разкажа, вземи го от чантата под палтото. И… измъкни ми цигарите. Уж нямаше да пуша…
Късият разговор й вдъхна нужния й кураж. Но не си позволи да забрави одевешното усещане за враждебност, лъхнало я от съвършено непознат човек.
Или нещо
Ще внимавам, реши твърдо тя.
Странно, наред с безпокойството, чувстваше и някакъв странен копнеж. Кой знае защо се сети за Портрета.
„Дали не трябваше да си го взема с мен?“
Той
Радиото тихо свиреше народна музика, в единия тиган цвърчеше омлет. На другия котлон се пържеха мекици. Зад прозореца сивееше утрото. Писателят шеташе напред-назад по домашни чехли и с плетена жилетка върху сухите си рамене, но вече бе облечен като за работа. Домакинът се огледа към гостенина си и приветливо му се усмихна.
— Как спахте?
— Отпочинах — уклончиво отвърна бившият офицер.
— Но?
Мъжът се усмихна неволно.
— Сънувах разни неща. Вече са ми доста смътни. Като че ли бяха провокирани от снощните ни умотворения за извънземните цивилизации.
— О!…
— Не се тревожете, наистина се наспах добре… Колко е часът?
— Почти седем. Скоро ще има новини по местната ни радиостанция. Винаги ги следя.
— В колко отваря библиотеката?
— О, в девет и половина. Но аз съм ранобудник. А и днес преди работа трябва да се видя с една госпожа. Успях да намеря спонсор за детски куклен театър… Ще ми е драго да занимая учениците с нещо по-различно от това да се правят на хаймани или да висят пред компютри и телевизори… Чай? — предложи старецът. — Остана ми още липов от миналото лято. Дано не сте пристрастен към кафето, защото нямам.
— Чай е добре. — Гостенинът се настани на скърцащия стол и подпря лакти на масата. — Приятно е у вас. Като че ли съм отново на петнайсет и закусвам преди училище…
— Това може само да ме радва… но защо ми се струва, че сте разстроен? От сънищата ли?
— Не знам.
Настъпи пауза в музиката от радиоприемника. Мъжът се загледа през прозореца, където от сумрака бавно изсветляваше покривът на едната от съседните къщи. Писателят постави пред него паница с топли мекици и му наля чай в голямо канче.
— Сънувах, че съм псиборг — заговори гостенинът, кимвайки за благодаря. — Че превзех тялото и личността на един първобитен вожд. Станах учител и повелител на многоброен народ. А после… много ми е смътно… като че ли… — той се разсмя. — Знаете ли, все пак трябва да призная, че ме стреснахте с този ваш разказ за псиборгите! Тоест аз се стреснах, че си самовнушавам, че съм сънувал нещо като развитие на онова, което вие ми разказахте!
Очакваше домакинът да се усмихне снизходително, но остана неприятно поразен — старецът го гледаше сериозно. Дори като че ли беше мрачен и студен.
Дали не изръсих нещо тъпо и не засегнах дядото? — запита се мъжът. Побърза да добави бодро, в опит да разведри атмосферата:
— Кажете, в какви условия е могла да потръгне такава еволюция — от същества от плът до… фантомосапиенси, които са изградили свръхцивилизации нейде в космоса?
Писателят бавно седна насреща.
— Не съм го обмислял… — сви рамене разсеяно. — Ами… нека поразсъждаваме… Планета с висока повърхностна гравитация? Хм… Или наопаки — ниска? Живот върху комета?… Не, това нищо не дава. Като че ли… техноеволюция. Самоусъвършенстване. Друго не ми хрумва. Та нали и досега не е ясно как така човекът е станал разумен, та къде сме тръгнали тогава да разсъждаваме за ксеносапиенси!…
— А когато един псиборг разрушител изпълни задачата си — намеси се гостенинът, — той отлита към друг свят, така ли?
— Не… псиборгът е камикадзе. Той е интелигентен, доколкото това е приложимо към механизъм с принципно елементарна програма за убиване, снаряд — нищо повече. Дори не е жива торпила, понеже ми е трудно да го окачествя като жив, а патрон, който гръмва и поразява целта. Така заличава и следите от интервенцията си, предпазвайки своите господари от дипломатически скандал или нещо такова… Казахте, че сте се видели като въплътен псиборг. Как свърши всичко?
— Като че ли ме убиха. — Мъжът седна на дивана и стисна длани. — Друг псиборг. Уби тялото ми. Тоест… изтръгна мен, псиборга, от тялото на вожда. Разхлаби връзките. Но… май успях да го унищожа, макар че усетих… разцепване. Това разцепване сякаш го бях изпитвал и преди… Противникът ми се оказа доста силен и ме изненада. Промуши тялото на вожда с копие, като едновременно с това се счепкахме и в псиизмерението… точно както си говорихме снощи, че би трябвало да става! Да му се не види… Не биваше толкова сериозно да обсъждаме разни фантазии вечерта! Костваха ми кошмари.
— Съжалявам — искрено промълви писателят. — Давам си сметка, че аз ви повлиях. Когато работех много напрегнато над някой роман, се случваше да се сънувам като някой от героите ми, а даже и всички тях накуп. И наистина беше като кошмар, но не от онези, страшните, гадните — просто въртележката от превъплъщения силно ме претоварваше и… да, неприятно е.
— Извинете ме — бившият офицер прибра юмруци под мишниците си. — Глупаво е да ви обвинявам. Не знаех, че съм толкова впечатлителен. Досега не е имало повод да го разбера. Нещо в тази идея за псиборгите… ме разтърси. Все едно промени живота ми.
— Или го е насочила в естественото му русло.
Мъжът взе една мекица, отхапа и попита леко наежен:
— Към какви изводи ме насочвате сега?
— Сигурно ме е страх да правя предположения. Кажете вие нещо.
— Мен наистина не ме бива по фантазиите. Не се засягайте, това беше комплимент.
Започнаха новините по радиото и домакинът усили звука. Гостенинът слушаше с половин ухо, но писателят много внимателно ги следеше и лицето му отрази яд и досада, когато откъм спалнята се донесе звън на телефон.
— Щом ме безпокоят толкова рано, значи е важно… — и с покорна въздишка се запъти да вдигне слушалката. При това закачи с крак оставената пазарска чанта, с която бе излязъл снощи от читалището. Срита я сърдито и тя се килна под масата. А мъжът внезапно наостри уши — радиоговорителят четеше местната криминална хроника.
След около минута домакинът завари госта си неспокоен и възбуден.
— Току-що по радиото съобщиха — задъхано заговори бившият офицер — за необясними смъртни случаи! Хора, починали просто ей-така, без видима причина! Дори лекарите се чудели!
Писателят се опита да слуша и радиото, и мъжа едновременно. А гостенинът продължаваше:
— Това, което описват, прилича на убийство от псиборг!? Никакви следи! Никакви видими следи! Точно така беше и в съня ми! Можех да убивам враговете си просто като избивах от тях душата им както конник от седло. Падаха и оставаха като съблечена дреха. Това внушаваше по-голям ужас от трошене на черепи или изкормване. Трябваше само да се приближа на пет-шест крачки от обречения — и готово. Нищо не ме спираше… докато не се появи равен ми съперник…
В стаята замръзна напрегнато мълчание. Тихо цъкна термостатът на масления електрически радиатор. И двамата трепнаха от звука.
— Как мислите… — бавно произнесе мъжът. — Възможно ли е снощи да не сме си фантазирали… не, абсурд! Вярвате ли в реалността на Ваятелите, Разрушителите, псиборгите?
