Лорън осъзна, че обича Кумар — не защото той бе спасил живота му, не защото бе брат на Мириса, просто защото беше Кумар. Сексът нямаше нищо общо тук; самата мисъл за това не бе ги смутила, а развеселила. И добре, че беше така. Животът на Тарна и без това вече беше достатъчно сложен.
— Прав беше — добави Лорън — за «Кракан Спешъл». Никакъв махмурлук. Всъщност чувствувам се отлично. Можеш ли да ми пратиш няколко бутилки горе на кораба? Или по-добре — стотина-двеста литра.
38. Дебати
Въпросът бе прост, но нямаше прост отговор: какво щеше да стане с дисциплината на борда на кораба, ако самата цел на мисията му се поставеше на гласуване?
Разбира се, какъвто и да бе резултатът, нямаше да е обвързващ и би могъл да не го вземе под внимание, ако се наложеше. И сигурно щеше да се наложи, ако мнозинството предпочетеше да останат (макар че дори и за миг не го допускаше…). Но такъв изход щеше да ги съсипе психически. Екипажът щеше да се раздели на две групи, а това можеше да доведе до ситуации, които предпочиташе да не обмисля.
И въпреки всичко един командир трябва да бъде твърд, но не и глупаво упорит. В предложението имаше голяма доза разум и примамливост. В края на краищата и той самият се бе ползувал от радостите на президентското гостоприемство и нямаше намерение да се отказва от срещи с онази дама, шампионка по десетобой. Това бе един прекрасен свят; може би биха могли да ускорят бавния процес на изграждането на континентите, така че да се намери място за извънредните милиони. Щеше да бъде безкрайно по-лесно, отколкото колонизирането на Сейгън-2…
Колкото до това, възможно бе изобщо да не стигнат до Сейгън-2. Въпреки че надеждността на кораба все още се оценяваше на деветдесет и осем процента, имаше външни рискове, които не можеха да се предвидят. Само няколко от най доверените му офицери знаеха за онази част от ледения щит, откъсната някъде около четиридесет и осмата светлинна година. Ако този междузвезден метеорит, или каквото е било там, бе минал няколко метра по-близо…
Някой бе подхвърлил, че може да е било стара земна космическа сонда. Вероятността това да не е истина бе буквално астрономическа и, разбира се, такава една иронична хипотеза би могла да остане недоказана…
А неизвестните просители вече се наричаха новоталаси. Означава ли това, чудеше се капитал Бей, че са много и че се организират в политическо движение? Ако бе така, най-добре би било да ги разкрие колкото се може по-скоро.
Да. Време бе да събере корабния съвет.
Мойсей Колдър отговори веднага — вежливо, но категорично:
— Не, капитане! Не мога да взема участие в дебатите — нито «за», нито «против». Ако го направя, хората от екипажа ще изгубят вяра в моята безпристрастност. Но бих искал да помогна като председател или арбитър, както го наричате там.
— Добре — съгласи се веднага капитан Бей. Не бе се надявал на повече. — А кой ще представи мотивите? Не можем да очакваме, че новоталасите ще станат открито да предявят иска си.
— Иска ми се — започна заместник-капитан Мълайна тъжно — да можехме направо да гласуваме, без разни спорове и обяснения.
Лично капитан Бей бе съгласен с него. Но живееха в едно демократично общество на разумни високообразовани хора и правилникът за реда на кораба бе съобразен с това. Новоталасите бяха поискали да се свика съветът, за да изкажат възгледите си. Ако откажеше, щеше да се противопостави на собствените си заповеди и щеше да опетни доверието, оказано му на Земята преди двеста години.
Не бе леко да се събере съветът. Тъй като на всеки без изключение трябваше да се даде възможност да гласува, наложи се да се променят режимите и дежурствата, да се разкъсат периодите за сън. Фактът, че половината екипаж бе долу на Таласа, поставяше друг проблем, който никога до този момент не бе възниквал — осигуряване на секретност. Какъвто и да бе изходът, повече от нежелателно бе ласаните да научат за дискусията.
И така, когато съветът започна, Лорън Лоренсън се видя останал съвсем сам в тарнанския си кабинет — със заключена врата, за пръв път, откакто се помнеше. Пак бе сложил пълнообхватните очила, но този път не се носеше из подводната гора. Присъствуваше на борда на «Магелан», в познатата заседателна зала — пред себе си виждаше лицата на колегите си, а когато променяше ъгъла на наблюдение — екрана, на който се изписваха коментарите и решенията им. В момента на него се виждаше кратко съобщение:
РЕШЕНИЕ: Звездолетът «Магелан» да завърши мисията си тук, на Таласа, тъй като основните й цели могат да бъдат постигнати тук.
Излиза, че Мойсей бил горе на кораба, помисли си Лорън, разглеждайки участниците; чудех се защо не го виждам напоследък. Изглежда уморен. И капитанът също. Сигурно нещата са много по-сериозни, отколкото си представях.
Колдър призова за внимание, като почука рязко:
— Капитане, офицери, колеги. Макар това да е първият ни съвет, всички знаете реда на процедирането. Ако желаете да говорите, вдигнете ръка, за да ви се даде думата. Ако предпочитате писменото изказване, използувайте портативните си телетайпове; за да се осигури анонимност, адресите са разбъркани. И в двата случая, моля, бъдете възможно най-кратки. Ако няма въпроси, ще открием с точка 001.
Новоталасите бяха добавили няколко аргумента, но по същество 001 бе същата онази паметна записка, която разтърси капитан Бей преди две седмици, период, през който той не постигна никакъв напредък в издирването на автора.
Най-многозначителен от допълнените аргументи бе намекът, че техен дълг е да останат тук; че Ласа се нуждае от тях — технически, културно, генетично.
Съмнявам се, помисли си Лорън, макар че се изкушаваше да се съгласи. Във всеки случай ще трябва първо да поискаме мнението им. Ние не сме старомодни империалисти — или сме?
Всеки бе имал достатъчно време да препрочете записката; Колдър отново помоли за внимание:
— Никой… ъ… не изяви желание да говори в полза на предложението; разбира се, ще имате възможност и по-късно. Засега ще помоля лейтенант Елгар да изтъкне аргументите против.
Реймънд Елгар беше сериозен млад човек, инженер-енергетик, когото Лорън познаваше съвсем слабо. Надарен бе с музикален талант и разправяше, че пише поема за пътешествието им. Когато го предизвикваха да покаже поне един стих, той неизменно отговаряше: «Почакайте до Сейгън-2 плюс още година!»
Ясно бе защо лейтенант Елгар бе пожелал (ако бе пожелал наистина) да изпълни тази роля. Като се имаха предвид поетичните му способности, едва ли би постъпил по друг начин; а може би наистина пишеше поемата.
— Капитане, колеги. Поверете ми ушите си!..
Особена фраза, помисли си Лорън. Интересно дали е негова?
— … Мисля, всички ще се съгласите — и в сърцата, и в мислите си, — че идеята за оставане на Таласа е много примамлива. Но да разгледаме следните аргументи:
— Ние не сме само сто шейсет и един на брой. Имаме ли право да вземем такова окончателно решение за сметка и на останалите един милион, които все още спят?
— Ами ласаните? Намекнато е, че ако останем, ще можем да им помогнем. А дали наистина ще им помогнем? Те си имат свой начин на живот, който, изглежда, напълно им допада. Да си спомним нашия живот, обучението ни — целта, на която всички се посветихме преди години. Наистина ли си въобразявате, че един милион от нас могат да станат брънка от талаското общество, без да го разстроят напълно?
