Той каза, че отсега нататък хората няма защо да се страхуват от звездата.
Хората го попитаха защо.
Киу-Де им отговори, че той е звездата и че ще ги заведе там, накъдето летят птиците, там, където има много дивеч и където плискат вълните на топло море. Там ще има много други хора, но те ще се покорят на племето на Киу-Де.
Хората помълчаха смаяно и попитаха какво да правят. Думите на новия вожд, нека и не избран по обичайния начин, влязоха в главите им и ги накараха да му повярват, ала този път още по-силно отпреди, когато чуваха някой да им каже нещо и то да стане тяхна мисъл. Защото когато недоволните заявиха, че ще се бият с Киу-Де, та вождът да е най-силният, Киу-Де им
Хората вярваха на думите. Думите бяха сила, която караше нещата да стават. Който можеше да каже нещо, можеше и да го направи. Но въпреки силните думи на Киу-Де, беше редно той и да
И оттогава хората станали силни. Вождът карал мъжете, жените и децата да се мият със сняг, за да не измръзват нозете и пръстите им, да препичат добре месото и да ядат бавно. Киу-Де научил хората да хвърлят надалеч и точно камъни и копия, без да се изморяват, като за това им показал как да издялат пръчки за мятане и кожени колани. Вождът-Звезда впрегнал кучетата да мъкнат багажа и съшил по-хубави и здрави дрехи, каквито нямали никои чужди хора. И когато лошо племе заставало отпреде им, Киу-Де карал чужденците да побягнат от ужаса, който извирал от очите му. А когато срещнели добро племе, го присъединявали към себе си и кланът ставал по-голям. Киу-Де измислял нови думи и с всяко наречено нещо хората му ставали по-смели и доволни.
Вождът-Звезда изпълнил обещанието си да заведе хората на брега на топлото море. Там племето ловувало не само скачащи и бягащи животни, но и плаващи във водата твари. Киу-Де показал как да се отглеждат сладките корени, вкусните ягоди и ядливите треви, вместо да ги търсят, излагайки се на опасности. Вождът-Звезда станал и най-изкусният лечител, какъвто никой от хората не помнел. Киу-Де изисквал от хората да се мият, да си помагат в пощенето на паразити и чистенето на зъбите, забранил и изяждането на умрелите. Той построил палатка от дърво и камък, вместо от кости и кожи. В очите на Киу-Де мнозина виждали отблясъка на падналата някога небесна жителка.
Вождът живял много дълго, повече от един нормален живот. Пред него се раждали, остарявали и умирали много хора, а той бил все същият. Най-пъргав и най-силен — във всичко пръв, освен в едно — нито една жена не заченала негово дете. Въпреки това майките никога не пожелали от мъжете да поведат борба за нов вожд, защото той осигурявал защита и доволство на всички хора, приели да се наричат негово племе. Навярно Вождът-Звезда би живял още, но веднъж от заснежените планини слязъл един самотен чужденец, грамаден и страшен. Той се изправил срещу Киу-Де и го повалил с поглед, защото очите му можели да гасят звездите. Но навярно силите му се изчерпали, защото той също рухнал и издъхнал заедно с жертвата си.
Няколко лета след това се появил друг чужденец, който се нарекъл Кток и заел мястото на вожда. Само че той не вършел добрините на Киу-Де, не учел никого на нищо ново, но и не забранявал да се измислят нови неща, както и да се ползва дареното от Вожда-Звезда. Кток управлявал като обикновен Първи ловец.
И един ден, когато хората взели да си приказват, че на този вожд му е минало времето, че вече би трябвало да е остарял, пък е още здрав и силен, чужденецът, пристигнал от Снежните планини, внезапно изчезнал. Никой повече нито чул за него, нито го видял.
Униформеният вадеше оръжието си, придържайки кормилото. Мотоциклетът изръмжа, подскочи на бордюра и се втурна срещу протегналите един към друг ръце мъж и жена. Машината нямаше да успее да ги блъсне и запокити върху сивата стена на сградата, но куршумът щеше да осуети опасната за небесния пришълец прегръдка.
Трясъкът на мотора накара двамата само леко да скосят очи към противника си. И още по-трескаво се устремиха насреща — достатъчно им бе да се докоснат с пръсти, за да са в състояние да се противопоставят на атаката. Разстоянието помежду им се топеше, ала и мотоциклетистът напредваше. Пистолетът се прицели в мъжа — псиборгът убиец следваше заложените в плененото съзнание на ченгето човешки стереотипи да смята мъжките индивиди за по-опасни. В случая обаче нямаше никакво значение чия веществена матрица ще бъде поразена. Нападателят ясно различаваше със сензорите си, че връзките на вражеския псиборг с телата носители са мутирали, гибелта на плътта щеше да захвърли единия компонент далеч извън мястото на схватката, а другият щеше да бъде подложен на анихилация от жилото на псиборга Разрушител. Преследването на оцелелия беше безсмислено, планетата щеше да е открита за лъчението на кръжащия в орбита деструктор. Псиборгът убиец бе на няколко елементарни стъпки от изпълнението на задачата си. Броячът на детонатора не можеше да бъде спрян или ускорен. След по-малко от час извратената форма на живот щеше да получи смъртоносна доза псиотрова и да изчезне за по-малко от десетина цикъла на активност на местното слънце.
Псиборгът стреля.
Едновременно с натискането на спусъка, машината, която беше яхнал носителят му, загуби стабилността си.
Предното колело ненадейно блокира и моторът подхвръкна нагоре, преметна се във въздуха и влетя през прозореца вътре в залата на автогарата. Тялото на полицая се издигна заедно с машината и след двойно салто се блъсна в бетонна колона, която поддържаше стряхата над местата за спиране на автобусите. Куршумът изби искри от плочките пред краката на жената.
Още докато инерцията подмяташе носителя, псиборгът Разрушител запрати блокиращ вътрешната защита удар срещу компонентите на врага. С това той успя да компенсира загубените при аварията с возилото секунди — носителите на противника замръзнаха, леко зашеметени. В мига, в който тялото на полицая тупна на земята, завладелият го псиборг вече бе коригирал приоритетите. Носителят беше получил тежки органични увреждания, най-вече фрактури на костите. През синапсите в замразеното съзнание нахлуха сигнали за болка, ала псиборгът не бе конструиран да ги възприема, макар че косвено пострада от това — притокът на енергия от носителя намаля съществено. Въпреки всичко, тялото бе запазило минимум дееспособност, така че да използва примитивното балистично оръжие и да ликвидира веществените матрици на вражеския псиборг, все още разединен и безпомощен. Оттам нататък противникът спокойно можеше да бъде пренебрегнат и изключен като фактор от анализа на ситуацията. Вероятността, че за три хиляди секунди дезориентираните от шока компоненти на противника ще осуетят активирането на псидеструктора или ще му противопоставят Планетния щит, беше практически нулева.
Псиборгът накара здравата ръка на носителя да поеме пистолета и да го насочи към мишените.
А на една луна път от мястото, където загинал Киу-Де, се родили близнаци. Те се появили на бял свят в същия миг, в който Вождът-Звезда паднал мъртъв на пясъка. Били мъжко и женско. Те не плачели, само хлипали, и отказали да сучат, затова майка им помислила, че ще умрат като предишните й чеда.
Ала те не умрели. Пораснали високи и красиви. Винаги били заедно, но мълвата твърди, че не направили свои деца. И онези, които помнят онези, които помнели Брата и Сестрата, разказват, че Близнаците се разбирали без думи, даже без погледи, а когато някой посегнел да ги обиди, го прогонвали с едно мигване
