— Уви! — каза негърът. — Нещастницата е безвъзвратно загубена; може би Бог ще продължи живота й с няколко часа.
— Да, сигурен съм — каза Марино с вълнение, — небето ще ни помогне, ние ще я видим още жива! Искам да й благодаря за последен път за всичките грижи, които ми е засвидетелствувала, да мога да й затворя очите.
Двамата мъже преминаха бързо площада и се отправиха към кея.
Те се качиха в лодката на Горо и тръгнаха.
Лодката, управлявана от негъра, летеше по водите.
След малко стигнаха остров Сан Николо.
Стъпвайки на земята, Марино изпита едно успокоително чувство. Най-сетне можеше да ходи свободно по този остров, върху който бе роден и където злодеите го бяха принудили да се укрива дълго време като див звяр.
Остана за момент неподвижен, погледна наоколо с поглед, в който личеше гордост й задоволство. После, като че ли се сепна, той излезе от своята замечтаност и последва негъра, който бе тръгнал напред, отправяйки се към бившата вила.
Щом пристигнаха, те се вмъкнаха във вътрешността на избата, както правеха по-рано.
В дъното на голямото помещение блестеше слаба светлина.
Близо до малката лампа старата просякиня, легнала върху своето легло от водорасли, охкаше тихо. До леглото й бе коленичила милостива рибарка и се молеше.
Когато двамата мъже влязоха, тя извърна глава, заинтригувана от шума, после стана и тръгна към тях.
— Елате, елате бързо! — им каза тя тихо. — Погледнете как неспокойно се въртят очите й! Сигурно някаква голяма тайна тежи на сърцето й и й пречи да умре. Ах, да знаете, колко е мъчително да присъствуваш на едно умиране!
Марино се приближи близо до леглото на бедната жена и я хвана леко за ръката; тя бе вече ледена.
Умиращата обърна бавно трескавата си глава; една светкавица проблесна във вече стъклените й очи, тя бе познала Марино. Пожела да направи едно ново усилие, размърда мъчително устните си, опита се да произнесе няколко думи с висок глас, но не успя.
— Моя добра Людовика! Моя силна Людовика! — извика печално Марино, коленичейки съвсем близо до болната. — Добре, че те намерих; ще мога да ти кажа моето последно сбогом.
Старата просякиня отвори широко клепачите си и в очите й блеснаха две загасващи огънчета.
Ела… тук… по-близо — прошепна тя най-сетне.
— Какво те измъчва, бедна жено! Кажи ми, кажи ми последната си тайна, която те души? — попита Марино с развълнуван глас.
— По-бързо… Умирам… Свършва се… Твоето дете, намерих…
— Моето дете, моето дете? — извика Марино, който не можа да въздържи бащинския си възторг в тази мъчителна минута. — То е живо? О, добра бабо, за последен път остави ме да ти благодаря за всичките добрини, които си ми направила. Но кажи ми още едно нещо! Къде е моето дете? Къде мога да го намеря?
— Аз… го… намерих… при…
Умиращата нямаше сили да допълни последните си думи. Нейните охкания се прекратиха с едно хъркане, тя бе мъртва.
— Успокой страха ми! Отговори, отговори ми, бедна майко! — каза Марино. — Именувай мястото, където се намира детето ми! Не отнасяй тайната със себе си в гроба! Людовика, чуваш ли въпроса ми? Разбираш ли бащинската ми мъка?
Тия думи, произнесени със сърцераздирателен глас, като че ли упражниха едно физическо въздействие върху умиращата, защото клепките й внезапно трепнаха, отвориха се…, но устните й останаха неми, затворени от гробовно мълчание.
Марино и рибарката коленичиха до леглото и се замолиха усърдно за душата на починалата. Двамата бяха дълбоко трогнати от този край на мъченицата.
Само Горо запази своята невъзмутимост. Мисълта за дълга, който имаше да извършва, за героичната задача, която неговият господар и той си бяха определили, занимаваше духа му. Той се обвиняваше, че бе пристигнал твърде късно при Луала.
— Една минута по-късно — повтаряше си той непрекъснато. — Едва сеньор узна, че неговото дете не е живо и Луала умря, отнасяйки тайната в гроба си. Никаква следа, никакво указание. Защо тя не се довери на негъра, когато още можеше да говори?
Но съдбата е неумолима и не обръща внимание на сметките на хората.
52. Марино търси жена си
След смъртта на Луала Марино и Горо решиха да тръгнат незабавно за Рим.
Те заминаха с една гондола за Брандоло, където платноходът на Маринели бе хвърлил котва.
Тонино, Зани и целият екипаж очаква завръщането на своя началник с нетърпение.
Бяха узнали за събитията през кървавата нощ, но нямайки точни сведения за всичко, се страхуваха за Марино.
Маринели ги постави в течение на търсенията, които желаеше да предприеме, за да намери жена си и детето си. После им обеща, че щом постигне целта си, ще разпусне всички да се завърнат в домовете си, за да си отпочинат от умората.
Всички тия храбри моряци бяха щастливи и горди да се завърнат като герои. Те му бяха другари в неговата мъка, в неговото желание за мъст; бяха му другари и в неговия триумф, който акламираха с неописуемо въодушевление.
Но, уви! Една сянка засенчваше тази щастлива картина. Най-голямото щастие и най-големият триумф не се ли купуваха винаги с цената на сълзи и страдания!
Само Марино Маринели и Горо се завърнаха от петимата верни другари, тръгнали за Венеция. Фалие, Оргосо и д’Артенай липсваха, жертви на своята преданост към свещеното дело.
Платноходът не закъсня да вдигне котва и да тръгне по морето.
Лекият бриз надуваше платната и корабът се носеше грациозно по сините води на Адриатика.
След шестдневно пътуване спряха в Пескаро. Марино Маринели и Горо слязоха. Корабът трябваше да дочака тяхното завръщане.
С разтуптяно сърце граф Санта Рока пое пътя за Рим. Той бе наел два коня за себе си и за своя верен служител и те галопираха толкова бързо, колкото позволяваха силите на животните им.
Пътят прорязваше Абруците, страшни с бандити, разбойници и крадци по големите пътища.
Обаче те не се безпокояха и след кратък престой в Таглиакозо достигнаха най-сетне свещения град.
Пристигнаха там привечер и първата им грижа бе да потърсят странноприемница, за да починат от уморителното пътуване.
На следната утрин Марино отиде в палата Латеран, където живееше временно папата. Павел V бе седнал в своя работен кабинет и даваше инструкции на събраните кардинали, когато дойде шамбеланът да му съобщи, че един млад чужденец, казващ, че се нарича граф Санта Рока, го моли за аудиенция.
Папата размисли за момент. Това име не му бе непознато… Къде го бе чувал?
Не закъсня да си припомни при какви обстоятелства се бе запознал с младия граф и даде заповед да го въведат веднага.
Марино допря едното си коляно до земята и се поклони пред светия отец.
— Кажи, синко, какво ново те води към Рим? Ти си, ако не се лъжа, оня млад венецианец, който преди няколко години се застъпи пред мен, за да спаси своето отечество от една неизбежна и нещастна война?
— Моето име е Марино Маринели, свето отче. Вие ми дадохте титлата граф Санта Рока.
— Поздравявам те, скъпи синко — каза Павел V, протягайки ръка на госта си, за да му помогне да
