Малко по малко шумът намаля. Народните маси се разпръснаха на разни страни към домовете си през Каля Марчерия или улиците през Големия канал, или каналчетата.
Марино и Горо се върнаха с пълна сигурност в палата.
Войските се прибраха в арсенала. На следния ден сутринта дълбоко мълчание владееше площада и съседните канали. Нищо не напомняше за вълненията в навечерието. Революцията бе преминала.
51. Смъртта на Луала
На следната сутрин намериха нещастния дож, проснат неподвижно върху плочите на двора, върху куп строшени предмети.
Новината бе съобщена веднага на Марино: последният не прояви нито радост, нито скръб. Пазещ спокойствието си, той констатира още веднъж, че това е дело на съдбата.
— Моето отмъщение е изпълнено! — каза той. — Всички виновници са получили наказанието си, от първия до последния. Мога, най-сетне, да помисля за себе си, за Анунциата, за моето дете.
Той посвети първите си грижи — за погребението на жертвите. Д’Артенай, Фалие и Оргосо бяха погребани с големи почести.
Марино се погрижи убитите инквизитори и сенатори да бъдат положени в частните си гробници, на острова на гробовете.
Тялото на Силвио Зиани бе изхвърлено до лагуните и също погребано.
Но само погребенията на Д’Артенай, Фалие и Оргосо имаха всенароден характер. Всички им отдадоха последна почит.
Смъртта на Карманиола и неговите съучастници бе посрещната като необходимо и желано освобождение.
Обаче някой бе коленичил върху гроба на дожа; това бе самият Марино. Той помоли Бога да прости на нещастния безумец, да даде мир на душата му.
Щом погребалните церемонии бяха свършени, народът се разпръсна, Венеция изглеждаше опустяла като през някой неделен следобед, когато никой нищо не върши. Карнавалът бе внезапно прекратен, всички бяха послушали Марино.
Героят размишлява дълго, той държеше в ръка съдбините на отечеството си. Най-сетне реши да спре своя избор върху Антонио Мемо, да го избере като дож чрез синорията. Този благородник му се струваше по-достоен от всеки друг за това величие. Познаваше още от детинството си и го уважаваше за неговата честност и благотворителност.
Що се отнася до избора на новите инквизитори, Марино реши да възложи тази грижа на синорията. Мислеше с право, че трагичният край на предшествуващия съвет ще послужи за предупреждение на неговите наследници. Последните, без съмнение, щяха да тръгнат по правия път и да играят истинска роля на добри и работни администратори.
Когато Марино се представи при Антонио Мемо, думите на последния бяха изпълнени с достойнство и респект. Без да се унижава или да прибягва към ласкателство, честният прокурор отдаде почит на победителя.
— Синорията — му каза той, — възлага единствено върху вас грижата да възстановите обществения ред. Тя има пълно доверие във вас!
Марино го прекъсна и му съобщи решението си.
Антонио Мемо заяви, че приема голямото отличие, ако синорията одобри този избор.
Тогава двамата се отправиха към залата на съвета, Марино бе решил в същото време да обясни своята постъпка.
Когато двамата мъже влязоха, благородниците на промълвиха нито дума. Споменът за кървавата нощ тежеше на съвестта им. Те предвиждаха решенията на Марино. Незаконнороденият, справил се така ловко със страшния съвет и неговите сателити, би си отмъстил ужасно. Щеше ли да продължи той своето кърваво дело?
Всички тия мисли изпълваха сърцата на благородниците. Страхът им бе отнел всякаква воля.
Марино пазеше цялото си достойнство. Неговото внушително и гордо държане и неговите решителни черти му придаваха неоспорим авторитет.
Той защити важно, студено своята постъпка. Заяви, че е работил за благото на своето отечество, за неговото издигане и за избавянето му от тиранията.
— Далеч от мен е била всяка мисъл за алчност и интерес! — извика той. — Далеч от мен е била властолюбива и егоистична амбиция, сеньори! Моята задача ще бъде свършена, когато видя най-сетне Венеция управлявана от най-честните и достойни за постовете си мъже. Аз не искам нищо за себе си, освен правото на гражданство, което убийците на моя баща позорно ми отнеха, моето единствено желание е да водя скромен и прост живот, да вкуся от семейното щастие, което злодеите ми отнеха. Сега аз оставам върху почитаемата синория да има грижа да съди делата ми!
Благородниците на произнесоха нито дума… Макар че те единодушно признаха правотата на тия думи, никой не се осмели да отговори на героя. Как ще употреби той своето влияние върху народа? Ще удържи ли своите обещания? Тия страхове не им даваха мира. Всички се страхуваха от нови убийства… Само Антонио Мемо не се съмняваше в думите на незаконнородения.
Тогава той стана на свой ред, за да покани Маринели да даде още едно обяснение на синорията.
Достойният човек се отказваше да влезе в каквато и да е интрига и да действа тайно. Той не се опасяваше нито за момент за своята официална длъжност.
Марино повтори с енергичен глас предишните си декларации, после завърши късата си реч с молба към сенаторите да изберат за дож Антонио Мемо.
— Аз ви обещавам, сеньори, единодушното одобрение на цяла Венеция. Споделете мнението ми, сеньори!
Последните думи оказаха над събраните значително влияние.
Сенаторите бяха едновременно трогнати и изненадани от решенията на Марино. Тия хора, болшинството от които бяха възрастни и бяха прекарали живота си сред омраза и сплетни, не можеха да виждат в Маринели друго, освен един демагог и узурпатор.
— Вашите думи са думи на един благороден човек! Ние всички вярваме в искреността на вашата честна дума! — каза ставайки един от сенаторите, плешив и треперещ старец. — Обаче една точка, една единствена точка още не е изяснена — добави той. — Вие не трябва, заради патриотизма, да пренебрегвате вашите собствени интереси. Какво искате за себе си? Какви облаги, какви предимства искате от държавата?
— Нищо, сеньори! — отговори енергично Марино. — Аз не искам нищо за мен, освен правото да живея свободно във Венеция, както всички други граждани. Моите бъдещи планове нямат нищо общо с политиката. Моите неприятели сега изкупиха престъпленията си, моята задача е свършена.
Аз имам друга задача за изпълнение, една задача, която не ми е по-малко скъпа от първата; моята жена и моето дете са грабнати, ще тръгна по техните следи, ще ги търся, докато ги намеря. Аз и моят чер слуга ще претърсим света, ако е нужно, за да ги намерим. Такива са моите намерения, сеньори! Не се съмнявайте нито за момент в моята искреност. Предпочитам да се убия със собствената си ръка, отколкото да изменя на моите обещания!… Сега вие знаете всичко, сеньори! Вземете свободно своите решения. За да ви помогна, аз ще употребя влиянието си върху народа, за да ги приеме.
При тия думи Маринели се поклони с уважение пред сенаторите и напусна залата.
Започнаха разискванията.
Общото мнение бе единодушно. Марино Маринели не бе нито узурпатор, нито престъпник. Съветниците решиха да не му искат никаква сметка за неговите постъпки, нито да го изгонят.
От друга страна не бе справедливо да го държат под подозрение. Неговите обяснения по този повод бяха достатъчно искрени.
Те започнаха първо с това, че възстановиха неговата чест и неговите граждански права. Неговото
