— О, благодаря, няма нужда — отвръща глупчото толкова учтиво, че все едно допреди малко нямаше да го бесят. — Моят дрън-дрънски дрън-дрън ще ме приведе в нормално физическо състояние. Не се безпокойте… сър.
— Господинчото иска да каже — бързам да преведа аз, — че освен часовника в главата, има и други такива по цялото тяло, които се грижат да не боледува и раните да зарастват бързо и без усложнения…
Това не се нуждаеше от проверка. Дори Тъпакът Хенри е забелязал, че насинената физиономия на пленника вече изглежда свежа като на лондонска госпожица, от онези дето носят коприна и не смърдят на кравешки лайна. Допълвам многозначително:
— Чрез тях корабът-магьосник следи дали младият господин се чувства добре.
— Да, точно така — радостно добави глупчото, потривайки прежулени китки.
Виждам, че капитанът започва смътно да съзира избегнатата опасност. Трябва да му се признае — има нюх за такива работи.
— А… щеше ли да разбере онзи пясъчен мозък, че сме те пообесили малко, оригване на кашалот? — пита с несвойствен тон шефът.
— Незабавно.
— И? — в гласа на капитана се долавя известно напрежение.
Не е нужно да си много съобразителен, за да схванеш за какво става дума.
— дрън-дрънният дрън-дрън щеше да унищожи кораба ви — простодушно изрича онзи.
Чувам как дървояди гризат кила на нашия бриг. Капитанът се облещва.
— С нещо като мълния — отзивчиво добавя глупчото.
Изненадващо шефът проявява неподозирана интелигентност:
— Искаш да кажеш, жлъчка на калмар, че щял да позволи да бъдеш убит и чак след това…
— О, не за възмездие. Просто ще заличи всичко около мъртвото ми тяло, за да не попаднат дрън… — глупчото среща погледа ми, еквивалентен на здрав ритник по кокалчето. Момъкът излиза схватлив и включва ръцете си в обясненията, — …всички неща които ги има в мен. Такива са наредбите. Артефакти да не остават.
— Но ти ще си умрял! — отново се ококорва капитанът.
— А, това не е важно — махва с ръка глупчото.
И аз правя така, когато казвам: „Добре де, вземи шибаната ми стара лула. И без това вече е счупена, имам си друга“.
Някой мърмори. В погледа на шефа объркването бавно се сменя с любопитство. Я виж ти, никога не съм го помислял за него.
— Откъде си, господинчо, червеи в паницата? Говорът ти напомня… напомня, хм… — капитанът се отказа.
— Много е далеч оттук. Ако корабът ви пресече екватора и през нощта се покажат северните съзвездия, ще ви покажа звездата, която е моето слънце.
— Звездата, която е твоето слънце? — повтаря капитанът и за момент изглежда нещастен, а очите пак качват по-голям калибър.
— Да, толкова е далеч, че изглежда като звезда. Тукашното слънце от моя дом и то е мъничка светеща точка.
Просто чувам как мозъкът на шефа щрака.
— И си се домъкнал от толкова далеч без оръжие, рапани по муцуната? — пита той.
Наистина съм изненадан. Капитанът не е такъв глупак на какъвто иска да мяза. Трябваше да се очаква нещо такова — само с коварство и хитрост не се оцелява дълго на пиратски плавателен съд. Тук трябва и акъл. Вижте мен.
— Забранено е. Но не съм съвсем беззащитен.
— Така ли, плъх в гащите? — озъбва се шефът. — И в задника ли си криеш мускета?
Наоколо добродушно се поразсмиват: ма много лъже, глей го тоя!
Смотанякът посочва с пръст.
— Този колан, който сте си сложили, сър… Между другото, играете си с бутона за самоунищожаване.
В никоя битка не бях виждал шефа толкова бърз. Дръпва ръка, като че бръкнал в торба с кралски кобри. Младежът продължава с благ глас:
— Този пояс е нагласен при допир да разпознава дрън-дрън-дрънските характеристики на моето тяло и не се активира от друг човек. Остава включена само системата за самовзривяване. Рано или късно незаконният притежател натиска копчето… Бихте ли ми го върнали, сър?
Капитанът обмисля предложението и се колебае.
— Коланът няма нападателни функции — успокоява го смотанякът. — Той е само нещо като броня.
С прикрито нежелание шефът връща опасната вещ на собственика й, за което получава сърдечна и изискана благодарност.
Някои от моряците, успели дотук да затворят уста, зяпват пак.
Глупчото закопчава пояса на кръста си и всички съзират — по тъмносивата набраздена с дяволски орнаменти повърхност присветват мънички очички. Ако искате да ме разберете напълно, слезте със запален фенер някой път в трюма. Така ще замъждукат очите на плъховете.
Младежът докосва нещо и светлинките посиняват.
— Сега управлявам щита мислено, с помощта на… това — той почуква с нокът медното пени на лявото си слепоочие. — Капитане, сър, вижте как действа. Ако обичате, бихте ли ме застреляли?
Шефът май придобива лош навик. Ако и занапред ще продължи да ококорва очи, някой ден ще трябва да ги търси в морето. Дълго гледа светски усмихнатия мухльо и накрая свива рамене.
— Боиш ли се от смъртта, пробойна под ватерлинията? — пита той, вадейки испански пистолет и запъвайки петлето.
— Разбира се! Макар умирането за мен да има други дрън-дрън-дръции.
— Тогава, моля се да знаеш какво правиш… — промърморва капитанът. — Ей, екипажа! Ако видите как летят черва от този смелчага, скачайте зад борда за всеки случай, супа от миди.
Ръката му трепва като да се прекръсти, но после, решително присвивайки око, шефът вдига пистолета.
Глупчото сякаш се покрива с фосфоресциращ като блатно сияние скреж. Може пък да ми се е привидяло, но знам, че не е така.
Капитанът гръмва.
Всички източват вратове, за да видят какво става зад пушилката. Към миризмата на барут се прибавя дъх на изгоряло дърво.
Стопеният в капка куршум се е стекъл по гърдите на глупчото, плъзнал се по крака му, по голия глезен и прогорил в дъската на палубата кръгъл черен белег като от шарка, точно между пръстите на хилещия се младеж.
Нещо тупва и изохква. Слизащият като маймуна юнга е изтървал вантите и се е понатъртил. Никой не смее да коментира инцидента. Само нечие гърло издишва едно отмаляло „майката!…“
Капитанът ни замислено разглежда пистолета. Надниква в широкото дуло, помирисва го и става кисел.
— Абе… мистър! — изрича той. — Как изобщо те пленихме тогава, медуза в халбата? Предполагам, че ако ти фрасна една по мутрата, ще трябва да си дялкам дървен юмрук после. Ъ?
— Бях пиян — обяснява глупчото. — Мозъкът горе анализира състоянието ми и реши, че не е опасно…
Бил пиян! Беше направо талпа! И само той остана да плава на повърхността, след като дадохме залп по нарочения за наша плячка кораб. Сигурно е било много старо онова корито, защото когато димът се разсея, над водата стърчаха само мачтите. Не за дълго. На повърхността останаха само неодушевени боклуци, парчета греди, едно-две празни бурета… и този хубостник. Спеше и хъркаше, а смърдеше на ром така, че даже Джон-Налей-ми-още-едно си държеше носа откъм наветрената страна.
— Аха — казва капитанът.
