидетелствува синорията.
— Морето бушува ли, иска ли да погълне всички ни? Народът иска ли кървави зрелища? — произнесе той, заставайки в театрална поза, като че ли цяла Венеция бе един грамаден колизей с многобройна публика. — Да, той ще има своите жертви, но ще ги изтръгнем от неговата гръд! Казаха ми, че незаконнороденият и неговите главни съучастници са на сигурно място… Толкова по-добре! Да живее правосъдието!
— Негърът е също пленник — добави Антонио Мемо.
— И негърът ли? — каза дожът с учудване. Ето кое е отлично, мои приятели. Ах, какъв фееричен грандиозен спектакъл, като тези в древния Рим ще дадем ние на народа! Чувате ли как се вълнува? Той иска главата на незаконнородения, но неговите двама съучастници ще умрат първи. Маринели и негърът ще дойдат после. Такава е моята воля! Подкрепяте ли я, сеньори?
Съветниците бяха навъсили вежди, слушайки думите на дожа.
Антонио Мемо бе очаквал друга присъда, но дожът бе вече говорил и той се намръщи като другите съветници.
Луиджи напусна залата, за да отиде в ложата, която й бе съседна. Неговото появяване биваше поздравявано с аплодисменти и френетични викове от тълпата. Луиджи очакваше да получи тази народна почит.
Но този път очакването му бе напразно. Тълпата се държеше далеч, ръмжаща, мърмореща. Само батальоните от арсенала, струпани пред палата, аплодираха владетеля.
В този момент палачът се показа между двете червени колони; зад него идваха помощниците му и ужасният фургон, където стоеше зловещата машина за убиване на жертвите на държавата.
Това бе посрещнато от тълпата с мърморения и проклятия.
Но Бурони изпълни работата си с невъзмутима флегматичност. Вече тежкият пън, издигнат от шест здрави ръце, бе поставен върху плочите.
— Те ръмжат от нетърпение — каза дожът с ужасен смях. — Но тия ръмжения ще отстъпят място на безумна радост, когато четирите глави ще паднат. Ах, да, това ще бъде един хубав празник, какъвто Венеция не е виждала! Но… Но защо бенгалските огньове още не са запалени? А залповете, знакът на нашата радост, на благородниците.
Лудият ставаше все по-буен. Присъстващите съветници и благородници го виждаха не без ужас да се движи по балкона, хвърляйки около себе си ужасен поглед. Вече бяха започнали да се питат дали ще може да запази прояснението си до края на екзекуцията.
През това време Бурони бе привършил приготовленията. Дожът натовари шамбелана и един от съветниците да съобщят за последен път на затворниците присъдата и да се подготвят за смъртта.
Николо Стено се подчини. Един сенатор и няколко монаси го придружиха.
Покрай колоните стояха много лакеи. Под командата на един офицер трябваше да придружат затворниците до мястото на наказанието.
Единствено мисълта за неговия триумф, желанието да види своя неприятел да загива пред краката му бяха достатъчни да успокоят делириума на Луиджи, да дадат просветление на духа му.
Когато шамбеланът се представи в килиите на Фалие и Оргосо, за да им съобщи осъждането им на смърт, техните физиономии не издадоха нито гняв, нито разкаяние, само разочарование, примесено със съжаление. Маринели беше загинал, неговият полумъртъв брат оставаше като победител.
— Защо го е пощадил? — каза Фалие. — Марино Маринели не е изпълнил докрай своето дело на отмъщение, а е загинал.
— Не го упреквай, моля те — каза Оргосо, хващайки ръката на своя приятел. — Ние ще умрем за една справедлива кауза.
В този момент влязоха монасите, хвърлиха се на колене и се замолиха. После офицерът и лакеите пристигнаха на свой ред, за да отведат затворниците.
Но когато слугите на Бурони се приближиха до тях, за да ги вържат и да ги отведат грубо до мястото на наказанието, Фалие ги отблъсна гордо.
— Ние можем да се изкачим, без да треперим по стъпалата на ешафода, един до друг, братски хванати за ръка.
Те се изкачиха без да се олюляват върху фаталната естрада, гледайки безразлично маскирания палач, който ги очакваше близо до пъна…
През това време Николо Стено и сенаторът бяха отишли в килията, където очакваха Марино и Горо.
Те им прочетоха от името на дожа смъртната присъда.
Маринели остана неподвижен през няколкото минути, докато трая четенето на официалния документ.
— Дожът ли? — каза Марино. — Но вие лъжете! Дожът е съвършено неспособен да председателствува един съд и да вземе някакво решение! Дожът вече е почти мъртъв!
— Дожът е жив! — възрази шамбеланът. — Той ще наблюдава вашата екзекуция от височината на ложата, Марино Маринели.
Но това грубо възражение не бе достатъчно да убеди Марино. Той знаеше, че дожът не бе друго, освен играчка в ръцете на синорията. Някога благородниците не бяха се поколебали да погребат живия дож, а що се касае до Луиджи…
Шамбеланът и сенаторът бяха напуснали вече килията, преди затворникът да беше привършил говоренето си.
— Никой не иска да чуе истината! — продължи Марино. — Аз обаче изпълних дълга си; удържах клетвата, която дадох над тялото на моя баща, извърших делото на свещеното отмъщение.
Монасите влязоха в килията на Марино и започнаха да се молят.
Зловещата минута бе близка.
Горо се хвърли също на колене и хвана ръката на господаря си, за да я целуне за последен път.
— Стани, приятелю! — му каза Марино. — Ти изпълни достойно своя дълг върху земята. Научих се да уважавам твоята честност и твоето усърдие, да обичам в теб хитрия и безстрашен човек едновременно. Благодаря ти искрено за всичко, което си направил за мен, за лекотата, с която рискува собствения си живот, за да спасиш моя. Аз имам само едно желание, ще искам едно нещо, Горо, само едно…
— Нека Маринели говори, нека говори! — прекъсна го негърът. — Винаги е готов Горо да слуша благородния сеньор.
— Това нещо ти може би си го открил, Горо — отвърна Маринели, наблягайки на думите си. — То е да умреш без страх за мен. Тази е последната заповед, която ти давам!
Негърът отговори на думите на своя господар в изблик на преданост и добави, че до последната минута ще вика: „Да живее великодушният Маринели, безстрашният Марино Маринели!“.
После монасите ги приканиха към молитва. Двамата затворници се хвърлиха на колене.
Граф Санта Рока каза последно прости на своята жена и своя син. Какво бе станало с тях? Бяха ли мъртви, отровени? Живееха ли още? Тия мисли набръчкваха челото му и правеха смъртта му, мъчителна.
След няколкоминутно дълбоко мълчание офицерът даде заповед за тръгване.
Слугите на Бурони се хвърлиха върху затворниците и им поставиха белезници.
После малката група тръгна на път през галериите.
Щом Марино се появи между колоните, стори му се да чува глух ропот да се разнася сред тълпата. Барабаните биеха силно, като че ли да заглушат шума.
Героят забеляза двамата си приятели върху ешафода. Той разбра ужасните намерения на съдиите и изпита голяма горчивина, мислейки, че двамата му най-силни другари трябва да загинат за него като злодеи, те, честните и безстрашни мъже.
Той пожела да се отправи към тях, да им стисне за последен път ръцете, но войниците му попречиха и го принудиха да остане на мястото си…
