Слънце за зимнина

Николай ТеллаловСлънце за зимнина

— Ти какво помниш за баба си? — остро запита бай Манол.

Въпросът беше неочакван, макар че около тази тема се въртеше разговорът, толкова смутил младия мъж. Всъщност, по-точно бе монолог на бившия селски учител. Деян изсумтя.

— Какво помня… Помня, че ме дразнеха в училище, дето баба Вила уж била вещица…

— И?

Деян въздъхна.

— …и че била копеле…

— Много добре си спомняш, значи — все така наежено каза старият. — Аз пък рекох, че си забравил как баба ти баеше и врачуваше на цялото село… дето сега едва в десет къщи хора живеят. Как береше билки за човек и за добиче…

Деян мрачно гледаше бурканите на терасата, прилежно строени в редици по девет. Бяха грижливо измити и ярко лъщяха на слънце. Единствената причина младият мъж още да не спори, бе жегата, с която беше напоен въздухът — какъв ти въздух, същинска супа! Августовският зной сякаш капеше от хасмата, увила изгубената сред голямата градина къщурка. Сенките от дърветата не даваха жадувана прохлада и само студената мътеница крепеше Деян и гасеше раздразнението му. Но накрая не издържа и прекъсна обясненията на стария:

— Слушай, тате! — енергично каза той на бай Манол. — Нищо не разбирам!… Не, не! — запротестира тутакси. — Не ми повтаряй всичките тези бабини деветини. Ако се опитваш да ми откажеш, направи го както трябва, не да ми разправяш приказки… Ха! Направо не мога да повярвам на ушите си! Какво ти става?

— Сине бре… — поде старият, но Деян продължи, припряно оставяйки стомната на масата, като от брадичката му покапаха бели перлички от непреглътната мътеница:

— Казах ти вече ясно и точно — имам пари. Ще работим заедно с немска фирма и заплатата ми става европейска, не те лъжа, та да не се тревожиш!

— Да, ама Юлето наесен е ученичка — възрази бай Манол, — а есента ей я къде е! Диди не може да почне работа докато Гошко не го вземат в детска градина…

— Радвам се, че спомена за училището — рече Деян, — хубаво се сети. Ха сега се сетѝ, ако обичаш, че и самият ти си даскал, и то по математика и физика, затова престани да ми говориш… за магии!

Бай Манол примижа. Почваше наистина да се засяга.

— В състояние съм да издържам семейството си, а даже се появи възможност и на теб да помогна — не спираше Деян, като бършеше потното си чело. — Трябва ти нова печка, дърва, въглища… Хайде да не слушам пак, че пенсийката ти била достатъчна!

— Че не стига, не стига — навъсен се съгласи старият, — но не ти ща парите. Нали тъкмо ти обяснявах как мога да мина без кюмбета и кюмури… Грешни пари, сине, за нищо ще се лишаваш, пък аз…

— Не се лишавам! — изръмжа младият мъж и отново посегна към мътеницата.

— Добре де… — сухо отрони бай Манол.

Умълчаха се.

Деян въздъхна пак и бръкна най-сетне в джоба, където държеше плика с приготвената сума, която трябваше да отърве баща му от студуване през зимата. Сложи парите на дървения плот, по който пълзеше замаяна от жегата пчела. Дъските почти пареха. И то на сянка!

Каза меко:

— И аз си мисля колко топло се хаби в момента, след два месеца може да ни се досвиди за горещото, обаче това са си природни закони, на теб ли трябва да го казвам…

— Трябва да знаеш, не с лошо й викаха копеле — заяви внезапно старецът. — Щото може и това да си забравил. Копеле, да… ама самодивско. Помниш ли как излекува стрина ти, а? Дипломираните доктори я бяха почти уморили с химиотерапия! И това ли са магии, сине?

Синът косо погледна баща си. Напомнянето за старата семейна легенда, че майката на бай Манол е била родена от митично същество, прелъстено от един левент юнак, който толкова обичал да кръшка, че самодивата накрая просто подхвърлила детето си и изчезнала обратно в гората, съвсем развали настроението на Деян. Какво имаше общо тази красива приказка с необходимостта да се подготвя човек за зимата?!

Начумерено се озърна към бурканите.

— Това със стрина Ани беше съвсем друго нещо… — опита се да каже.

— Не е! И прадядо ти, Господ да му прости какви ги е вършил, ама освен женкар беше и много храбър човек, все се буташе там, където никой не смее. А след раждането на баба ти стана смел до безумие. Защото нито щик, нито куршум го ловеше. Та той касапницата на Добро поле отърва без драскотина, жив остана от цялата рота! И почина от удар, чак когато заряза самодивата и рече да се жени за една офицерска вдовица от София… то това вече й дойде нагорно и тя си избяга обратно в гората, а от него сне заклинанието си, дето го пазеше…

Деян се намръщи.

А бай Манол обидено сви устни, когато синът в отговор му заяви, че е време да тръгва:

— Вдругиден сутрин летя за Германия — обясни сухо, — а още не съм си стягал багажа, татко. Сигурно ще се върна поне две седмици преди Коледа и оттогава, да чукна на дърво, край на всякакви парични затруднения — и мои, и твои. И… добре де, на баба Вила маг… ъъъ… номерата, ти пак си ги прилагай, но моля те, вземи това…

Старецът мълча цяла минута, след което кимна унило, но не посегна към плика.

Все пак стана да го изпрати до портата и от това неприятната студенина в гърдите на Деян омекна, престана да го стърже с остри ледени ръбове.

„Опелът“ приличаше на пържолник и всъщност спокойно можеше да се изчака няколко часа да се поразхлади, но Деян се страхуваше, че дори да продължат да говорят за друго, налудничавата тема пак ще изплува и те двамата ще се скарат.

Бай Манол помаха с ръка подир колата, младият мъж късо бибипна с клаксона за довиждане, но наистина беше му олекнало едва-едва.

„Дявол да го вземе — помисли си Деян с тъга, — ето това е тя, старостта… Вдетиняване. Слънце за зимнина щял да затваря! Ех, тате, тате…“

„Опелът“ изръмжа по черния път, вдигайки прах край уморената пожълтяваща зеленина на запустелите дворове, и се насочи към шосето.

* * *

Разбира се, след почти тримесечно отсъствие от вкъщи, Деян не се сети веднага за баща си. Първо се наигра до насита с децата, изслуша хвалбите на Юлето за успехите й в училището, чу жалбите на Гошко, че кака не му давала да пипа читанката… все приятни часове.

А щом с Диляна приспаха хлапетата, настъпиха още по-приятни.

Чак призори той попита Диди, щастливо задрямваща в прегръдката му, как е бай Манол.

Това, което чу, помете сладката умора, прогони съня и го изстреля към паркинга пред кооперацията. Дообличаше се по стълбището. Единственото нещо, за което се поздрави наум, докато се измъкваше от засипания със сняг град, беше, че не се сопна на Диляна, не я нагруби, не я упрекна. Просто не му остана време за това.

Придвижваше се по-бавно от желаното. Ако по улиците и булевардите се правеха някакви опити за почистване и шосето също носеше следи от скорошно минаване на снегорини, то отбивката за селото представляваше същинска трагедия. Или зимен рай. Дълбоките преспи накрая надвиха конските сили на двигателя и Деян заряза автомобила на около два километра от селото. Хукна, затъвайки, направо през полето, където снегът беше станал корав под сплъстяващия го вятър.

Селцето представляваше най-живописната бяло-черно-синя гледка, сякаш видяна през очите на дете. Даже немските коледни картички бяха жалки пред искрящите дори под млечно-сивото облачно небе преспи и скреж, украсили дървета, стобори и къщи. Над много малко от покривите се виеше дим.