Николай Теллалов
Последен ден в неведение
Още не знаеше, че тазсутрешната сирена отбелязва последния му ден.
Последният от престоя тук.
Започна както обикновено — противен тенекиен вой, на негов фон — глас: „Седем часа. Ставане. Седем часа. Ставане…“ — също тенекиен, макар че синтезаторът е в състояние да възпроизведе нормален човешки тембър. Просто нарочно не го прави. Всичко тук е с цел. Всичко е нарочно. Всичко е със скрит смисъл. Може да ти се струва прозрачно ясен, може да си кажеш, че номерата са плитки и бързо ги разгадаваш. Само че грешиш. И когато нещо е очевидно, това е най-сигурният белег, че очевидността е нарочна, престорена, фалшива — за да се заблудиш, че разбираш за какво става дума. Макар че… няма гаранция. Понякога нещата НАИСТИНА са такива, каквито изглеждат.
Само че кога?
Секунда след сирената светнаха белите плафони в коридорите. Още секунда и дойде редът на килиите — блеснаха стените, отсрещни на входните решетки. Пак секунда — решетките започват с тихо бръмчене да се прибират — прътите им потъват в пода или се изтеглят към тавана.
Ала минават точно три секунди, преди да се изключи силовото поле, което дублира решетките и което при контакт причинява гадна, бавно отшумяваща болка в ставите и костите. В първия момент е като опарване по кожата, после се просмуква навътре, подпалва мускули, кръвоносни съдове, нерви, сухожилия… Най-бавно стихва в костите, поне такова е усещането, въпреки че на практика въздейства единствено върху нервната система — индуцира сигнали за болка в нервните клетки.
Впрочем, може да причини и трайни физически увреждания, ако не се отдръпнеш веднага. Надзирателят не ти казва какви са тези увреждания, но човекът пада и само стене, без да може да се движи. Плъзгащ се по релса на тавана манипулатор, свързан с Надзирателя, подхваща непредпазливия, глупав или сприхав, винаги отчаян затворник и го транспортира до лечебницата, където го поемат медицински машини — отново периферни устройства на Надзирателя. Естествено, там също няма кой да ти обясни кое точно е пострадало. Докато траят процедурите, по стените на лазарета текат напомняния, че прекомерно честото излагане на въздействието на силовото поле може да причини необратими патологични промени в опорно-двигателната система, в крайна сметка — нелечима инвалидност или смърт.
А няма смисъл да се самоубиваш, защото не знаеш колко време ти остава до Последния ден.
По време на процедурата по отваряне на килиите от затворника се изисква да стои прав в жълтия кръг в средата на килията, облечен, с нозе върху неоцветените следи от стъпала в кръга и с ръце на кръста. Кепето — в десния юмрук. Навсякъде кръговете бяха олющени, но бързо се свикваше как точно да се поставят краката — леко разкрачен. Отначало Надзирателят не обръщаше внимание на грешките в ритуала. Ритуал — как иначе да го наречеш? Режим? Традиция? Но от един момент започваше да налага наказания за неспазване на изискванията, изписани с червени букви върху светещата стена във всяка килия. Всяка килия е еднаква — мивка, клекало, лежанка, закачалка. Никога не знаеш в коя килия ще се озовеш.
Затворниците нямат лични вещи.
Затворниците нямат и имена.
Силовите полета угаснаха, като за част от мига станаха видими, подобни на пласт дебело, издуто като леща стъкло, което обаче не изкривява светлината. Отново щяха да се видят при включване. После — никога не знаеш дали ги има, или не. Много бързо престава да ти стиска да проверяваш, дори по безопасния начин — като хвърлиш нещо, кепето например. Така или иначе, червени лазери маркират зоните, защитени със силови полета.
— Затворници, кръгом — нарежда Надзирателят през високоговорителите и чак тогава сирената млъква.
Из етажите-галерии се разнася шум — всички се обръщат с лице към светещите стени на килиите. Пет, десет, петнайсет, двайсет секунди мълчание.
Правилниците за през това време изчезваха и вместо текста изникваха големи цифри. Дните излежано в затвора време. Всеки в този момент искаше цифрите да са във формат обратно броене. Уви. Тук никой не знае колко му остава.
