— Плаща, за да пътува насам-натам? И нищо не печели? Не търгува, не се занимава с разбой, не търси съкровища?
— Почива.
— Да ви имам почивките! Излиза, че и ние сме туристи! — усещам се и махам с ръка. — Няма значение, това не е важно. Какво… — преглъщам по-важния въпрос от тактически съображения и задавам втория, просто от симпатия: — А какво ще стане с теб?
— О, много лошо ми се пише…
— Нали каза, че нямате бесилки, каторги и тъмници…
— Да де. Но ще ме ограничат да се придвижвам без специално разрешение, ще изплащам глоба с обществено-полезен труд, ще мъкна всяко ново тяло до пълната му амортизация три-четири въплъщения наред… Ограничаването на права за теб може да не е толкова страшно… всъщност, наистина не е. Просто е… неприятно. И ще трябва да полагам изпити за социална благонадеждност няколкото следващи цикъла… Знаеш ли, това наистина са глупости… пред вашето… — запъва се, — варварство. Много съм ви благодарен, че с ваша помощ успях да проумея кое наистина е важно и ценно.
— Хъм. Вече съм по-спокоен — казвам искрено. С леко сърце вече мога да попитам и за главното. — Ами ние? Какво ще стане с нас?
— Добре ще е да сте далеч от мен, когато ме намерят.
Замислям се.
— Колко време имаме? В смисъл — твърдо.
— Три дни. Не повече. После става опасно.
— Аха.
— Дали не ни менти, люспи в ушите? — запитва капитанът.
Свивам рамене и премълчавам. Той се мръщи. Наистина, предположението е неразумно. Никакви мислими причини не карат Глупчото да ни лъже. Излишно е да привеждам доказателства. Щастие е, че изборът му е бил да остане доброволно с нас. Вярно, веднъж вече излъга. Но това беше лъжа от срам, а не за изгода. Детска лъжа. И тя не се брои.
Капитанът откликва на мислите ми:
— Е, даже да не беше това, все някой ден би му писнало да се пъчи срещу оръдията. Какво предлагаш?
— Да го оставим на един от близките коралови островчета. Той сам предложи. А ние през това време с пълни платна да се махаме! И вземаме курс към… някъде, където стоките ще се продадат, парите ще се поделят… и кой накъде знае. Лично аз смятам да стана земевладелец. И теб те съветвам същото.
— Аз мислех за собствена малка търговска флота — разсеяно отвръща шефът, а аз ликувам, но само за момент: хубаво де, проницателен съм, е и? — Само дето ми трябват още пари… Този път трябва да направим голям удар. И от него няма да деля с никой.
— Ами с мен?
— Нали вече имаш достатъчно, за да осъществиш мечтата си, мухлясали сухари?
— Така е. Но въпросът е принципен.
— А… Е… Добре. Една петдесета?
— Обиждаш ли ме?
— Една двайсет и пета?
— Десятък е приемливо.
— Че ти си бил ужасен разбойник, индианец на реята! — капитанът е възмутен. — След толкова години заедно…
— Да. След толкова години заедно искаш и мен да прецакаш барабар с останалите мухльовци. Не е джентълменско. Освен това, как си представяш да офейкаш с дяловете на юнаците? Сам няма да се справиш. Пък и ако се замислим, дори досегашният им пай е пресилен. Добре е да се намали с… примерно една трета. Може би това ще ги възпре да пропият и попилеят богатствата си в кръчмите и по скъпи курви. Но пък ще им остане достатъчно за охолен живот, ако ги вложат в някой хан, мелница, търговски склад, земя… Е, ако някой иска да си купи баронска титла, ще има да взема, но те и без това не стават за благородници, нали?
— Да, наистина, такава рестрикция ще е полезна за тях, вода в барута.
— А освен това — наблягам аз, — намаляването на дяловете на екипажа, забележи, то съвсем не е неоправдано, понеже участието им в придобиването на плячката е… да де — съгласявам се с енергичния жест на шефа, — това ще ти спести необходимостта от последен удар… Не бива да рискуваме, Чарли.
Очите на капитана стават стоманени. Не е от това, че съм фамилиарен. Наричам го втори път за тринайсет години по име. Гледа ме с вълчи очи заради пораженческите ми предложения. Въпреки вида му продължавам с лек хлад в стомаха:
— Няма начин. Ще кандисам и на една единайсета от… от реквизираното, пък ти ще се справиш и с по- малък начален капитал… Хайде, не ме гледай като грешник от казана. Ще си посвиеш перките малко. Алтернативата е да останеш с пръст в…
— Не — ледено ме прекъсва капитанът. — И без да правя някакви сметки, знам, че няма да ми стигнат средствата за онова, което искам. Правим последен удар и точка, чума на борда! Иди при звездния и му кажи да ни намери нещо БОГАТО! Стига дрънканици, боцман! Джентълмени сме и сключихме джентълменска сделка, нали така, девет бала на рейда?
— Така — принуден съм да призная.
— Обаче аз съм ти капитан и последната дума е моя! Млък. Нямаш колана на звездния около кръста си, затова не ме ядосвай, морж със запек. Давам си сметка за риска. Спокойно. И аз имам мечти и ще си ги пазя. Изчезвай, старче. И… нека е една девета — подхвърля подир мен съвсем като на приятел.
Напразно си повтарям думите му за това, че и той има мечти, за които да се бори и които да пази. Чувствам, че правим грешка.
— Така повече не може!
Това го изрича Питър Джоба, а до него Хю се е сетил да излъска малайския си ятаган и кръвнишки гледа към убягващата ни вече втори ден плячка. Това преследване е изнервило момчетата, от снощи не са пили нищо, само съскат като разярени усойници. Ясно е, че като настигнем португалеца, ще има мъст и сеч. Така е. Когато има достатъчно хляб (а при нас и месо, и плодове… а Айвън даже бананите ръси с подправки, каквито имаме множество и МНОГО), липсата на зрелища става досадна и отегчителна.
Глупчото е омърлушен, капитанът — зъл. Само аз съм стабилен като морски фар. Но отбягвам да поглеждам към небето.
Топчията Том сумти до единственото ни останало оръдие. То ни е най-далекобойното, останалите отидоха за дар на Морския дявол, за да плаши с тях русалките, а те от подобни образци най-много още по- силно да възжелаят сухоземните мъже. И въпреки тази жертва, пак не можем да настигнем проклетото ноа. Не защото то е бързо, а понеже ние сме бавни. Корабът ни пращи от сувенири. Само че когато Хю предложи да изхвърлим част от товара — на него мариз му дай, преситен е на плячка — Питър почна да плете въжена примка, а останалите едва не вдигнаха бунт.
А времето ни изтича. Виждам го по помръкналите очи на Глупчото.
— Том, тъпо недоносче на пристанищна курва, до второто пришествие ли ще те чакам, проказа в манастира! — ръмжи капитанът.
— Са, бе са… — бучи артилеристът и накрая пали фитила. Гледаме го със затаен дъх как придържа лостовете на кулеврината, за да не изпусне португалеца от двата пръстена на мерника. Том много се гордее с изобретението си, пръстенът в тила на топа е подвижен, за да отмерва разстоянието до мишената. До днес нямаше някой на борда, който да не е изказал възхищението си от джаджата на Том. Обаче нашият огнеплюец също е сдал багажа в последно време — плюскане и наливане до припадане, ето го пак пуфти,
