Да пробудиш драконче…

никакви проблеми и скоро грубиянът си тръгна. Повече никога не се появи, а същата вечер дори Черния Сашо недоумяваше как този човек бе попаднал на приятелското им събиране.

Ала понякога лошото настроение на Верена не беше толкова буреносно-нападателно, но пък оставаше опасно като вълчи капан. В такива моменти тя започваше да отговаря едносрично, най-вече с „не“, произнасяно със сърдито предизвикателство, и Радослав се чудеше къде и в какво е сбъркал. В подобни моменти младежът я оставяше да се усамоти и успокои.

Не че задължително помагаше.

Така веднъж, след някакво глупаво сдърпване, Дичо упорито се преструваше, че чете. Беше им се случил извънреден почивен ден. Навъсеното небе ги бе прогонило от сергията и сега навън валеше гаден и студен, съвсем не летен дъжд. И ако непълнолетната змеица не я смущаваха подобни дреболии, то Радослав хич не обичаше да се мокри и трепери.

И вкусвайки горчилката на взаимното сърдене, той тъжно разсъждаваше колко лесно е да се влюби в подобно, чисто човешко същество, но не и да издържи дори седмица същия шантав характер, и ако имаше все още някакво разбирателство помежду им, то се дължеше най- вече на неговото търпение, а не толкова на прословутото й змейско благородство… но, за Бога, какво толкова щеше да му се случи, ако бе приел да потичат под дъжда в Борисовата градина!? „Ама съм диванеее…“ Откакто се познаваха с Верена, Радослав не се сещаше да е кихнал, почти беше забравил за гастрита и за досадните си болки във врата, останали му за спомен от едно счупване. Нещо повече — дори косата му заздравяваше, беше спряла да окапва, по гребена рядко оставаше някой косъм и различните шампоани против пърхут бяха станали излишни.

В този момент Верена го изненада (за кой ли път, Господи!).

— Защо не издадеш стихосбирка? — невинно запита тя, сякаш скарването бе отдавна забравено или никога не се беше случвало.

Той се обърна удивен.

Едното от нещата, на които Верена стана голям почитател, бяха стихотворенията му, безредно пръснати из тефтери, тетрадки и скицници, където се намираха редом с безименни телефонни номера и с нежелание водени лекции по металознание. Сега тя стоеше със събраната накуп Радославова поезия и чакаше отговор.

— Ами… Не са достатъчно добри. Твърде са лични. Повече ценя прозата си.

— Да видя!

Прочете ги, преди той да успее да си ги припомни.

Тя не остана много впечатлена от написаните разкази. Радослав сдържано поясни:

— Не са приказки, а басни. Това е символичен сюрреализъм.

— Ъ? — чак се стресна Верена и след кратък размисъл се опита да не го засегне: — Ами, не зная… Сигурно са интересни, ала най-добре ги дай на приятелите си. Персонажи като Червената Скин-хед шапчица, Добрият вълк-хипар и всякакви други са ми непознати, навярно не схващам какво си искал да кажеш в обърнатите наопаки истории. Това с принцесата, която се оказва омагьосана жаба, е доста забавно, ала да ти бяха приказките като… — тя прерови с очи библиотеката и томче на Ангел Каралийчев скокна в ръката й — неговите. Съвсем сериозно ти говоря — дай разказите си на твоите приятели. Сашо Рус и Зако навярно ще ги оценят. Много те харесват тези хора, не се притеснявай от тях. Опитай!

— …Не знам, сигурно наистина трябва… Абе, аз вече позарязах това с писането…

— Не, варе се отказва!… Ала мен ако питаш, по̀ ти идат стиховете. И още…

— Веренче?… Хайде, нека се поразходим в дъжда. Докато не е спрял.

Тя разцъфна.

— По покривите, нали? Разходка в дъжда по покривите!

Той въздъхна, разсмя се и вдигна ръце — „Предавам се! Твоето да бъде.“

Помисли си още, че е такава, каквато е, и колко е чудесно, че и най-бурни спорове не ги правят чужди.

