както и на дъното на своя океан, по луни и планети, където, разправя пришълецът, цари такава пустош, че даже нямало въздух (значи и там сиромашия не липсвала, ех…). За всяко от тези места всеки от тамошните хора разполага с цял гардероб подходящи тела — кеф ти с криле, кеф ти с хриле, кеф ти с колкото искаш крака и ръце. Звездните хора могат да се вселяват в различни машини, досущ бесове, и да ги управляват според желанията си. От това ми става малко страшно и тайно се радвам, че родината на нашия талисман е толкова далеч. И че той е такъв симпатяга. Но като изключим стряскащите страни на живота им, там трябва да е много красиво — летящи горички със сребърни и златни плодове, които на всичко отгоре се ядат, градове в недрата на земята, където е по-светло от слънчев ден на екватора, огнени полета с дъгоцветни пламъци, които не парят и не изгарят, цели дворци, които се събират в едно дрън-дъзитронно зрънце — абе всякакви чудесии и хубости.
Но сега, кой знае защо, темата е за затвори и правосъдие. Той говори, а аз не го прекъсвам, защото е излишно да проявявам недоверие, просто попивам думите му… и завиждам. А не съм завистник.
— Съдът разглежда всички обстоятелства и присъдата се извежда математически по дрън-дръционно- дрънциална методика… — разказва Глупчото (това е галено, когато Тъпакът Хенри се оплака, че и нему не викат „глупчо“, Айвън го срязва с думите, че не е достатъчно умен и наивен, за да носи такава титла. Точно тъй го каза: „титла“. Айвън! Изненада след изненада) — …като така се постига висок индекс на справедливост. Всяко деяние се разглежда много внимателно и грешките са практически сведени до нула, затова никога няма пострадали невинни. Освен това, преди влизане на присъдата в сила, обвиняемият го стазират и виртуализират, докато трае апелативната следствена проверка. И чак след това…
— Го окачват на бесилката? Тикат в зандана?
— Не! — пришълецът е ужасѐн. — Обикновено стазата продължава, това е едно от наказанията. Всеки живот е свещен и не бива да се отнема! Друго наказание е временно лишаване от правото на поли- дрънност…
— Тоест?
— …Ъъъъ… оставят му само едно тяло за определен срок, без право на подмяна докато то не остарее.
— И няма ли опасност да умре от това? То си е жива смъртна присъда! — съобразявам аз.
— Не — търпеливо обяснява Глупчото. — Състоянието на тялото се следи от медицински системи. А дори да се случи нещо непредвидено, снема се психо-дрън-дрънски отпечатък и личността се възпроизвежда.
— Ама не умирате ли накрая… истински? Или нещо не съм разбрал предния път?
— О, умира се… След хиляда-две хиляди години на повечето им писва да живеят и душата се оставя да колапсира… Някои не смятат това за смърт де — (тук аз кимвам мъдро: ясно е къде отиват), — но пък на всеки се снема пълна дрън-мнемограма и се пази в Мегабанката, откъдето винаги може да бъде съживен…
— Мегабанка? — заинтригуван съм.
— Да, там се съхранява информация. Тя е много строго пазена и грижливо поддържана.
Обмислям какво би могло да се задигне от такава банка, но въображението ми е безсилно. Глупчото продължава да говори, аз с усилие пренасочвам вниманието си към разказа му, когато той внезапно млъква.
Отнесъл се е. Мълча търпеливо. Очевидно чува в главата си гласа на своя небесен кораб. С наслада пуша от превъзходния тютюн, взет за спомен преди десетина дни. Преценявам количеството му като достатъчно за десетина години напред лични нужди и поне три лета черпене. Или продажба.
— Преследват ни — съобщава след малко Звездният човек. Развълнуван е.
Аз не се впечатлявам. Рано или късно щеше да се случи. Изобщо, много повече ме вълнува как да придумам капитана, че е време за нов живот — на сушата. Защото е настъпил часът да се жъне посятото, да се вкусват плодовете на тежкия и опасен път, който всеки е извървял и изплавал досега. Но има такова нещо като растеж на апетита. Лошо е, когато нямаш сили да спреш, преди да е станало късно. Така че изобщо не ме вълнува потерята — ако ще да е целият военен флот на испанската корона!
