моментно. Онова, което веднъж вече е постигнато, може да се осъществи отново, при това — с много по- голяма вероятност за успех.
През 2700-та била изоставена несъвършената технология за замразяване на ембриони. Генната информация, зашифрована от природата в спиралообразната молекула на ДНК, можела вече по-лесно и по-безопасно, дори по-цялостно да се съхранява в паметта на най-усъвършенствуваните компютри, така че кораб-разселник, не по-голям от пътнически самолет с хиляда пътници на борда, можел да пренася милиони генотипи; една цяла неродена нация с всички репликационни системи, необходими за създаването на нова цивилизация, можела да се побере в неколкостотин кубически метра и да се отнесе към звездите.
Брант знаеше, че всъщност точно това се бе случило на Таласа преди седемстотин години. Изкачвайки се по пътя, виещ се по хълмовете, те бяха минали край някои от следите, оставени от първите роботизирани земекопни машини, търсили суровите материали, от които били създадени дедите му. След миг щяха да видят и отдавна изоставените технологични инсталации и…
— Какво е това? — напрегнато прошепна съветникът Симънс.
— Спри! — заповяда кметицата. — Изключи двигателя, Брант!
Тя посегна към радиотелефона:
— Тук кмет Уолдрън! При знака на седми километър сме. Пред нас — светлина… Вижда се иззад дърветата… Струва ми се, идва точно от Площадката на първото кацане… Не се чува нищо. Потегляме.
Брант не изчака нареждането. Леко бутна напред скоростния лост. След връхлитането на урагана през девета година това бе второто необикновено вълнуващо събитие, което преживяваше в живота си.
Първото бе нещо много повече от необикновено вълнуващо — тогава бе имал късмет да се измъкне жив. И сега го очакваше опасност може би, но не му се вярваше много. Нима е възможно роботите да бъдат врагове! А ако са извънземни, каквито и да са, те несъмнено не могат да търсят на Таласа друго освен знания и приятелство…
— Знаете ли — обади се пак съветник Симънс, — аз успях да видя добре това нещо, преди да се скрие зад дърветата. Сигурен съм, че беше някакъв тип самолет. Разбира се, корабите-разселници никога не са имали аеродинамична форма и крила. И друго — беше много малък.
— Каквото и да е — каза Брант, — ще узнаем след пет минути. Вижте светлината! Кацнал е в Земния парк… не ще и дума! Не е ли по-добре да оставим колата и да продължим пеш?
Земният парк представляваше затревена, добре поддържана овална поляна в източната част на Площадката на първото кацане, скрита сега от очите им зад извисяващата се пред тях черна колона на Кораба-Майка — най-стария и най-почитан паметник на планетата. Иззад него, разсипвайки се около блестящите все още стени на огромния цилиндър, пламтеше поток от светлина, струяща явно от един- единствен искрящ източник.
— Ще спреш малко преди да стигнем кораба! — нареди кметицата. — Ще слезем и ще можем да го огледаме, скрити зад него. Загаси фаровете! Няма нужда да ни виждат, преди ние да сме решили да им се покажем.
— Те или То? — продума тревожно някой от пътниците.
Не му обърнаха внимание.
Брант спря колата в гигантската сянка на кораба и веднага я обърна.
— За всеки случай, ако се наложи внезапно изтегляне — обясни той полусериозно, полушеговито. Все още не вярваше, че може да ги заплашва реална опасност. Даже на моменти се чудеше дали всичко това бе действителност — може би още спеше и сънуваше необикновен сън.
Тихо се измъкнаха от колата, прокраднаха се до кораба, заобиколиха го и спряха пред ярката, искряща стена от светлина. Брант заслони очи и надникна изотзад, примижавайки от блясъка.
Съветник Симънс е бил съвсем прав — това наистина беше някакъв вид аероплан или космоплан, при това много малък. Нима Северните? Не! Абсурд! Не съществуваше никаква реално допустима възможност за използуване на такова превозно средство върху ограничената площ на Трите острова, а и създаването му не би могло да остане скрито.
То имаше форма на затъпен връх на стрела, а това, че по тревата наоколо нямаше никакви следи, показваше, че е кацнало вертикално. Светлината идваше от умело прикрито аеродинамично гнездо, над което равномерно просветваше червена сигнална лампичка. Общо взето, това бе една съвсем обикновена, дори разочароващо обикновена машина. Машина, която не би могла да прекоси пространството от дванадесет светлинни години — разстоянието до най-близката колония.
Изведнъж главната светлина угасна, оставяйки малката група от наблюдатели заслепени за миг. Когато очите му привикнаха с тъмнината, Брант видя, че в предната част на космоплана имаше малки илюминатори, просветващи слабо от вътрешно осветление. Виж ти, това, изглежда, е обитаем, а не роботизиран апарат, както предполагаха.
Уолдрън с удивление бе стигнала до същото заключение.
— Не е робот! Вътре има хора! Да не губим повече време! Брант, освети ни с фаровете, нека ни видят!
— Хелга! — възпротиви се съветник Симънс.
— Не ставай глупав, Чарли! Хайде, Брант!
Какво бил изрекъл първият човек, стъпил на Луната преди повече от две хилядолетия? «Една малка крачка…»
Те бяха направили около двадесет, когато някаква врата в стената на космоплана се отвори, от нея се подаде една двойна шарнирна рампа, плъзна се бързо надолу и двама антропоиди излязоха да ги посрещнат.
Това бе първата мисъл на Брант. В следващия миг разбра, че го беше заблудил цветът на кожата им, или каквото можеше да се види през еластичния прозрачен слой материя, който ги покриваше от глава до пети.
Това не бяха антропоиди. Това бяха хора! Ако не се покажеше на слънце никога вече, може би и той щеше да стане блед като тях.
Уолдрън бе протегнала напред ръце в традиционната поза: «Вижте! Не носим оръжие!» — жест, стар колкото света.
— Предполагам, че няма да ме разберете — промълви тя, — но ви приветствувам с «Добре дошли на Таласа!»
Гостите се усмихнаха и по-старият от двамата — красив мъж е посивели коси, надхвърлил шестдесетте, вдигна ръце в отговор.
— Напротив! — отвърна той с най-дълбокия и звучен глас, който Брант бе чувал някога. — Разбираме ви много добре. Приятно ни е да се запознаем!..
Ласаните стояха замръзнали в удивено мълчание.
Но какво чудно има, помисли си Брант, та нали без всякакви трудности разбираха речта на хората, живели две хилядолетия преди тях!
След като изобретили звукозаписа, хората заложили и съхранили в паметта на машините всички основни фонемни системи на земните езици. Речниковият състав щеше да се разшири, синтаксисът и граматиката щяха да се променят, но произношението щеше да остане същото в продължение на хилядолетия.
Първа се съвзе кметицата.
— Чудесно! Това ни спестява много неприятности — каза тя не съвсем убедено. — Но откъде идвате? Антената ни за далечна космическа връзка се повреди за съжаление. Загубихме контакт със съседите.
По-възрастният от гостите погледна към своя доста по-висок спътник и някакво безмълвно съобщение мигновено протече между тях. После отново обърна очи към стоящата в очакване кметица.
Невъзможно бе да не се долови тъгата в този красив глас, изричащ абсурдното твърдение:
— Трудно ще повярвате… Ние не сме от колониите. Идваме направо от Земята.