Вярваше, че друго не му трябва.

7

Пътуваха с трамвай към вкъщи.

Верена с неизтощимо любопитство надзърташе през прозореца. Радослав се бе изненадал, когато научи, че най я вълнуват хората и в известна степен остана разочарован от безразличието на момичето- змеица спрямо чудесата на неговия век — същите тези трамваи, например, самолетите (те предизвикаха бурния й смях), многоетажните сгради и всички предимства на цивилизацията, които специално й бе изтъкнал. „Малко скучно зидате в твоята епоха — сви рамене змейската щерка и се помъчи да не обижда приятеля си. — Ами водопровод и канализация имахме си и в Плъскова, ала електричеството — това да, хубаво нещо е.“

Но съвременното градостроителство не слизаше от прицела на жлъчно-отровните й подигравки, особено когато момичето-змеица не беше в настроение. Очевидно Верена продължаваше да мисли изключително с категориите на своето време. Колкото и да четеше за сегашното военно дело, тя намираше за дразнеща липсата на действащи крепости — „пирготи“, както им казваше. Това явно оскърбяваше чувството й за уют и сигурност. Навярно затова толкова се радваше на присъствието на снажни момчета-часови пред чуждите посолства, а зърнеше ли конна полиция или даже гвардейци, направо се чувстваше щастлива.

И ето сега пак, въпреки че не бе мрачна, тя отново посочи колко тесни са столичните улици и как са задръстени с паркирани автомобили.

— Ама, миличко! Говориш, все едно аз съм я строил Софията! — възмути се Радослав.

— Дичооо — проточи разочаровано-извинително тя. Това й бе хубавото, че, навярно водена от змейското си чувство за справедливост, винаги признаваше грешките си и отстъпваше. — Не го приемай лично, говоря така, изобщо… — обясни Верена, ала спря насред дума, привлечена от нещо странично. Радослав едва успя да проследи стремителния й поглед и видя как в навалицата пътници една мърлява ръка опипва нечия чужда дамска чанта…

Драконовото момиче вече стискаше джебчийката за китката.

— Сега ще те водя при стражниците — зловещо обеща тя на примрялата от ужас циганка, която само тихичко скимтеше и с треперещи устни гледаше ръката си, хваната сякаш в менгеме. — Нека ти отрежат на битоля кутрето, та да знаят всички, че си хонса17!

Наоколо хората се усетиха и зашумяха. През тълпата панически се запровираха към вратите още няколко мургави жени и момичета. Възмутеното гражданство завика по тях, те се озъбваха. Изненадващо се намериха защитници на крадлите и скандалът взе да набира обороти.

— Веренче, зарежи… — прошепна Радослав, опитвайки да успокои топката. — Хич не обичам разправиите…

Ала странната му любима го дари с такъв поглед, че той почти си глътна езика.

Воплите стигнаха до ушите на ватмана и той свадливо закрещя по пътниците. Неколцина му отговориха. Лицето на Радослав се сгърчи от отвращение и досада.

Трамваят противно заскърца със спирачки и с трясък разтвори съскащи врати.

— Вънка се разправяйте! — завика ватманът.

Едни продължиха да спорят, други заблеяха:

— Айде не пречете на момчето да си кара спокойно работата! Ние бързаме!

Верена и Радослав слязоха. Момичето-змеица измъкна със себе си слабо съпротивляващата се жертва. Трамваят зло захлопна врати и зафуча по звънтящи релси. Верена се оглеждаше, но сякаш не забеляза дузината циганки, решени да отърват аверката си. Дичо с безпокойство видя сред тях трима мъже с нагли и заплашителни физиономии.

— Там — рече изведнъж Верена и посочи спряла в дъното на страничната пряка полицейска кола.

Сетне толкова свирепо изгледа отведнъж стъписаните приятелчета на крадлата, че бандата за секунди се разбяга. Спасяваха се като пилци от ястреб. А девойката повлече крадлата право към блюстителите на реда.