Николай Теллалов
Монетата на Идун
Срещнах Васил пред бакалията — сменяше празните бирени бутилки с пълни. Не се отбивам често до стария квартал, обикновено родителите ми идват на гости, така че рядко виждам старите приятели. Васил например — от две-три години… или повече?
Едва го познах.
Той обаче ме забеляза докато се промъквах да му кажа „Па!“ зад гърба. Много се зарадва и направо ми смачка ръката. Изчаках го да купи каквото беше си наумил и тръгнахме към старото бистро с железните пейки да убием час-два в приказки, въпреки че склоних да се видим за двайсетина минути — оправдах се, че бързам. С това направих на Васил услуга да не става дума да ме кани у тях и да изпитваме неудобство и двамата докато му отказвам. С жена му не се понасяме от деца.
Настанихме се, взехме си по една малка мастика с айрян и лед, беше доста топло, но вече не чак толкова горещо като миналата седмица.
— Как си? — попитах пръв.
— Както виждаш — отвърна той малко унило. — Дебелея.
Кимнах, макар че „дебелея“ бе твърде меко казано. Васил се превръщаше в човек-планина. Сланинена планина. Петдесетте метра от магазина до бистрото го бяха накарали да плувне в пот и да пуфти като локомотив. Изоставихме тая тема.
Той ме разпитваше за работата, за семейството, каза няколко клюки за приятелите. Разказах му каквото има за хвалене, оплаквачките си ги премълчах. Питах го за други от тайфата и го оставих да се наприказва. Но постепенно и незабелязано разговорът кривна към пълнеенето му.
— Едва се побирам в асансьора — тъжно рече Васил. — Всеки път ме е страх да не се заклещя. Някой ден просто ще го претоваря и той няма да ме качи до седмия етаж. А пеш по стълбите няма да стигна по- далеч от инфаркта.
— Вземай някакви мерки — отвърнах предпазливо, за да не го обидя.
— Цялата метрична система да взема, пак няма да помогне — махна той с ръка. — Вярваш ли, че ям веднъж на два дни? Шопска салата и комат хляб.
Помъчих се да не изглеждам недоверчиво.
— И нищо друго? Ами тия бири?
— Една сутрин и една вечер. Не всяка вечер.
— Хм… Ходил ли си на лекар?
— Два пъти.
— И?
— Вика, че го баламосвам. Другият направо ме изгони. Обаче аз знам къде е проблемът.
— М?
Той ме погледна изпитателно и бръкна в джоба. Извади едно огромно портмоне с много отделения, някои с ципове. Тромаво изчопли отвътре нещо и го плясна на масата, като остави подпухналата си длан отгоре. Стори ми се, че издрънча като ключ, нещо дребно и метално.
— Първо я разгледай — тихо рече. — Защото ми е писнало да повтарям „няма да повярваш“. По-добре повярвай.
Поколеба се и отмести ръка, сякаш изведнъж беше съжалил за решението, но вече бе късно да отстъпи. Вгледах се в онова, което преди малко беше захлупено от ръката му.
Монета от един лев.
Вдигнах питащи очи към него.
— Гледай, гледай! — настоя той.
— Какво да гледам? Да не е вълшебно това левче?
Васил се ухили жлъчно и леко се оригна на мастика.
— Я ми прочети какво пише на него.
Подсмихнах се, взех монетата, но в следващия миг вече не ми беше до смях, защото надписът на монетата не можеше да се прочете. Тоест можеше, но не по обичайния начин. Вместо „СВ ИВАН РИЛСКИ“ и „БЪЛГАРИЯ“ имаше следното:
Няколко секунди глупаво я зяпах, докато не съобразих, че някой шегобиец — (шегобиец ли?!) — я беше излял — или изсякъл или както там ги произвеждат металните пари — някак… наопаки. Бавно издирих в моя портфейл желязно левче, имах ги, за да ползвам маршрутно такси, и поставих моята монета до тази на Васил. Едната сякаш беше огледално отражение на другата. Въртях ги, обръщах ги от ези на тура, докато не си дадох сметка, че вече вярвам на очите си.
Разбирам някой да си играе да фалшифицира монети, дори тези, двуметалните. Не знам дали има изгода от това, но допускам, че все същия този някой би намерил някакъв резон от такава дейност. Но очевидно нямах работа с фалшификация. Монетата бе ама съвсем истинска… само че огледална. Рилският отшелник на нея държеше свитъка в дясната си ръка, а кръста — в лявата. Мозъчните ми гънки затракаха като лагери на зъбни колелета.
Така, за да е налице такова нещо, трябва да има нова матрица вероятно. И сигурно тази матрица е бая сложна за изработване… Достраша ме. В какво се е забъркал Васил?
— Откакто я намерих — каза той, — почнах да дебелея. Тоест преди това исках да разкарам биреното коремче и бях на диета. Тичах, спортувах в една зала. И изведнъж я изравям сред рестото. Шашнах се. Голям куриоз, викам си. И я сложих в кристалния пепелник, където събирам чужди монети. А после за пет дни качих трийсет килограма. От сандвичи със сирене, сок и марулена салата с лимон.
— Стига бе!
— Няма какво да стигам.
— Чакай, ама само това ли е общото, че намирането на това сбъркано левче съвпадна със…
— Ако беше само това, нямаше да ми направи впечатление. Обаче когато почнах да я откривам в портмонето си… Чакай, не се пули и не питай, сега ще ти обясня. Значи, сложих я в пепелника дето е на библиотеката. Същата, която ти събори на един купон. Сещаш ли се?
— Беше ни първото напиване бе, Васко! Как можеш да помниш като слон!
— Разправиите, които последваха, ми направиха тая слонска памет. Но това не е важно. Така. