съперници…
— Псиборг, без да се е вселил, няма сетива да възприема обикновения материален свят — прекъсна го изведнъж гостенинът. — Друго би било нелогично. Псиборгът е длъжен да превземе нечие тяло, за да въздейства според замисъла на създателите му — дали ще става учител на аборигени, дали ще предизвиква епидемия, която да премахне нежелания от дадената галактическа раса вид, не е важно. Щом взаимодействието на екзотичната материя и обикновената е почти никакво, те са действително призрачни една за друга. Само структури като душата и изкуственото й подобие — псиборга — правят връзка между тези две реалности.
— Да, да… и аз стигнах до подобни изводи, макар и по друг път и по-различно като изказ. Наистина, псиборг като бойна единица е длъжен да действа на две нива — в псипространството и в обикновения свят. При среща на двама противници, те ще се бият както физически, така и с неосезаемите за нас псиоръжия…
— Не са съвсем неосезаеми, щом и ние имаме души — измърмори гостенинът.
— Прав сте, изразих се неточно — домакинът описа във въздуха извинителен пирует с угасналата си вече лула. — Но взрив на псибомба или изстрел с псипушка няма да пробива дупки в стени или да срива градове. Ще унищожава души. Ще измъква живеца на всеки организъм и посредством този акт ще превръща жертвата в купчина разлагаща се плът, в която наглед няма никакви структурни промени и нарушения, несъвместими с живота. Никакви поражения, които да се регистрират от материални прибори…
Мъжът седеше като вцепенен и омагьосано слушаше тихия глас на писателя:
— Нищо чудно „обсебването“ като явление да не дава на псиборгите достатъчно пълен контрол над даден индивид. Иначе екзорсистите не биха прогонвали демоните толкова лесно. Затова мисля, че за да постигне пълен успех, псиборгът е длъжен на елиминира душата на обсебения. Вие одеве говорехте за дивизии от псиборги, но дали на един свят като нашия са му нужни цели легиони от призрачни нашественици, за да бъде манипулиран? Не. Един-единствен псиборг на Ваятелите е в състояние да превзема личността на диктатори и пълководци, политици и заговорници, така че успешно да праща човечеството в програмираната от Ваятелите посока. Същата тактика е плодотворна и за псиборга на Разрушителите — и марионетките, в които се е вселил, тласкат света към ядрена война, възкресяват страшни болести, за да ги използват като оръжие. Но и това е твърде драматично, за да прилича на истина. Пък и навярно нарушава правилата на галактическия добър тон. Затова някъде просто се взривява псибомба… но никой не умира от нея веднага. Остава обаче псиактивно замърсяване, което отравя душите от поколение на поколение. Механизмът на псидеградацията става необратим, а може и да е конструиран като необратим от момента на детонацията. Към псиразложението се прибавя и физически упадък. И след век или хилядолетие поразеният биологически вид тихо угасва, за да отстъпи място на фаворитите на Разрушителите… Няма Потоп, няма Апокалипсис. Дори прилича на естествен процес, нали?
Гостенинът кимна. Лицето му бе извънредно сериозно.
Домакинът продължи:
— При така формулираните обстоятелства всички ние, населяващи планетата Земя, сме хибридни организми от два компонента. Единият — това са биохимическите структури, изградени от обикновена материя, а другият — псиформа от екзотична. И, уви, поради тази причина сме почти безсилни да се противопоставим на безплътни, но могъщи космически цивилизации. Безпомощни сме пред такъв вид произвол и агресия. Но ако допуснем, че все пак съществуват и други раси от Великия пръстен като Наблюдателите, които държат да се спазват правата ни да бъдем такива, каквито сме, и самостоятелно да ковем съдбата си… значи, не сме съвсем досущ жалки играчки в ръцете на като цяло равнодушни към нас сили…
Тя
Станаха рано, още беше тъмно — кукломайсторката настоя да тръгнат призори, за да имат цял ден на разположение. Съквартирантката каза, че я устройва.
— После, на връщане, дори ще остане време да се отбием до етнографския резерват — забеляза тя. — Да знаеш какви чудеса готвят в тамошните механи! Яла ли си някога пататник? Еее… бива ли такова нещо да се изпуска!… Така, решихме! Измъкни ме от леглото веднага като станеш!
И въпреки това, именно приятелката се събуди първа и зашета из квартирата, а после вдигна и художничката с думите:
— Е, кои дисаги да вземам?
„Дисагите“ хич не бяха много. Без да се наговарят, прецениха, че мястото им не е в багажника, а на задната седалка. Въпреки немощните възражения на художничката, съквартирантката й ги свали сама, като подхвърли обвинително:
— Ти още не си се облякла, красавице! Размърдай се. Ще те чакам долу, хем да се стопли купето от парното… А ти не се шашкай, оправи се спокойно и гледай нищо да не забравиш…
Въпреки че се постара да не се мотае, слезе чак след четирийсет минути. Съмваше се.
В автомобила, западна кола на старо, горе-долу елегантна, достатъчно здрава, напълно удобна, гърмеше музика, а съквартирантката тактуваше с длани по кормилото и ритмично тръскаше перчем. Беше по блуза, палтото й покриваше багажа на задната седалка.
Тя си спести репликата „Много се забави“, но вместо това светна лампата в купето и внимателно погледна художничката в лицето.
— Изглеждаш ужасно — констатира безмилостно. — Ти спа ли изобщо?
— Спах…
— Пак ли твоите сънища? — не толкова агресивно, с полагаемата доза съчувствие попита съквартирантката.
— Пак. Този път бяха кошмари.
— В термоса има кафе, в този плик — топли кифлички. Отбих се до баничарницата, да не мислиш, че съм те чакала през цялото време? То ти личеше, че ще се забавиш! — Приятелката енергично стисна скоростния лост. — И гледай до Манастирище да се оправиш, трябва да си свежа като цветна китка, мила. Нали знаеш, печелим работни места само ако сме готини отвън, на кой му дреме какви сме отвътре…
Колата потегли стремително по още сравнително пустинните улици.
Докато излязат от града, художничката вече се бе поразведрила. Нощните видения се топяха, както се стопи слоят скреж по автомобила, а предвкусването на срещата с НЕЙНИЯ бъдещ — силно се надяваше! — театър й подейства повече от окуражаващо.
И само една жилка като нажежена нишка на мъждива лампа остана да тлее в съзнанието й. Мъничко късче напрежение, почти очакване на непредвидени премеждия.
То
Според бензинджията човекът с таксито не бил добре още когато пристигнал.
— Спря, паркира там, където е сега колата му, и поиска да му заредя резервоара догоре — обясни на полицая, който пиеше третото си кафе, но продължаваше да изглежда така, сякаш току-що бе отлепил главата си от възглавницата. Ченгето кимаше и потискаше прозявка. Младежът се стараеше да бъде подробен и да не изпуска нищо, леко ядосан от равнодушието на служителя на закона. — Приличаше на труп дори преди да падне. Попитах го дали не му е лошо и той ми изломоти, че бил гладен. Първо мълча като пън, чак се притесних, че не отговаря. Дори си помислих, че не ме е чул или не иска да приказва, когато изведнъж отвори уста и изръси, че е гладен. Отвори вратата и излезе, обаче вървеше като пребит. Кожата му беше… суха и лъскава, все едно от пластмаса. Повлече се към кафенето и там колежката му дала сандвич и капучино, но това го разбрах после…
— Сипа му бензин и какво? — попита полицаят. Явно бе решил да докаже, че слуша показанията на свидетеля.
— Измих предното стъкло, това ни влиза в задълженията. И тогава обърнах внимание, че бронята и радиаторът са поизкривени. А като клекнах, видях, че има засъхнала кръв…
— По бронята?
