Изживяването бе и радостно, и потискащо: цяла вселена се простираше само на косъм от него, но частта, до която би могъл да се докосне през краткия си човешки живот, бе толкова незначително малка, че понякога го връхлиташе отчаяние. Той беше като гладен човек, пред когото са сложили безкрайно дълга, отрупана с ястия трапеза, пир — така зашеметяващ, че чак да загубиш апетита си.
А това богатство от мъдрост и култура бе съвсем малка част от човешкото наследство; много от онова, което Мойсей Колдър познаваше и обичаше, липсваше тук, той добре знаеше — съвсем не случайно, а умишлено.
Преди хиляди години способни люде, изпълнени с добра воля, прегледали библиотеките на Земята, като преценявали какво да се запази и какво да се изхвърли, и пренаписали историята. Критерият за подбор бил прост, но много труден за спазване. Дадено произведение на изкуството или документ от миналото се залагали в паметта на корабите разселници само ако допринасяли за оцеляването и социалната стабилност на новите светове.
Задачата, разбира, се, била и сложна за изпълнение, и тежка за душата. Със сълзи на очи хората от подборните комисии оставили настрана Ведите, Библията, Трипитаката и Корана и огромно количество литература — художествена и публицистична, — написана на тяхна база. Въпреки цялата красота и мъдрост на тези книги не трябвало да се позволи старата отрова на религиозната омраза, на вярата в свръхестественото и верските измислици, с които милиони мъже и жени се утешавали някога с цената на умопобъркване, да се инфектират нови планети и бъдещи общества.
В голямото пречистване се бяха изгубили и произведенията на великите романисти, поети и драматурзи, които във всеки случай биха изгубили значението си без философската им и културна основа. Омир, Шекспир, Милтън, Толстой, Мелвил, Пруст — последният велик белетрист, преди електронната революция да залее страниците ма книгите, — всичко, което бе останало от тях, бе само няколко стотици хиляди внимателно подбрани пасажа. Всичко, което се отнасяше до войни, насилия и разрушителни страсти, също бе изхвърлено. Ако новосъздадените — и да се надяваме по-добри — наследници на хомо сапиенс ги преоткриеха, в отговор те несъмнено биха създали своя собствена литература. Нямаше нужда да им се предлагат предварителни поощрения.
На музиката, с изключение на операта, й бе провървяло повече, също и на визуалните изкуства. Но абсолютният обем на съществуващото бе толкова огромен, че подборът и в тази област бил наложителен, та макар и произволно понякога. Бъдещите поколения на много светове щяха да се чудят какви са били първите тридесет и осем симфонии на Моцарт, Втората и Четвъртата на Бетховен, Третата и Шестата на Ян Сибелиус.
Мойсей Колдър напълно разбираше своята отговорност пред поколенията, а съзнаваше и некомпетентността си — некомпетентността на който и да е, колкото и талантлив да е той, за да се справи със задачата, която му предстоеше. Горе, на борда на «Магелан», съхранени на сигурно място в гигантските банки-памет, имаше много произведения, за които хората на Таласа никога не бяха чували и от които биха се възхитили, та дори да не могат да ги разберат напълно. Великолепното претворяване на «Одисея» от двадесет и пети век — военна класика, написана с болка и терзание, надзъртаща назад във времето, след половин хилядолетие мир; великите Шекспирови трагедии, великолепно преведени от Файнбърг на езика «лингва»; «Война и мир» на Лий Чоу — часове и дни щяха да му бъдат необходими, за да изброи всичките заглавия.
Понякога, когато оставаше в библиотеката на комплекса «Площадка първо кацане», Колдър се изкушаваше да влезе в ролята на бог пред тези толкова щастливи и далеч не наивни хора. Би могъл да сравни листингите от банките-памет тук с тези на кораба, нанасяйки пропуснатото или сбитото. По принцип не беше съгласен с нито една от формите на цензуриране, но често му се залагаше да признае като мъдро решение изхвърлянето на някои текстове — разумно поне за първите години, в които се е създавала колонията. Ала сега, когато тя вече твърдо бе стъпила на краката си, може би малко вълнение или инжектиране на жажда за творчество биха били от полза…
Случваше се да нарушат уединението му — повикваха го от кораба или пък групи от млади ласани идваха на посещение, за да се запознаят с първите страници от историята си. Не се дразнеше от това, дори понякога му доставяше голямо удоволствие.
Повечето следобеди, с изключение само на тези, в които имаше задължения, каквито в Тарна се считаха за неотложни, Мириса идваше горе на хълма. Обикновено яздеше своя красив Боби — кастрирано конче от породата палонимо[10]. Земяните много се учудиха, когато разбраха, че на Таласа има коне — те изобщо не бяха виждали живи коне на Земята. Но ласаните обичаха животните и бяха възродили много от земните видове, възползувайки се от огромните банки с генетичен материал, който бяха наследили. Понякога те бяха съвсем безполезни, дори досадни като пакостните малки маймуни-катерици например, които постоянно крадяха дребни предмети от тарнанските къщи.
Мириса обикновено носеше някакъв деликатес — плодове или някое от многобройните видове местни сирена, които Колдър приемаше с благодарност. Но той бе още по-благодарен за компанията й; кой би повярвал, че Мойсей Колдър, който много пъти бе говорил пред пет милиона души — повече от половината на последното земно поколение! — сега се задоволяваше само с един слушател…
— Ти произхождаш от древен библиотекарски род — каза й Мойсей, — затова мислиш само в мегабайти. Но позволи ми да ти напомня, че «библиотека» произхожда от дума, която означава книга. А имате ли книги на Таласа?
— Разбира се, че има! — отвърна Мириса възмутено. Тя още не можеше да различи кога е сериозен и кога се шегува. — Милиони… Е… не! Хиляди. На Северния остров има един човек, който издава по пет-шест на година, в тираж по неколкостотин броя. Много са красиви и скъпи. Обикновено ги поднасяме като подаръци при специални случаи. На мене ми подариха една за двадесет и първия ми рожден ден — «Алиса в страната на чудесата».
— Ще ми я покажеш ли някога? Много обичам книгите, имам стотина на кораба. Може би затова, когато чуя някой да говори в байтове, превръщам ги в книги. Деля на един милион и си представям една книга… един гигабайт е равен на хиляда книги… и т. н. Това е единственият начин да разбера за какво всъщност става въпрос, когато хората говорят за банки-данни и трансфер на информация. А колко е голяма библиотеката ти?
Без да сваля очи от Колдър, Мириса зашари с пръсти по клавиатурата.
— Това е още нещо, което никога не съм могъл да правя. Някой казал, че след двадесет и първи век хората се разделили на два вида — вербални[11] и дигитални[12]. Аз мога да си служа с клавиатура, когато трябва, разбира се, но предпочитам да разговарям с електронните си колеги.
— Според проверката до последния кръгъл час — каза Мириса — шестстотин и четиридесет и пет терабайта.
— Хм… почти един билион книги. А какъв е бил броят на книгите първоначално?
— Това мога да ти кажа и без да проверявам — шестстотин и четиридесет.
— Така, за седемстотин години…
— Да, да! За толкова години сме успели да създадем само няколко милиона книги.
— Аз не критикувам! В края на краищата качеството е много по-важно от количеството. Бих искал да ми покажеш кое според тебе е най-хубавото произведение на ласанската литература, също и в музиката. Трябва да решим проблема какво да ви дадем ние. На «Магелан» има над хиляда мегакниги — в банката с общ достъп. Разбираш ли какво означава това?
— Ако кажа «да», ще ти отнема правото да ми отговориш. Не съм толкова жестока!
— Благодаря ти, мила. Наистина това е ужасен проблем, който ме преследва от години. Понякога си мисля, че Земята е трябвало да бъде разрушена по-рано. Човешката раса пъшкаше, смазана от
