пита:
— Ти виждал ли си как гърмят сто бурета барут, гнили зъби по фалшборда?
— Не повече от трийсет наведнъж. В един френски форт на…
— И? — любопитството му е печелене на време. Още не е решил дали да приеме изводите ми за пълноценни.
— Не бих желал да наблюдавам подобно зрелище по-близо от пет мили.
Шефът човърка в зъбите си и измърморва раздразнено:
— Тогава как ще го държим изкъсо този звезден хубостник, медуза в задника?
— Никак. Сър.
— Ахъм!?…
— Той ще остане с нас доброволно. И доброволно може да си отиде когато поиска. Шефе, този момък е дар божи. Като попътния вятър. Няма как да го турим в кесията си и да го развързваме когато ни потрябва. Затова нека просто се възползваме със смирение и благодарност към съдбата, че сега е с нас.
Капитанът ме гледа замислено. Продължавам, вече делово, не с пасторски тон:
— Имам план. И вече съм убедил Звездния човек, че ще има незабравими преживявания — ще участва в пленяване на търговски кораб, което ще види с очите си, а няма да научи от разкази или от машините си.
— Как?
— Кое как?
— Пфу… Планът ти, пясък в устата!
— Ами нали се сещаш за неговия щит, сър? Той може спокойно да покрие с него двайсетината души.
— И куршумите ще ни се лепват като храчки, без да ни нараняват дори? — очите на капитана засияват като южни звезди. — А ние ще се отърсваме от тях като гъски от вода?
— Нещо повече.
— Какво имаш предвид, цирей на челото?
— По-добре да го видиш сам, капитане. Сър.
Капитанът едва не хуква навън, но се сдържа. Изобщо и преди ме е смайвал с умението да укротява поривите си.
— Ти — вярваш ли му? За всичко?
— Като в Съдния ден вярвам! — отговарям твърдо.
— И… трябва да се примирим?… — пита предпазливо.
— Да. Мислех доста, капитане. И имах няколко плана как да поставим натясно… но после ги погледнах критично и те дадоха течове. Само с благост ще стане. Той не може да бъде заробен, сър. Спрямо нас Звездният човек не е смъртен. Някога душата му ще умре… тоест ще се отдели напълно и ще иде в отвъдното, както е при нормалните хора, вместо машините му да я облекат с нова плът, но засега той е неуязвим. Ако го притиснем, ще избяга — даже в смъртта, която за него няма да е окончателна гибел.
Шефът става стремително и прави няколко обиколки на каютата. Признавам му — носи на поражения. Капитан си е баш на място. И аз нося, но предпочитам да не ги допускам. Нереални мечти не отглеждам, за да не се сгромолясат. Ала реални не значи лесни.
Шефът сяда. Мълчи. После изръмжава и протяга ръка да му дам лулата си. Това е единственото нещо, което му позволявам. Досега никога не е понечил да ми загрее врата, както прави с моряците, когато се дънят. Значи ме уважава. И аз го уважавам. А сега — повече от всякога. И не давам повод да му се прииска да ме напердаши. Макар че крещи понякога доста. Но — дума дупка не прави, нали? Пък и към мен не отправя нещо, което да е наистина обидно.
Капитанът дръпва няколко пъти, бърше мундщука и ми връща лулата.
— Каза, че Глупчото може да си отиде когато му скимне, дявол под опашката.
— Аха.
— Ако минем покрай някое пристанище, предполагам.
Умен си, но инатлия. Хъм.
— Помниш ли го как се поклащаше на вълните и даже се мъчеше да се завие с пяната в съня си? Сър.
— Тъй-тъй — подканя ме да продължа шефът.
— Тогава ела да видиш другото нещо.
Излизаме на палубата. Тъмно е като в гърло на кит. Светят звезди. Морето е почти гладко. Поскърцва нашият бриг.
— Къде е?
Соча му извън борда:
— Там.
Дългото мълчание ме кара да съжаля, че не виждам лицето на капитана.
Звездният пришълец стърчи на около стотина ярда навътре в морето. Застанал е върху водата и ясно се вижда как пристъпя от крак на крак, защото повърхността се поклаща приспивно. Фигурата му излъчва сияние, а към небесата се е проточила една перлена нишка призрачна светлина, която изтънява във висините.
— Там няма плитчина, нали? — прегракнало се обажда капитанът тъкмо когато вече губя надежда да чуя някога гласа му.
— Не. Върви си по водата като Христос по езерото.
— И какво прави там? — възмущава се капитанът. — Защо свети така, ръжда по мускета?
— Корабът му зарежда със сила металния пояс. Казва, че било вредно да стои на палубата, докато траело това…
— Кой е на вахта?
Поемам дълбоко въздух:
— Аз.
— Моля?
Когато шефът псува, значи изпуска парата. Но когато казва „моля“, значи гърнето е затиснато с тежък похлупак и може да стане лошо. Но аз смело му отвръщам:
— Наредих на Джоба да е вахтен, понеже днес не се е катерил по вантите. После загубих от него на зарове почивката си. Трябва ли всички да знаят?
Шефът забавя отговора си, а после само изръмжава сърдито:
— Кажи на Звездния човек да внимава да не го видят момчетата, скорбут за десерт. Не искам да се плашат тия тъпаци. Аз се прибирам да спя, мъртво вълнение. Утре ще потренираме плана ти.
Докато чакам Звездния човек да приключи с заниманието си и да се прибере на борда, капитанът е запалил фенер в каютата си. Виждам през открехнатата врата, а имам прекрасно зрение, че очите му са празни. Комай в този миг той собственоръчно погребва в сърцето си и последните планове по някакъв начин да върже пришълеца — метафоричния попътен вятър на фортуната — към себе си и своите амбиции.
Интересно откритие. Капитанът ни има мечта.
Галеонът надвисва над нас като скала над орехова черупка. Според Звездния човек плячката ни вози товар коприна. Шапките ни падат, докато се мъчим да надникнем в гърлата на оръдията му. Чудя се как всички до един не сме напълнили гащите, веселяшко безумие и упование са ни спекли гъзовете — друго обяснение няма. Треперят ни ръцете, даже моите. Глупчото стои начело между мен и капитана и спокойствието му удържа естествения ни човешки страх залостен в трюма на душата. Вярата в късмета, пратен ни от небесата, ни тласка като тайфун — напред. И комай летим, въпреки че все едно сме пуснали корени в палубата.
Испанците ни зяпат, надвесени над фалшборда на кораба си: абе какво искат тия? Честно казано, и аз съм на път да си задам същия въпрос, обаче капитанът усеща, че опиянението ни от собствената наглост скоро може да се разсее и тогава палубата ще засмърди на лайна, затова се изпъчва и крещи към