Затворник номер А-55 машинално пресмяташе числото в години, месеци, седмици. Тъкмо успя — седем години, два месеца, една седмица и два дни — толкова правеха показаните му 2625 денонощия, — преди да последва поредната команда:
— Кръгом. Напуснете килиите.
Обръщане, осем крачки напред, стоп. Не се толерираше въртенето на глава, но очите се местят, шарят. А-55 виждаше зад парапета долните нива на затвора и десетките облечени в сиво с оранжеви номера на гърдите и гърба хора. Мъже и андропоиди. Носят се слухове, че женското крило било на по-голяма дълбочина.
А-55 вдигна очи нагоре, към горните нива. Етажите-галерии около цилиндъра пустота на централния кладенец бяха петнайсет или двайсет — никога не успяваше да ги преброи. От шест години и половина се опитваше да го стори. Както и да пресметне колко души се намират тук. Броеше ги в столовата, но колоните и самата радиална планировка му пречеше, още повече, че масите всеки път ги нареждаха по различен начин в отделните сектори.
Нарочно. Съвсем преднамерено и нарочно. С умисъл. Зъл, разбира се. Щом нещо причинява дискомфорт, а той е целта, тогава става дума за тормоз, а тормозът е зло.
И отново, както винаги — неволната, но логична мисъл: „За какви ли злини търпим всичко това?…“
И ядът — ТЕ знаят, че така предизвикват именно ТАЗИ или подобна й мисъл!
Трепна, когато прозвуча нещо различно, вместо обичайната команда „Към шахтите“, през които се спускаха — падаха, — поддържани от другояче настроен ръкав силово поле до столовата на дъното на кладенеца. И докато се хранеха, етажите тънеха в мрак — робочистачите нямаха нужда от светлина, за да действат…
— Внимание, обявявам наказание.
Не, и това си беше нормално. Случваше се всяка седмица, кога по-често, кога единични случаи. Просто този път няколко дни подред нямаше нищо, а още преди това обявяваха нарушенията след обед.
— Затворник Ж-92, гласно сте изявили желанието си да малтретирате затворника И-213, съжалявате ли за грубите си изрази, квалифицирани като оскърбления и заплахи?
А-55 не чу отговора, вероятно нарушителят се намираше доста далеч. Но, естествено, чу констатацията на Надзирателя:
— Анализът на гласа ви, а също така показанията на имплантираните в тялото ви монитори, дават основание да се заключи, че не сте искрен в разкаянието си. Останете на място, за да получите наказанието си в долорокамерата, останалите — към шахтите!
Десетките, може би дори стотиците хора тръгнаха, шумолейки с меките подметки на затворническите си обувки, по-скоро чехли, към шахтите, в които скачаха и пропадаха с постоянна и безопасна скорост чак до долу — петдесет, а може би сто метра до дъното или кой знае къде — защо съм решил, че столовата е на дъното на кладенеца?
Крачейки към шахтата, зяпнал безцелно в тила на предния човек, без да го разглежда всъщност, А-55 изпита раздразнение и досада, а също и гняв — спотаен, страхлив и гузен гняв, какъвто не беше сигурен, че има право да изпитва. Обявеният одеве нарушител сигурно почти бе забравил кога е напсувал друг затворник и е изрекъл дивашките си закани, съзнавайки невъзможността да ги осъществи — пред хилядите очи и сензори на Надзирателя ли? Ха-ха.
Ала Надзирателят не забравяше. Между нарушението и наказанието можеха да изминат часове или месеци — винаги дебнеше да си в най-уязвимо състояние. А-55 знаеше това от личен опит. Надзирателят те наказва — освен ако не му се налага да те възпре от недопустими действия незабавно, но за тях пак ще те накаже по-късно, — точно когато ще ти пука за това. Не когато си мобилизиран да издържиш, не когато ядът е създал илюзията, че се бориш за някакво свое човешко право, че те мачкат несправедливо, че се противопоставяш на бездушната машина, на която някой болен ум е дал власт над човешки същества…
Същите човешки същества, които са извършили неща, докарали ги тук — където да изкупват вината за деянията си. Където нямат права, защото са си ги отнели сами, отказвайки същите тези права на други хора — жертвите си. Където да си мислиш, че те третират „несправедливо“, е най-куриозното нещо на
