— Би могло да е истина…
— Вярвате ли? — натърти гостенинът, почти умолително. Отчаяно искаше да чуе нещо определено, каквото и да бе то.
— Вярвам в това, което измислям. Поне докато го сътворявам в ума си.
— А дали е само измислено, или… някакъв вид прозрение?
— Може би. Знаете ли, сега и аз се чувствам… странно. Като в копнеж. Не, излъгах. Не е от сега. От снощи е. И сякаш преминавам по някакви свои стъпала през този копнеж. Не съм в състояние да формулирам какво точно предизвика и усещането за отваряща се врата. Не виждам къде съм попаднал през тази врата… Да, може да се окаже истина. Или близко до истината, колкото и странно да е.
— Странното е, че се държим странно — заяви бившият офицер. — Вместваме свои субективни усещания в изградената снощи теория…
— Не е от снощи. Обмислям я от много време. Но имате известно право — едва снощи тя придоби завършеност, поне за мен. Така я чувствам.
— Няма значение. Няма практическо значение. Аз я чух едва вчера вечерта. Това е нелепо! Дали не сънувам все още?!
— Струва ми се — бавно изрече старецът, — че и двамата ставаме жертви на впечатлителността си. Успях да чуя по радиото, че причините за смъртта ще се изяснят при аутопсията. Май изобщо не стана дума, че лекари са си давали мнението. А и как биха могли! Още е много рано. Или репортерът е цитирал неправилно доктора от линейката, или си е измислил коментара, за да звучи по-вълнуващо! — и писателят се усмихна с облекчение.
Лицето на гостенина се разведри.
— Дявол да го вземе… наистина! — плесна се по коленете той. Доста силно, почти гневно. Засмя се. — С вас сме просто фантазьори и откачалки! В най-добрия смисъл на думата!
— За мен е простимо — отвърна, приемайки шегата домакинът. — За вас е необичайно. Да речем, че съм ви повлиял… Ще ми подадете ли сметаната? Сипвам си я в чая, много е вкусно…
За миг напрежението беше изчезнало. И двамата без особен интерес слушаха спортните новини, докато бавно и с наслада унищожаваха закуската.
— Кой ви потърси толкова рано?
— А… сценографката кукломайсторка, която поканих. Вече била на път и комай щяла да пристигне по- рано. Разбрахме се да ме чака на автогарата на влизане в града, за да не се оплете в центъра. Нейна приятелка шофира… А, ето — старецът забеляза падналата чанта, с изпъшкване се наведе и я вдигна. После показа предмета, в който гостенинът изведнъж се втренчи с немигащи очи. Беше кукла от дърво и плат. — Дали ви споменах, че намерих пари да открием театрален кръжок? Спонсорът настоя да поканим специалисти декоратори и аз пуснах обява за конкурс. Молехме кандидатите да ни пратят снимки на свои произведения. Реших, че наистина ще е удачно да изберем кой художник би ни допаднал, постановките ще са и за възрастни. Една много мила жена, по телефона звучеше като млада, не я питах за възрастта й, изпрати направо колет с мостра. Забравих за него снощи. Взех куклата вкъщи, за да й се порадвам, но се разприказвахме с вас…
Мъжът мълчеше. Не откъсваше поглед от куклата. Писателят му я подаде. Гостенинът я пое предпазливо. Докато я въртеше и оглеждаше, очите му постепенно се изцъклиха.
— Много оригинално хрумване, нали? Половината мъжка, половината женска — и гледат в различни посоки. Ако приплъзнете момчето и момичето едно спрямо друго ето така… видяхте ли, отделят се и стават самостоятелни кукли! Ще настоявам пред управителния съвет да наемем тази жена, тя каза, че има идеи и за пиеси, готова е да работи и с деца… Нещо не е наред ли? Хей, млади момко?!
— М… моля?
— Лошо ли ви е?!
— Не… добре съм…
— Бял сте като платно! — домакинът държеше госта си здраво за ръкава. Беше комично. По-младият би трябвало да подкрепя по-стария, а не обратно. Освен това гостенинът седеше на стола и нямаше опасност да падне.
— Всичко е наред. Наистина. — Мъжът остави куклите на масата и потърка лице с шепи. — Знам какво трябва да правим с вас. Да посрещнем тази Майсторка!
Писателят премига озадачен.
— То е ясно, че трябва. Но защо изведнъж стана толкова важно и за вас?
— Все още нямам представа. — Бившият офицер изучаваше раздвояващата се кукла. Разделени, фигурките изглеждаха някак безпомощни и слаби. Но заедно правеха впечатление на весели и уверени в себе си. Дори копчетата им, пришити вместо очи, блестяха по-различно. — Нека я видя, за да разбера. А след това…
— След това? — старецът склони глава като птица, примерваща се да клъвне буболечка.
— След това всичко ще се нареди — внезапно се ухили мъжът. — След това… ще е след това. Първо трябва да се срещна с Нея.
Те
— Може би съвсем малко ще закъснеем — успокояваше писателят спътника си. — Не се безпокойте, не се уморявам да вървя бързо. Насам! — посочи той през оградата.
— Има ли начин да не си трошим подметките през разкопаното? — попита бившият офицер вече отвън на тротоара. Крачеше широко, домакинът подтичваше до него.
— Ще ви заведа напряко, няма да минаваме през центъра.
— Прекалено бързо ли вървя?…
— Не, справям се…
Въпреки това мъжът се насили да продължи малко по-бавно, за да не се задъхва старецът. Мълчаха, писателят ловеше въздуха с уста, гостенинът нервно свирукаше през зъби. Очите му блестяха възбудено.
— Още много ли остава?
— Двайсет минути, не повече. С това темпо може и да са десет-петнайсет… Оттук.
След стотина метра по-младият мъж изгуби търпение.
— Можете ли да ми обясните само как да стигна? Ще изтичам напред и ще ви изчакаме двамата…
— Божичко, човече, защо трябва да летим като на пожар?! А и вие не я познавате! Не разбирам…
— И аз не разбирам какво става — отговори след колебание бившият офицер. — Но ми се струва, че ще я позная…
— Обяснете ми поне защо това изведнъж стана толкова важно!
— Не мога — поклати глава мъжът, озърна се през рамо. Старецът беше изостанал. — Недейте! — подвикна извинително. — Зачервен сте, дишате като парен локомотив! Нямам време! Само направо ли да вървя?
Писателят спря и махна с ръка, мъчейки се достатъчно високо да упъти гостенина си:
— Само направо, а после покрай училището наляво!…
Мъжът премина в тръс. Домакинът насили дробовете си за последното уточнение:
— Улицата се раздвоява след мебелния магазин, продължете надясно!…
Гостенинът му вече тичаше. Писателят спря и го загледа.
— Луда глава — измърмори удивен.
Само минута след това, когато вече бе загубил бившия офицер от химическите войски от поглед, той изведнъж проумя, че в никакъв случай не бива да го оставя сам.
Осъзнаването го връхлетя толкова внезапно, че предизвика остра болка в главата. Сърцето залумка на пресекулки… а после замря и запулсира равно като часовник.
— Да му се не види… — прошепна писателят. Не се запита на кое точно се чуди, защото в крайна сметка нямаше от какво да бъде изненадан. Всичко необходимо беше налице в паметта му, разбулено със замах.
Все пак навярно се нуждаеше поне от няколко секунди, за да се адаптира. Много дълго време бе
