информацията, създадена от самата нея.
— В края на второто хилядолетие тя произвеждала само — само! — равностойното на един милион тона книги на година. А аз говоря само за тази информация, за която се считало, че е постоянна ценност, така че да се съхранява безкрайно.
— Към края на третото хилядолетие цифрата се умножила най-малко сто пъти. От изобретяването на писмеността до гибелта на Земята е изчислено, че са написани десет милиарда книги. И както казах, от тях на борда ние имаме около десет процента. Ако ви стоварим всичко това, дори да приемем, че имате възможност да го съхранявате, направо ще ви затрупаме. А такова нещо не буди уважение — то ще задържи собственото ви културно и научно развитие. Пък и повечето материал не би означавал нищо за вас; векове ще ви бъдат, нужни, за да отделите житото от плявата…
Странно, помисли си Колдър, защо не съм направил тази аналогия по-рано? Тя характеризира точно опасността, за която тръбяха опонентите на ТИЦ. Е, ние не срещнахме извънземен разум, дори не успяхме да открием такъв. Но на ласаните това току-що им се случи — и извънземните сме ние…
Все пак въпреки напълно различния им произход той и Мириса имаха толкова общо помежду си. Нейната любознателност и интелигентност бяха ценности, които трябваше да се подхранват; дори между колегите му от екипажа нямаше такъв, с когото да може да води толкова вълнуващи разговори. Понякога на Колдър му бе толкова трудно да отговаря на въпросите й, че единствената му защита бе контраатаката.
— Чудно ми е — каза й той след един особено изчерпателен кръстосан разпит върху междупланетната политика в Слънчевата система, — че не си поела по стъпките на баща си и не си останала да работиш тук постоянно. Това би било идеалното решение за тебе.
— Изкушавах се. Но неговият живот премина в търсене и подготвяне на отговори на чужди въпроси, в съставяне на досиета за бюрократите на Северния остров. Той никога не е имал време за собствените си интереси.
— А ти?
— Аз обичам да събирам факти, но и да наблюдавам приложението им. Затова ме определиха за заместник-директор по Проекта за развитие на Тарна.
— Който, страхувам се, ние саботирахме с нашите операции. Така поне ми каза директорът, когато го срещнах веднъж пред канцеларията на кметицата.
— Знаеш, че Брант не го е казал сериозно. Проектът е дългосрочен и датите за приключването му са определени приблизително. Ако зимният олимпийски стадион бъде построен тук, сигурно ще се наложат някои изменения, за добро — вярват повечето от нас! Разбира се, северняците искат той да бъде построен при тях — смятат, че Първата площадка ни е повече от достатъчна.
Колдър се подсмихна. Той добре знаеше съперничеството между двата острова, продължило поколения наред.
— Е! Не е ли така? Още повече че и нас ни имате като допълнителна атракция. Не трябва да сте прекалено алчни.
Те бяха започнали да се опознават — и да се харесват — един друг толкова много, че можеха да се шегуват за Таласа или «Магелан» с еднаква безпристрастност. И между тях вече нямаше тайни; можеха да разговарят честно и открито за Лорън и Брант, и… Мойсей Колдър разбра, че най-сетне можеше да говори за Земята.
— О, не мога да изброя на колко места съм работил, Мириса — повечето от тях не бяха толкова отговорни обаче. Длъжността, на която се задържах най-дълго, бе професор по политически науки в Кеймбридж, Марс. Не можеш да си представиш колко конфузии се получаваха тогава, защото имаше един по-стар университет в град, който също се наричаше Кеймбридж, но бе в Масачузетс, и един още по-стар — в Кеймбридж, Англия. Но към края Ивлин и аз все повече и повече се забърквахме в преките социални проблеми и подготовката на масовото емигриране. Изглежда, имах известен ораторски талант и можех да помогна на хората да приемат по-леко бъдещето, което ги очакваше. Все пак ние никога не повярвахме истински, че Краят ще настъпи в наше време — кой би могъл! И ако някой ми бе казал, че ще изоставя Земята и всичко, което съм обичал…
Вълнение премина по лицето му и Мириса изчака в съчувствена тишина, докато той възвърна спокойствието си. Имаше толкова много въпроси, които й се искаше да зададе, че цял живот нямаше да стигне, за да получи отговор на всичките, а разполагаше само с една година, докато «Магелан» отново щеше да се отправи по своя път сред звездите.
— Когато ми казаха, че съм необходим, използувах целия си философски опит и умение да водя спор, за да им докажа, че не са прави. Бях прекалено стар; всичките знания, които имах, бяха съхранени в банките-памет; други хора по-добре биха могли… всичко друго, но не и истинската причина.
Накрая Ивлин взе решението вместо мене. Вярно е, Мириса, че в някои случаи жените са по-силни от мъжете — но защо ли ти говоря всичко това?
«Ти си им нужен! — бяха последните й думи. — Ние прекарахме четиридесет години заедно, а сега — само един месец остава! Върви, любов моя! И не ме търси!»
Никога няма да узная дали и тя е видяла Края на Земята, както го видях аз — когато напускахме Слънчевата система.
25. Скорпионът
Той и по-рано, когато бяха на незабравимия излет с лодката, бе виждал Брант разсъблечен, но никога не си бе давал сметка колко много изпъкват мускулите на по-младия мъж. Лорън винаги бе полагал грижи за тялото си, но откакто напуснаха Земята, почти нямате възможност да спортува и тренира. А Брант вероятно всеки ден от живота си бе зает с някакво тежко физическо усилие, личеше си. Лорън нямаше никакви шансове срещу него, освен ако успееше да извика в спомените си някое от великите военни изкуства на старата Земя, макар че не владееше нито едно от тях.
Цялата тая история бе абсолютно нелепа. Ей ги колегите му — хилеха се като празни тикви. Капитан Бей държеше хронометъра. И Мириса — с израз, който можеше да се окачестви само като самодоволство.
— … Две… едно… нула… СТАРТ! — чу се гласът на капитана.
Брант се хвърли върху него като кобра в нападение. Лорън се опита да избегне удара, но с ужас откри, че не може да контролира тялото си. Струваше му се, че времето е забавило ход. Краката му тежаха като олово, не се подчиняваха на тялото му… Щеше да загуби не само Мириса, но и мъжеството си…
За щастие събуди се точно в този момент, но сънуваното все още не му даваше мира. Ясно откъде идваше този сън, но това не го правеше по-малко тревожен. Чудеше се дали да го разкаже на Мириса. На Брант — не. Той все още се държеше приятелски, но присъствието му вече го смущаваше. Днес обаче Лорън го очакваше с нетърпение; ако бяха, верни предположенията му — сблъскваха се с нещо много по- важно от личните си интереси.
С нетърпение очакваше да види реакцията на Брант при срещата с неочаквания, дошъл през нощта гост.
Бетонният канал, по който морската вода влизаше в замразяващата инсталация, бе дълъг сто метра и свършваше в кръгло езеро, което събираше необходимото точно за една «снежинка» количество вода. Чистият лед е слаб строителен материал, затова трябваше да се укрепи. Оказа се, че дългите «лиани» на келпа[13]от Великата източна прерия са евтин и подходящ арматурен материал. Бяха нарекли замразената смес «айскрит». Тя гарантираше, че по време на седмиците
