— Бог да бъде благословен. Но говорете бързо, скъпа сестро Сесил. Какво така важно има да ми кажете?
Сестра Сесил се приближи още до Сестрата Агнес и й прошепна на ухото:
— Бедната сестра Анжелика е осъдена на смърт, но аз имам надежда да я спася. Това е наш свещен дълг, сестро.
— Какво сте видели, сестра Сесил, за да ви дойде такава мисъл? Готова съм да ви помогна във вашата свещена задача, но кажете ми това, което знаете!
Сестра Сесил погледна зад вратата със страх, после я затвори, колкото може по-тихо. Те биха били загубени, ако игуменката ги изненадаше в техния частен разговор.
— Игуменката и сеньорита Мадлена пренесоха нещастницата върху една пейка в дъното на градината: под предлог, че я оставят да си почине. Те оставиха там сестра Анжелика напълно припаднала. Видях ги! Знаете ли къде оставиха нещастницата?
— О, сестра Сесил. Възможно ли е?
— Те я поставиха върху пейката под отровните цветя. Сестра Анжелика е осъдена на смърт и ние трябва да я спасим!
— Но как да го сторим, сестра Сесил? Щом игуменката узнае това, ние и двете ще бъдем загубени, а и сестра Анжелика не ще избегне, въпреки това, тъжната си съдба; ние не ще можем вече да я закриляме.
— Вие имате право, сестра Агнес; нашата уважаема игуменка не трябва да узнае, че искаме да спасим послушницата.
— Но какво да направим тогава?
— Изслушайте плана ми — прошепна сестра Сесил. — Има само два начина да помогнем на нашата бедна сестра Анжелика, без да си навлечем гнева на игуменката. Елате с мен в градината и ще пренесем сестра Анжелика върху една друга пейка, далече от отровните цветя, за да я избавим от отровния аромат, изпущан от цветята. После, утре сутринта, преди разсъмване ние ще се промъкнем отново безшумно в градината и ще пренесем послушницата пак под фаталните цветя. Нашата уважаема майка Еулалия ще я помисли за мъртва, понеже тя ще бъде дълбоко припаднала. Според това, което ще направи игуменката, ние ще видим, как да действаме после. Елате бързо, сестра Агнес, нямаме нито минута за губене!
Двете малки монахини се промъкнаха незабелязано в коридора, слязоха по стълбите и отидоха бързо в градината.
Никой не подозираше намеренията им. С голяма предпазливост пренесоха тялото на бедната Анжелика върху една отдалечена пейка, после се върнаха бързо в килиите си.
На разсъмване отидоха отново в градината и пак поставиха бедната безчувствена сестра върху смъртоносната пейка. Никой не бе разбрал хитростта им. Анунцията не бе дишала дълго време отровната миризма на цветята, но по нея се виждаха всички признаци на смъртта.
Игуменката, майка Еулалия, накара да погребат бързо послушницата Анжелика, и че още същата вечер нейният ковчег бе спуснат в гробницата на манастира. Сестра Агнес и сестра Сесил трепереха, следвайки траурното шествие. Ако тя се събудеше твърде рано и се задушеше в този херметически затворен ковчег.
Двете малки монахини се страхуваха да не би тяхната игуменка да ги изненада пред вратата. Но нищо не се случи и нощта мина без инциденти.
Към десет часа сестра Агнес се вмъкна в килията на сестра Сесил.
— Всички спят в манастира; не е ли време да действаме, сестра Сесил? — попита тя.
— Сестрите прислужници още работят в кухнята, сестра Агнес; по-добре да почакаме още половин час.
— Страхувам се да не бъде твърде късно, сестра Сесил.
— Имай доверие, сестра Агнес, Бог ще ни помогне, защото ние извършваме едно добро дело.
— Това е истина, сестра Сесил. Бог не иска тази млада жена така приятна и така красива да бъде убита от…
— Шт! Сестра Агнес не богохулствайте. — Да се вслушваме! Може би сестрите прислужници вече са си легнали.
Сестра Сесил се измъкна от килията. Нищо не се движеше; всичко бе спокойно в големия манастир.
— Бързо, сестра Агнес, вземете вашата свещ и няколко кибритени клечки. Аз съм се снабдила с една желязна пръчка, за да мога да отмахна капака на ковчега. Ние трябва да побързаме — произнесе сестра Сесил.
— Имам едно малко шише с ликьор; взех го, понеже може да ни бъде полезен. Света Богородица да ни помогне! — въздъхна сестра Агнес, малко треперейки.
— Да вървим! Ще извършим добро дело, скъпа сестро.
Без шум и с хиляди предпазвания, двете монахини преминаха дългия коридор и слязоха по каменната стълба. Дълбоко мълчание владееше в манастира.
Те достигнаха най-сетне стълбата, водеща към избата. Навън, в двора, също нямаше нищо обезпокоително.
Вратата не бе заключена с ключ, но мъчно се отваряше. Сестра Сесил, по-силна, се наблегна върху тежката желязна врата и я натисна. Едно глухо скърцане се чу и ужаси сестра Агнес.
Можеше да се чуе този шум. Можеха да дойдат и тогава те бяха загубени.
— Бедната малка монахиня трепереше като лист, но тъй като нищо не се случи, тя придоби смелост и последва другарката си, която вече слизаше по старите изтрити стъпала на подземието.
Сестра Сесил драсна една клечка и пламъкът на свещта, с която се бяха снабдили, освети скоро влажните стени на подземието на мъртвите.
Бързаха без страх, уверени, че изпълняват едно едно добро и богоугодно дело.
Ръка за ръка се отправиха към ковчезите. Тежкият въздух ги задавяше.
Намериха лесно ковчега на сестра Анжелика.
Сестра Сесил постави настрана свещта и започна, подпомогната от другарката си, да отвива винтовете на капака. Това бе трудна работа за двете слаби монахини.
Успяха най-сетне, с големи усилия и с помощта на желязната пръчка, която сестра Сесил бе взела, да извадят пироните, които прикрепяха капака към ковчега.
Когато и последният пирон бе изваден, двете монахини се спряха за момент. Сърцата им биеха силно и ръцете им трепеха, когато повдигаха капака.
Бедната сестра Анжелика почиваше в своето мъртвешко легло, бледа като своя саван, изглеждаше действително да спи последния си сън.
— Света Богородица да бъде благословена! — прошепна сестра Сесил. — Тя още не се е разбудила, понеже не е мръднала, нейните ръце бяха скръстени по същия начин, както нашата уважаема игуменка ги е поставила. Сестра Агнес, помогни ми да издигна нашата бедна другарка и да я покрия с топлото манто, което донесох за нея! Бог не ще ни изостави в свещената задача, която сме поели. Ще успеем да спасим нашата нещастна сестра.
— Да внимаваме! — помоли Агнес. — Да не й причиним зло. Ние сме слаби, за да повдигнем нещастницата.
Успяха най-сетне да извадят още безжизнената Анунциата от ковчега и я поставиха на земята, върху капака. После те коленичиха от двете й страни, без да обръщат внимание на студената и влажна земя на избата.
Разкриха бързо голите й крака и ледените й ръце, наляха й няколко капки ликьор между стиснатите зъби, вдъхнаха й своя топъл дъх в устата и направиха всичко, което им бе по силите.
След малко те изпитаха радостта да видят тяхната нещастна другарка да повдига с мъка клепачите си и ги поглежда с още мътен, но жив поглед.
— Света Богородица да бъде благословена! — промълви сестра Сесил, сключвайки ръцете си със затрогваща грация.
Анунциата се опитваше вече да излезе, искаше да говори, но се ужаси внезапно, поглеждайки около себе си с учуден и плах поглед. Нейните сили я изоставиха и тя падна пак върху леглото си, изтощена от усилието, което бе направила.
