задъхва се като бабичка…
Буммм!
Проследяваме с очи гюлето, което също е гордостта на Том, защото не е кръгло, а прилича на накрайник от копие и е пълно с някаква гадост, заради която топчията ни прилича на недосварено прасе. Нарича го гръцки огън. Бога ми, не бих искал да срещна гръцки военен кораб, щом…
Прас!
Дяволското изобретение на Том удря високата кърма на ноа. Чакаме. В следващия миг лумва пушек, а след малко оранжеви пламъци почват за играят езически танц по нашарените с боя дървении на плаващото чудовище, което трябва да кара заплати за наемници из португалските колонии, както и пари за стоките на търговците от предишния му курс.
Да, Том е умен момък, поне що се отнася до оръдия. Иначе е тъп като галош.
Около мен ехтят възторжени крясъци, над нас греят копринените платна! Ура! Как сладко мирише на барут, неприятелят гори, предвкусването на ръкопашна схватка опиянява — ето за това си заслужава да живееш сред солените вълни и мизерията.
Но не заслужава да умреш. Особено след като си натрупал сумата за въплъщаването на мечтата си. В пожара на борда на португалеца виждам червените къдрици на моята сладка, все още непозната шотландка, в морето — цвета на нейните очи, кожата й искри като белите облаци! Виждам и луничавите ни дечица, на които ще направя едно кръгло езерце, където да пускат малки, прецизно измайсторени платноходчета, а прислугата ще прави вятър с ветрила от коприна… Ааа, не! Никакви такива глезотии с корабчета — току-виж момчетата се запалят и хукнат из морските простори като мен, а аз не ща да станат нехранимайковци…
Стресва ме яростният вик на капитана:
— Онези гасят пожара, мамицата им опърничава! Том, зареждай, зареждай, акула да ти отхапе топките, да ти червяса езикът, очите ти калмар да ги яде, зареждай, момчето ми, бог си, размажи ги, ИЗГОРИ ГИ, златно оръдие ще ти отлея, само не им давай да се измъкнат, наводнение в ада!
Ноа изобщо не забавя ход, екипажът излива върху радващия ни огън кофа след кофа, още малко и ще задуши нашия триумф! Усещам се, че скърцам със зъби.
Някой ме побутва в ребрата.
— А?
Звездния човек е. Глупчото.
— Боцман, отляво на борд виждам остров. Да взема да ида…
Премигвам. Лигите ми вече са потекли като пред сочна пържола с лук и подправки, гарнирана с ориз, пак с подправки, и опасността от небесата някак ми изглежда толкова далечна, че даже бързата светлина има векове път до нея.
Изтрезнявам от бойната си лудост и питам:
— Какво, време ли е?
— Почти.
— Почти! Имаме ли поне три часа?
— Може и половин ден да е, но ако решим да действаме според плана на капитана и да тръгнем по вълните към онзи нещастен морски съд, енергийният трансфер между генератора на силовото поле и орбиталната капсула ще насочи преследвачите…
— Колко ВРЕМЕ имаме те питам! В най-лошия случай?
— Ами… около час и половина сигурни. После всеки момент могат…
— Ще успеем — отсичам самоуверено, като усещам с тила си погледа на капитана. Сърцето ми се свива. Алчността наистина ще ни погуби! Но… вече съм се впрегнал, а най-тъпото е да се отказваш насред скок. Може би щастието ще отдели една последна усмивка за нас… Пфу! Никаква „последна“! Забранена, недопустима дума за един моряк и джентълмен на късмета! Щастието обича храбрите.
Но не и безумците. А очите на капитана са направо безумни. Подхвърлям на Глупчото възможно най- благо:
— Остани с нас още един час. Като ни видят да вървим по водата, така ще се наплашат, че няма да посмеят да стрелят. После още десет минути ни прикривай на палубата, докато вържем екипажа и пътниците. После можеш да си вървиш.
„И да не гледаш какво ще стане“ — добавям наум. Нашите юнаци са озверели, искат кръв, искат жени, а ако не намерят жени… прости Господи тези скотове, ама те не са виждали женски задник от седем месеца, а колкото и да не вярвам на клюките, на кораба ни… Пфу, не ми се мисли над такива гадости!
Том през това време тъпче оръдието си. Неколцина мазно се кикотят. Вечната смешка — топчията маа злобарки, понеже собствената му пишка била колкото бобово зърно.
Капитанът обаче е изнервен, защото ръмжи срещу шегобийците и те подвиват опашки, но се кискат в шепи.
Том си виква за помощник глухия Бруно, на когото не му пука от гърмежи.
— Са ша го набуам яко! — обяснява Том през рамо. — Ша го измуша портокалеца чак до морската дяволка на носа. И тоя път ша туря барут у гюлето. Глей кво стаа!
Капитанът за миг проявява безпокойство и скастря топчията:
— Ти глей кво ша та напрая — подигравателно имитира гласа му той, — ако умериш крюйткамерата на портокалеца, черва на бушприта!
Том свива рамене:
— Мож и тва да стане…
— Дано не стане, дърта русалка в тигана! Защото тогава ще ловиш с мрежи парчетата от ноа. А златото не плува като лайната, тикво насрана!
— Нема бе, сър, сичко ще е както требе… Па и да фръкне ноато у въздуха, нашио Талисманчо ша го извади… Златото де… От дъното.
Капитанът е удивен:
— Това пък откъде ти хрумна?!
— Ми он сам ми го каза. Сър.
Капитанът се обръща към Звездния човек:
— Вярно ли е, сирене в трюма?
За мое учудване Глупчото отговаря кратко:
— Да.
Капитанът е окуражен и махва милостиво с ръка на Том:
— Добре тогава. Действай, бомбардире!
— Слушам сър! — крещи топчията радостно, а момчетата викат „Да живее!“
Приисква ми се да запитам Глупчото за някои подробности, но моментът е важен и впивам очи, беззвучно шепнейки молитва към Морския дявол, когото в мислите си наричам цар, за да му е по-приятно. Разбери ме, Отче наш, който си на небето — първо, в момента си по-отдалечен, и второ — заедно с Теб там горе дебнат и едни стражници, дето още не са родени, но са достатъчно могъщи, така че дай да не призовавам небесата, става ли?
Том и Бруно, озъбени от напрежение, държат кулеврината прицелена към упоритата ни жертва. ВСИЧКИ са озъбени от напрежение. Даже ангелското лице на Звездния пришълец е изкривено от гримаса, все едно го боли зъб, но му е толкова далеч до муцуната на Хю, колкото Главореза е далеч от райските градини.
Съска фитилът, съска и вятърът в такелажа.
Щом ноа почне да спира, на борда ще останат само юнгата, Том и Питър Джоба, който е извадил кофти жребий този път и затова е нацупен като монахиня, а екипажът ни ще се втурне по вълните, облечен в незримата броня на Глупчото. Но не и преди това. Кой ще тръгне да гони кораб, намиращ се на цяла сухопътна миля и носещ се със скорост десет възела? Даже на гладък плаж не е по човешките сили да тичаме толкова бързо, а тук — вълни, втвърдяващи се под нозете ни, а на тези нозе тежат пресни сланини от лакомията на последните седмици.
Поглеждам косо и бързо Глупчото. Още не е включил железния си пояс. Пести му силата. Обаче, дали не би било излишно да го направи, я колко барут сипа пустият му Том в гърлото на топа…
БУ-БУМ!!!
