Но най-важното — Звездният човек няма да одобри това. А не бива да губим благоразположението му в никакъв случай! Той е кокошката, която снася златни яйца!
Докато трескаво обмислям как да отвлека вниманието на юнаците ни от опасната тема, разрешението на проблема идва от страна на Бруно Дългопръстия, който е малко глух и затова винаги говори високо. От известно време е спрял да яде и втренчено разглежда топовете копринен плат. И в най-критичния момент взема, че се провиква, стряскайки всички — абе все не можем да му свикнем:
— Капитане, гръм да ме порази, какво ще кажеш да си ушием цветни копринени платна! — от устата му летят плюнки и парчета салата.
— Ние? Да ушием? — изумява се капитанът. — Не, разбира се, рапан на шиш! Я колко още безделници треперят и цапат гащи наоколо, тюлен размазан! Бързо им намери работа да се разсеят с нещо полезно, вместо да редят молитви!
Въздъхвам с облекчение.
Скоро блясъкът на дрехи, злато и скъпоценни камъни, инкрустирани оръжия и фино бельо, а особено поразителните нови ветрила, както и дъхът на изискани напитки и ухания на нови и нови блюда, карат нашия екипаж да забрави за женска ласка.
Чудя се само, как не се намери повече нито един куражлия на този галеон, който да се престраши и да ни сипе отрова в манджите…
Няколко седмици са минали като насън.
Корабът е сменен, сега имаме по-здрав и по-вместителен. Над главите ни се преливат пъстрите копринени платна. Каютата на капитана е светла и просторна. Ала отдавна не е чиста. Усилията на юнгата не стигат да поддържа целия кораб. Помага му единствено Глупчото. И аз — като нареждам на екипажа да хваща парцали и кофи. Заповедите се изпълняват през куп за грош.
Говоря и за първи път ядът личи в гласа ми:
— Шефе, корабът вони!
— И какво да направя, косми в устата? — отвръща начумерено.
— Екипажът мяза на взет от богат испански манастир отбор готованковци!
— Какво искаш? Сражения няма, бълха в ухото, даже сувенирите не си ги мъкнат на свой гръб, язва по палубата. По-добре да плюскат и пият.
— Размекнати са като восък над печка…
— Скучаят, боцман, скучаят. Щом даже Хю Главореза тресе шкембе вместо онази крива сабя- кръвопийка…
Да, това е една от добрите страни на ситуацията. Предпочитам Главореза обилно нахранен, пиян до полусмърт и само мързеливо да гледа ушите на пленниците, вместо да ги колекционира, както правеше преди. На пълен стомах не можеш да си свиреп, поне за известно време. Но докога?
— Ще увелича дяла на копеленцето — обещава капитанът, — може това да повлияе върху екипажа да позачистват кочината си, мишка с гердан.
За малко не избухвам. Мишка с гердан! Матросите се разхождат натруфени като панаирски палячовци, без мен, разбира се и донякъде капитана, аз имам вкус и знам, че елегантността не е нещо, което се постига с количество.
— Ще им повлияеш, сър, само в насоката да пердашат момчето по-често.
— Нали Звездният не дава да си вземем роби? Какво искаш, гребла на сухо!
— Да избегна неприятности. Бунт например.
— Откъде-накъде?! Какво им липсва?
Дълбоко засмуквам лулата, но тя е угаснала и я хвърлям през прозореца. Капитанът не мигва от звъна на разбитото стъкло. Гледа ме уморено.
— Какво казаха предишните пленници? — задавам риторичен въпрос и преди шефът да си е отворил устата, си отговарям: — Забележи, ние оставяме подире си олекотени откъм товар и съкровища, но на практика здрави и неопожарени кораби, пълни с радостни люде, които са убедени, че невероятно лесно са се отървали от самия сатана, обладал нас, кръвожадните пирати. Нищо, че не се изявихме като кръвожадни — вдигам ръка, понеже шефът се кани да ме прекъсне, — макар че безделието можеше да избие в жестокости за развлечение. Важното е, че слуховете прелитат морската шир, по-бързи от чайки, и мълвата е ужасяваща. Разбираш ли защо е така?
— Разбирам — мрачно отвръща капитанът. — Накъде биеш, дървеници в паницата?
— Натам, че ограбените от нас крият срама си по този начин и се разтоварват от преживените страхове като плямпат небивалици колко сме лоши. Но с това подкокоросват нашите юнаци! Я кажи, ти не изтръпваш ли, а аз всеки път изтръпвам, от гледката на тежки алебарди, нажежени гюлета и дребни зли куршуми, които се сплескват в привидно незащитена човешка плът или се връщат назад със същата сила, стоварвайки мощта си върху нападателя?
Капитанът мърда рамене сякаш му е студено и измърморва тихо:
— Прилича на Божие наказание, разпран търбух на делфин…
— Да! А нашата съвест остава чиста и кръв не обагря ръцете ни. Ала всичко хубаво има край. И краят ще дойде внезапно. Ще изскочи като дявол от купел със светена вода.
— Откъде?
— От това, че идиотите, които Провидението ни е дало за екипаж, без юнгата, разбира се, ще се самозабравят! Ще поискат кръв, но вече убедени, че не вършат грях… да де, мнозина преди не си даваха сметка за това. Обаче сега ще са убедени, че имат право.
Капитанът мълчи.
— И нещо друго — не мирясвам аз, — може да си въобразят, че и силата на Звездния им принадлежи…
Шефът вдига глава.
Кова желязото, докато е горещо:
— Опасявам се, че плиткоумните ми братя-пирати няма да проумеят, че поясът е привързан здраво към пришълеца и че няма начин да заробят собственика му. Така е. За нас със теб то е очевидно, но иди че го обясни това на тъпанари като Питър Джоба, например! Те май вече са забравили, че ако Звездният човек загине — тоест умре тялото му, ще последва огнен залп от небесния кораб, срещу когото поясът е безсилен. И на тази основа може да избухне бунт. Даже имам заподозрени в заговор и тях гледам да държа далеч един от друг. И ги черпя по султански от маркираните с моя знак бурета. Алчните хора си умират за аванта. Но не става да ги коткам по този начин прекалено дълго.
— Какво предлагаш! — удря капитанът юмрук в масата, на пода падат пергаменти и свитъци от превъзходно начертани карти, просто изумителна изработка. — Съгласен съм, но какво да правим, слаб кил?
Сега е моментът.
— Курс към брега, делим плячката и…
— Не!
Уви. Напоследък капитанът страшно ми се е издигнал в очите, след като прежали тайните си амбиции с помощта на пояса да стане нещо като крал например. Беше героична постъпка от негова страна. Разочарован е, но приема достойно нещата. Схвана, че присъствието на Звездния човек е наистина като ясно време с попътен вятър — осъзна, че не става да го прибереш в джоба… но не се сдържа да не изпита съдбата докрай. И предвид капризите на фортуната — да, кратка е нейната усмивка! — е решил да използва ситуацията интензивно и да натрупа наистина крезови богатства.
Тръгвам си с тежко сърце.
Отново разпитвам Звездния човек за света, откъдето е дошъл.
Вече знам смайващи неща: далечните звездни хора живеят не само по своята земя, а и в небесата си,
