Контакт

те не се четяха.

Краят на Нещото се добра до касетата.

И тогава се случи онова, заради което станах убеден привърженик на чуждите цивилизации.

Килийките опипаха касетата и цялата кристална структура изведнъж спря да се движи и нараства. А касетата стана прозрачна и почти изчезна, но сетне отново взе да се уплътнява. Когато процесът завърши — за по-малко от минута, — похабената вещ лежеше нова-новеничка. На нея пишеше: „Горещи хитове от лято 2004!“.

Устата ми пресъхна и разбрах, че съм зяпал като хептен малоумен дядо. Затворих я, преди да ми е изпаднало ченето, макар да ми се мярна мисълта, че не би било зле и то да се реставрира от Нещото.

Нещо… Пришълците!

А извънземната пирамида от шестоъгълни спирали от восъчно-кристални килийки и килийчета започна да се свива в себе си — много по-бързо, отколкото когато нарастваше. Гледах я втрещен, после се запрепъвах да гоня отстъпващите й краища. Завиках, заумолявах я, хей, недей, на Земята има място за всички!…

Пак не ме слушаше. Прибираше се обратно, смаляваше се, кристалчетата й се изпаряваха, но както и преди, излъчваха мека ласкава топлина.

Не успя да ми стане мъчно, защото Пришълецът не изчезна съвсем. Прибра се към мястото, където беше паднало яйцето му, оставяйки след себе си напълно възстановена трева, листа, пръст… за щастие без боклуците. А после изведнъж, със скок, се преобрази в диамантено цвете, голямо колкото дребен слънчоглед със стрелкащи се във вътрешността му синкави искрици.

Стоях пред него и гледах как сияе — брилянт, какъвто не могат да шлифоват и най-изкусните бижутери. В основата му се събра розово сияние и преля в горната част, която въпреки твърдостта си, се прицели в зенита и припламна за къс миг.

Сетне цветето се успокои и се сви в тясна, висока до гърдите ми пирамида, остана само обещаващото блещукане на синкавите искрици: тук сме, тук сме, тук сме…

Никога не съм чувствал такова облекчение и радост. Даже се просълзих.

Представете си как някога ще постъпва човечеството. Ще праща малки звездолети към други светове, които ще носят семенца от мънички колкото бактерии машини, ако не и по-дребни, май се нарича нанотехнология, четох наскоро за тях, и те ще ни строят градове на необитаемите планети. И чак подир тези първи автоматични кораби ще летят пътническите. Хората ще влизат в нови красиви домове и ще се радват на живота под нови слънца.

Е, тази картина навярно е прекалено наивна, но друго не можах да си представя, така че да го разбера като нещо добро и прекрасно. Във всеки случай е полезно да вземем поуки от извънземните, да следваме примера им на деликатност и уважение към стопаните на чуждите светове.

Не останах да чакам Тях — собствениците на Нещото. Навярно пътническият им звездолет е далеч, надали ще пристигне в близките няколко часа или дни. Може да се наложи да ги почакам месеци или години. Допускам също така, че Те са едновременно и своите микроскопични клетки-машини. Или поне да са се миниатюризирали, така че да разполагат с повече пространство на своите планети. Но си струва очакването. Защото знам какво представлява диамантената пирамида.

Тя е Посолство. И много скоро в него ще се засели и Негово превъзходителство Извънземният посланик.

За съжаление записът на касетата не уточнява точно кога ще стане това. Нищо, семейството ми, заедно с братовите деца и внуци, е голямо. Ще установим дежурство. Много ще е вълнуващо да Ги приветстваме с добре дошли на Синята планета.

,

Информация за текста

© Николай Теллалов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/17186]

Последна редакция: 2010-07-25 15:00:00