— Преследват мен — уточнява пришълецът.
Още по-абсурдно. Първо, всички наши жертви са останали убедени, че всеки от нас е неуязвим за оръжие. Кой би съзрял в Звездния човек източника на нашата мощ?!… Стоп. Ами ако и той има съмнения за вътрешен заговор?…
Стряскам се.
— Не. МОИТЕ ме преследват.
Бавно и с нежелание проумявам какво ми казва.
Вече имам представа как ще се чувствам някога в Ада, ако не успея навреме да получа опрощение с добри дела.
Пояснявам: пред мен се намира един мирен цивилен гражданин, който никога не е бил войник и НЕ ПРИТЕЖАВА въоръжението от своя свят. А преследвачите, поне според мен, винаги са военни… Защо ли не ми е любопитно как трябва да изглежда един Звезден Мускет? Звездна Мортира? Такива, дето ПРОБИВАТ магическия щит от колана на Глупчото…
Хладно е, но се изпотявам.
— Защо? — едва от третия опит изхълцвам аз и не разпознавам гласа си.
— Ами аз… такова… откраднах билет за насам. Ползвам това приключение незаконно.
Зяпам го, минута, две. Накрая си позволявам да го нахокам:
— И ти ни приказваше колко лошо нещо е грабежът! Виж ти кой ни бил чел конско — един крадец! — но накрая не издържам и се разсмивам.
Тъжен смях.
Налага се да си ударя шамар, за да спра. Става ми болно, все едно съм хванал любимо си дете да тараши кесията ми. И понеже е любимо — няма как да го накажеш, без да нараниш себе си.
Мъжествено преглъщам и питам делово и сухо:
— И сега какво?
— След няколко дни ще са в обсег за дрън-дрънизация.
— По-бавно и на човешки, ако обичаш.
— Принудително прехвърляне на същността ми. Мигновено. Дистанционно.
Тази дума вече съм я научил.
— Освен това те излъгах — казва смутено Звездният човек. — Аз не идвам от небето. Тоест, оттам идвам, но родината ми е същата тази Земя, само че след 9991 години… — Определено му е трудно да говори, но събира кураж и признава докрай: — Боцмане, аз съм нелегален пътешественик във времето. Най-удобно се пътува през темпоралния ефир в космоса, а изходните точки са най-безопасни където гравитационните полета се уравновесяват, както в либрационните пунктове и…
— И лъжец, значи — печално констатирам аз и друго не мога да кажа.
Разберете, всъщност ми се плаче. Отдавна не съм нежна душа с тънка бебешка кожа, свикнал съм с лъжи, измами, предателства, клетвопрестъпления, но… не очаквах лъжа от Глупчото. Та той си е чист като моминска сълза! Чувствам се така кофти, сякаш съм заварил ангел да клечи и да дриска.
Да, тежко нещо са разочарованията. Горчивите поражения на духа. Много се пазя от такива неща.
— Нищо друго не съм те излъгал — горещо ме уверява пришълецът. Лицето му е толкова нещастно и пламти от разкаяние, че пак нещо става с очите ми. — Само за това откъде идвам. И… че съм редовен турист. То всъщност за теб на практика е все едно дали съм от далечна звезда или от далечно бъдеще… Живях известно време в отдалечен на сто светлинни години свят, но се върнах у дома отдавна, така че за слънцата, дето ги виждаш като звезди, всичко си е истина…
— Какъв? — питам спокойно, а през това време си мисля, че все пак е ангел. Нека паднал, нека насран и омърсен от прегрешение, но същината си — чист.
Все трябва да има нещо свято на този свят, нали!?
— Моля?
— „Турист“. Какво е това?
— Ами… пътешественик. Пътува за удоволствие. Плаща си и пътува да види далечни страни и все такива работи. А аз не платих, ами се промъкнах…
