спал.
Той я видя пред скромната сграда на автогарата — сама, седнала на голям стар куфар и преметнала на гърдите си малка кожена раница. Косите й — къдрави и гъсти, стърчаха като облак, като змии от главата на Медуза Горгона, обгръщайки бледо лице с дълбоки черни очи. Дългата й пола метеше плочките, а когато се обърна, блесна голяма обица.
Мъжът спря, съвсем случайно това съвпадна с червената светлина на светофара. По улицата зашумя поток коли, които я скриваха за кратко от погледа му.
Сега разбираше какво — кого! — беше търсил откакто се помнеше. Усещаше тялото си олекнало, собственият му съскащ в студа дъх звучеше като песен, а мрачното небе престана да тегне над главата му. Светът стана сив и плосък, обемната в него беше само младата жена отсреща и само Тя бе запазила цветовете на дъгата, вкусовете и ароматите на всичко живяло, живеещо и още неродено.
Помисли си, че повече нищо не иска и няма нужда да постига. Не си представяше, че щастието приема точно такава форма, но това не беше важно. Не беше важна и заблудата му, за която веднага трезво си даде сметка, че оттук насетне няма какво повече да върши. О, напротив — всичко тепърва започваше… макар и засега да не си представяше какво именно.
Намираше се на прага и бе готов да тръгне нататък.
Ала когато светна зелено, той не хукна тутакси. Изчака да бъде забелязан и чак тогава пристъпи по пешеходната пътека.
Нейният взор блуждаеше наоколо, но ето че тя плахо обърна глава, сякаш протегна ръце като сляпа. Тези безплътни ръце прегърнаха мъжа, който пресичаше улицата. Нито тя, нито той чуха клаксоните на припрените шофьори, за които вече светеше зелено. Тя се усмихна. Познала бе, макар и не съвсем — разликата беше в брадичката и прическата. Но вече не бе сигурна как точно изглежда скицата на стената на мансардата. Сети се само, че мъжът има дългите мигли на Черно-белия рицар, който кротуваше с останалите кукли в куфара.
Приближаваха се един към друг сякаш цяла вечност, по-лесно биха тръгнали в обратни посоки разноименни полюси на магнит, отколкото те. Всяка стъпка обелваше нов пласт в спомените, които досега са били скрити от самите тях.
В мъглата на избухващите кристално ясни образи и изживявания се издигаха контурите на грандиозната истина. Частите се напасваха, разбирането придобиваше бистрина. Сливаха се и ставаха Едно. Оставаше им само да се докоснат, за да бъде възстановен смисълът на съществуването им.
Погълнати от този неудържим и необходим процес, те не веднага забелязаха появата на полицай върху мотор.
Вождът Уг-Хо умря в нощта, когато ловците от племето видяха паднала от небето звезда.
Той, както и всички други хора, разбра, че се е случило нещо, защото в мразовитото небе изведнъж блесна по-ярка от светкавица диря — уж далеч напред, пък твърде близо. Хората скриха лицата си, за да не ги сполети нещастие, някои приклекнаха в очакване на тътена. И той не закъсня, ала преди това се чу ужасно изсвирване, което сякаш заби по една тънка твърда клечка в ушите на всеки. Чак след това гръмотевицата разтърси телата им, хората не я чуха, а усетиха с потръпващите си празни стомаси. Не след дълго дотичаха скимтящите от ужас следотърсачи.
Много луни племето вървеше подир топлото слънце, подгонено от смъртоносния дъх на ледовете. С всеки слънчев кръговрат Зимата оставаше да свирепства малко по-дълго от предишната си поява. От студа бягаха птици и животни, не покълваха сладки треви, горски ягоди и дървесни плодове, а вкусните корени все по-трудно се изравяха от смръзналата се земя. Кланът на Уг-Хо отдавна бе напуснал познатите му ловни полета. Следваха дивеча, като по пътя се криеха от други племена, които бяха по-многобройни и по- силни.
Само волята и заплашителните викове на вожда задържаха племето на място. Сетне Уг-Хо избра трима и още трима мъже и заповяда на следотърсачите да го заведат да види звездата. Вождът трябваше да покаже, че е смел, защото имаше вече ловци, които можеха да бъдат избрани от жените да станат бащи, а това им даваше право да претендират те да поведат хората нататък и племето да носи тяхното име.
Вождът се приближи до дълбоката яма, на дъното на която светеше разжареното сърце на звездата. После съзря нещо твърде приятно, което го накара да изхвърли от ума си небесната гостенка. Беше туловище на Голям косматко. Уг-Хо посочи неочакваната плячка и ловците хукнаха да режат прясно месо и преди всичко — да го поглъщат до насита, а сетне се заеха да дерат кожата. Следотърсачите се втурнаха назад, за да доведат останалите хора. Чак когато Уг-Хо спря да се тъпче с храна, му хрумна мисълта, че звездата е убила косматкото при падането си. И веднага щом го помисли, го изказа на глас, защото хората имат нужда да чуят мислите си изречени.
Когато гладът отстъпи за малко, всички разбраха, че гостенката е благосклонна към тях, след като им е подарила цял косматко, и то възрастен грамаден мъжкар — тоест много месо, много здрави кости и бивници и дебела кожа с дълга козина, която да спасява от студа.
Уг-Хо разсъди, че е редно да благодарят на звездата, така че да я подмамят отново да им осигури плячка — навярно щеше да се върне обратно на небето и пак да падне оттам. Защо при следващото си падане да не им направи отново услуга?
Решението на вожда срещна пълно одобрение, ала само неколцина ловци дръзнаха да последват водача си към ямата. А хората, останали сами, се уплашиха и преместиха стана на един вик разстояние — кой ги знае звездите, може би умеят да убиват не само като падат, а тази току-виж се разсърди и вземе да отмъщава на хората, задето са й задигнали плячката. Защо иначе ще убива косматкото, ако ще пасе трева? За да се нахрани. Разбира се, Уг-Хо взе месо да я нагости, но то беше само малка част от цялото…
И белята наистина стана — Уг-Хо донесе звездата в стана със себе си. Държеше я на изпънатите си ръце, а тя светеше като угасващ въглен, но навярно не пареше на вожда, защото лицето му беше вкоравено, сякаш на мъртвец.
Зад него ловците носеха тялото на един от мъжете, които бяха ходили до ямата на небесната гостенка. Бе умрял, но никой не можа да разбере от какво — все едно е бил стар и просто паднал. Но загиналият ловец не беше стар и рядко се случваше силни мъже да умират по този начин — като поразени от мълния, без да е имало мълния.
Вождът влезе в кръга от палатки, направени от кости и бивници на косматковци и покрити с кожи на косматковци. Тогава изведнъж рухна мъртъв Маа-маа, най-силният ловец от племето. И по него нямаше рани. А Уг-Хо продължаваше да върви с изцъклени очи и не своя крачка. Тръшнаха се три жени и едно дете, бърз мор премина през сновящите наоколо кучета, които начаса се пръснаха с див вой. Само хората нямаха сили да побягнат и изведнъж се развикаха, че звездата взема тях, вместо убития от нея косматко. Ловците закрещяха на вожда да я върне обратно, защото гостенката не ги пуска и нека той остане с нея, така че докато го убива, те да успеят да се спасят. Някои грабнаха камъни и вдигнаха копия, но тогава Уг-Хо се препъна и падна. Звездата — гладка като парче отрязан бивник — се търкулна под нозете на гърбавия Киу- Де, който се олюля, падна на колене… но не умря.
Небесната жителка бе задоволила глада си. Хората замълчаха. Някой се досети, че остават без име и жените майки трябва да изберат кои мъже да докажат кой от тях ще е новият вожд. Никой не подхвърли, че това може да е оцелелият Киу-Де, защото всички знаеха, че Киу-Де не вижда с едното си око, макар то да изглежда като живо, освен това влачи единия си крак, устата му е разкривена и той вечно се оплаква, че едната му ръка е изтръпнала и й е студено. Киу-Де отдавна трябваше да е умрял, ала очевидно имаше достатъчно сила, за да държи живота със зъби и нокти.
Майките не успяха да отворят уста и да отговорят. Ненадейно Киу-Де се изправи. Снагата му се задвижи с ловкостта на непосветено от жените в мъж момче. Чу се пращене и гърбицата на Киу-Де изчезна. Най- последният човек в племето изведнъж се изправи и се оказа най-високият измежду ловците. И заговори.
