между живота и смъртта.
После, когато треската й премина, Франческо Боргез забеляза, за своя голяма скръб, че неговото дете бе загубило разума.
Без да бъде напълно луда, Мадлена бе засегната от една тиха лудост, ужасно мъчителна за тоя баща, който обожаваше дъщеря си.
Мадлена не си спомняше вече нищо, освен някои малки събития от своето детинство.
Когато Павел V бе уведомен за състоянието на своята племенница, той помисли, че това наказание е от Бога, който наказваше така Мадлена за страшното престъпление, което бе извършила, лишавайки Марино Маринели от любимата му съпруга и, кой знае?… може би желаейки да изчезне завинаги.
58. По следата
Излизайки от манастира, Марино Маринели отиде бързо до хана в Рим, където го очакваше неговият верен Горо, за да го постави в течение на събитията.
Горо, който вече оплакваше тъжната смърт на своята млада господарка, не можа да повярва на ушите си.
— Как! Анунциата не беше мъртва, както папата бе съобщил!
И сестрата игуменка бе, която бе предупредила Марино Маринели, своя неприятел, за тия странни събития.
Как тая жена бе променила внезапно държанието си? Сигурно бе се уплашила от ужаса на наказанието, което можеше да й наложи папата, понеже Горо не вярваше, че божествената милост може да намери място в коравото й сърце.
Но той не се спря дълго на тия мисли. Какво го интересуваше по каква причина бе станал този внезапен обрат в сърцето на Еулалия?
Главното за момента бе да се намерят следите на двете бегълки… или може би на трите…
Горо тръгна веднага към манастира на кларистките.
Надяваше се, че в неговите околности ще може да събере някои сведения за бегълките, но за нещастие много монахини бяха минали по пътя и никой не можеше да му даде точни сведения.
Един селянин твърдеше, че бе видял три млади монахини по пътя за Рим, но не бе твърде сигурен.
Въпреки това, Горо отърча в Рим и загуби скъпоценното си време да претърси всички ханища и да разпитва всички вратарки на манастирите, където мислеше, че бегълките са могли да се скрият.
През това време Марино Маринели уреди работите си, после реши да напусне Рим, да посети за последен път местата, където неговата скъпа Анунциата бе живяла и страдала така дълго време.
Той се движеше около манастира и навлезе в малката дъбова горичка. През тази малка горичка минаваха два пътя: единият се вдълбочаваше в полето, другия, водеше към Палестрината. Пътят за Рим минаваше от другата страна, в противоположна посока на Палестрина.
Марино Маринели вървеше, погълнат от мрачните си мисли.
Той бе излязъл от малката дъбова горичка, без да забележи и бе тръгнал по пътя за Палестрина.
Неговите очи блуждаеха по пясъка на пътя, когато внезапно бяха привлечени от един бял предмет, който, поставен сред пътя, се отличаваше ясно по жълтия и кафяв пясък, който покриваше пътищата в римската равнина.
Марино трепна.
Как бе попаднала тук тази бяла връв?
Той се приближи бързо до предмета и го вдигна. Това бе една връв, която служеше като колан в облеклото на кларистките.
Една монахиня значи бе минала по този път? Това беше пътят за Палестрина, пътят за Термоли, за Адриатика… за Санта Рока, за Венеция! Как не бе помислил за това по-рано?
Ако Анунциата бе тръгнала с двете бегълки от манастира, те не биха тръгнали по друг път, освен по тоя?
Сърцето на Маринели заби силно в гърдите.
Той вдигна бялата връв и я постави внимателно в джоба на мантията си.
Чувствуваше, че е на добра следа. Скоро щеше да намери Анунциата, своята скъпа малка жена. Колко е трябвало тя да страда!
Той се върна в хана, където Горо трябваше да го чака. Като вървеше, на Марино се струваше, че има крила, така леко стъпваше.
В хана, Марино Маринели намери Горо, който бе започнал да се отчайва, че никога не ще намери следата на трите монахини.
— Бързо, Горо, приготви се, тръгваме!
— Тръгваме ли, сеньор? Къде?
— Ето, Горо, погледни това, което намерих върху пътя за Палестрина.
— Една бяла връв, сеньор. Какво от това?
— Това служи за колан на сестрите кларистки.
— И сеньор е намерил това на пътя за Палестрина? Значи монахините са минали оттам?
— Така е Горо. Разбираш ли защо ние ще тръгнем в тази посока?
— Да, да, сеньор, бързо! Сеньор може би ще може да ги достигне.
— Бързо, Горо; приготви чантата. Аз ще се погрижа за коня. Ние тръгнахме след половин час.
Три четвърти час по-късно, Марино и неговият верен негър препускаха по пътя за Палестрина. Стигнаха там привечер и започнаха да разпитват жителите.
Каква голяма бе радостта на нашия герой, когато узна, че преди няколко дни три монахини от ордена на кларистките бяха дошли от Рим и бяха тръгнали за Сера, след като бяха прекарали една нощ в манастира.
Марино Маринели не се съмняваше вече. Той бе убеден сега, че Анунциата бе между трите монахини бегълки.
Реши да прекара нощта в Палестрина и да продължи пътуването си на сутринта.
Конете бяха отведени в конюшнята на хана и тази вечер Марино и Горо си отпочинаха в пълно спокойствие.
Те бяха сигурни, че ще достигнат целта си.
59. Във Венеция
Докато Марино и Горо тичаха по техните следи, трите монахини се ядосваха, че времето ги възпираше в Термоли. Но към обяд небето се проясни внезапно и Анунциата реши да използва хубавото време, за да тръгнат веднага за Венеция.
Вятърът бе твърде силен и надуваше платната на малкия кораб на Антонио Нардо, който летеше по водите като стрела.
Слънцето захождаше към хоризонта, когато се забелязаха най-сетне очертанията на Венеция. Бе вече нощ, когато корабът пристигна в пристанището и, понеже бе вече късно, решиха да прекарат нощта на кораба и да дочакат спокойно настъпването на деня.
Анунциата не можеше да си намери място. Тя не можа да затвори очи през нощта и, щом се разсъмна, разбуди другарките си да отидат да търсят любимия й.
Колко голямо бе разочарованието й, когато узна от палата на дожовете, където поиска да я осведомят, че Марино е напуснал Венеция преди няколко дни и е заминал за Рим.
Сърцето й се сви болезнено при тази вест и тя едва сдържа сълзите си пред слугата, който я осведоми.
Какво да прави сама с другарките си в този град? Венеция й се струваше празна, понеже Марино не беше там. Казаха й, че Марино скоро ще се върне в родния си град, понеже бе обещал на новия дож да бъде тук за сватбата му с морето.
Празникът бе на следния ден. Най-разумно бе да се въоръжи с търпение и да дочака спокойно във Венеция завръщането на своя съпруг.
