Контакт

Николай ТеллаловКонтакт

В наше време почти не останаха разумни хора, които да не споделят мнението, че не сме сами в космоса. Всички тайно или явно очакват чуждите цивилизации все някой ден да се появят или да ни пратят радиосигнали. Има и такива, които твърдят, че вече са общували и са се срещали с извънземни, а даже са били и похищавани. Честно казано, подобни люде доста ме притесняват. Не мога да се избавя от предубеждението си към подобни разкази. Изпитвам недоверие, когато слушам и чета истории за контактьори. Когато ми се стори, че ме лъжат, се чувствам не просто оскърбен, но и поставен в неудобно положение да се срамувам вместо измамниците.

Колко ли дебелоок трябва да е човек, за да постъпва така — да обезценява една надежда, един блян с измишльотини!

Всяка събота излизам в гората — за гъби, за ягоди, за шипки — според сезона. Или просто на разходка. Тихите пътеки в полите на близката планина ме зареждат с нови сили да ходя на работа и търпеливо да чакам времето за пенсия, когато ще мога да си позволя по цяла седмица да гледам „Дискавъри“ и да седя в читалнята на градската библиотека. Естествено, няма да зарежа излетите.

Есента не ми е най-любимият сезон, но жълтите и червените корони на дърветата са красиви, окапалите листа приятно шумолят под краката, не е горещо, което е безспорен плюс, понеже съм с високо кръвно, нито прекалено студено, така че да не ме болят ставите.

Вървях по познати маршрути, но понякога си позволявах да се отклоня, за да посетя някоя невиждана преди полянка, поточе или живописно дере, което стръмно слиза надолу към долината, покрита с люспи на керемидени покриви, сиви вени на пътища и кръпки от градини и ниви.

Този път също си рекох да кривна встрани от пътеката. Дощя ми се да поседна на някой пън, да си изям единия сандвич и да пръсна трохите да нагостя и буболечките. Никога не хвърлям салфетки и пликове, в старата колкото мен раница има специален боклукчийски джоб, в който понякога събирам и чужди прегрешения към околната среда.

Реших и го направих. Попадал съм и на по-чудни полянки, от които на всичко отгоре се ширва великолепен пейзаж. Благодарение на очилата все още мога да се наслаждавам на гледките, може би не толкова на формите, колкото на цветовете. Но и тук беше приятно, имаше и къде да се седне — на мъхест камък, сбръчкан колкото мен, но за разлика от него бях много по-гладко избръснат.

Поседнах и се отдадох на удоволствието да се слея с природата.

По някое време бръкнах за сандвича, но забелязах край камъка счупена и потъмняла от дъжда и слънцето касета. Някой е идвал тук с музика, все едно естествените звуци са му били малко. Оставил е и други следи от посещението си. Най-безобидната диря беше огнище от камъни с черна купчинка въглени.

Сърцето ми се сви и тръгнах да обикалям полянката, събирайки смачкани пакети цигари и бирени шишета, найлонови пликчета и избелели хартийки. Тъжно, ох, тъжно… Поне бяха хвърляли фасовете в огъня, намерих малко пръснати угарки наоколо. Пак добре.

После видях нещо, което помислих за гъби, може да бяха захвърлени парцали и се приближих да проверя. Наложи ми се да сменя очилата.

Първо ми заприлича на гнездо на оси, но беше с открити килийки и доста по-сложно, че и направено сякаш от восък — полупрозрачен в краищата и меко преливащ от бяло към бледо-кехлибарено в средата. Изумително крехко и красиво. Беше и някак прекалено геометрично като орнамент от заоблени кристали. Колкото повече го гледах, толкова по-малко ми наподобяваше нещо виждано преди. Имаше сигурно около метър-метър и нещо в диаметър. Ни петно, ни купчина.

Наведох се, понечих да пипна с пръст края на нещото и усетих слаба топлина. А после забелязах, че мърда. Отдръпнах ръка.

Това чудо растеше — встрани и нагоре. По някое време ветрецът спря да шуми в клоните и долових слабо шумолене или звън на стъкълца. Бях много изненадан и учуден. Вгледах се по-внимателно.

Килийките пълзяха със скоростта на минутната стрелка на часовника ми, може би малко по-бързо. Сухата трева, листата и самата пръст пред восъчните пипалца се топеше в тясна няколко милиметра ивица. Там ниско се стелеше тънка пара, от която поникваха нови килийки. И всяка от тях беше малко засукана, с много фини ребърца — кръстоска между охлювче и парче пчелна пита. Същите структури, но по-едри, се извисяваха в центъра на Нещото, образуваха кулички, съединени с паяжина мостчета. Като цяло ми се стори, че Нещото има спирално-шестоъгълна форма на основата си, а всеки отделен негов участък копира цялото петно — или обратното…

Видях, че буболечките бягат от Нещото, сякаш уплашени от него. Но интересното беше, че когато един заблуден бръмбар се набута в зоната на разширяването, килийките спряха. Бръмбарът се опомни и обърна назад, а восъчните кристали продължиха да изникват и нарастват. Досущ, но не съвсем, само като идея, та все едно ледени орнаменти по изпотено стъкло през зимата. Колко интересно!

Любопитството ми обаче отстъпи пред предпазливостта, когато периметърът на Нещото докосна обувката ми. Отместих се и продължих да наблюдавам. Беше много вълнуващо. Нямах никакво обяснение за това явление, не ми хрумна абсолютно нищо. Съжалих, че се отказах този път да взема фотоапарата, а още повече съжалих, задето отклоних предложението на сина да ми вземе едно евтино цифрово апаратче, с което щяло да ми е по-лесно.

И така, крачка по крачка, Нещото напредваше, а аз заднешком отстъпвах. С удоволствие наблюдавах как петното погълна пропуснати от мен изгорели кибритени клечки и парчета вестник. Центърът на Нещото се издигаше, цялата формация все повече придобиваше формата на пирамида от обемни шестоъгълни спирали. Обърнатите към мен килии, вече уголемили се колкото кюнци за печка, бяха започнали да образуват по вътрешните си стени ребра и нови по-дребни килийки.

Не усетих точно кога съм започнал да се тревожа. Имаше ли спиране Нещото? Докога щеше да нараства?!

Взех една клонка и го побутнах. Вече беше направо огромно — не би се събрало в хола на новата къща на дъщерята. Не знам защо очаквах, че по периферията си то ще е твърдо и трошливо, а в средата меко и еластично или наопаки.

Полупрозрачните настъпващи кристали се оказаха еластични, но колкото автомобилна гума. По- вътрешните килии пък бяха твърди, може би като дървесина на бук или дъб. Не успявах да се протегна към центъра, но комай там Нещото бе станало твърдо като бетон. Или броня.

Навсякъде, където го докосвах, петното — не, вече пирамидата, — замръзваше, а после, щом отместех пръчката, спокойно продължаваше да си расте — нагоре и встрани. А навярно и в дълбочина.

Ето кога се уплаших. Представих си Нещото високо първо колкото Витоша, после като Мусала, а нататък и Еверест, разпростряло се на площ колкото България, после Европа и Азия… На Марс била най-високата планина в слънчевата система. Глупости! Беше пред мен — още като зародиш. Който хич и не мислеше да спира.

Какво да правя?!

Докато премислях, му се скарах. На глас. Нахоках го, задето е тръгнало да расте така, сякаш светът е лично негов. Не мислех на сериозно, че ще ме чуе. Просто успокоявах себе си.

Разбира се, че не ме чу. Растеше си като гъба, изтласквайки ме вън от поляната. Докосна камъка, на който бях седял и после подпрял раницата. Хукнах да я спасявам, макар че веднага ми се стори глупаво. Къде съм се завтекъл да си отървам кърпената брезентова торба, когато много повече и далеч по-важни неща са застрашени!

Трябваше нещо да сторя! Да спра Нещото! Имам деца, внуци, жена, все още живи приятели, братя — всички по-млади от мен. За тях и за всички други хора трябваше да се погрижа, не за раницата!

Ала понеже още нямах план за действие и не разбирах на какво съм се натъкнал, аз си продължих да кретам на подскоци към камъка като изкуфяло старче. Ама наистина изкуфяло! Светът е почнал да се руши, а той гледа да си спасява раницата…

Никога не съм си представял, че ще попадна в такава ситуация!

Подпрях се на камъка, беше ми се разхлопало сърцето. И видях, че захвърлената счупена касета още лежи пред него. Именно заради нея тръгнах да обикалям и да чистя. Втренчих се в изтърканите надписи, но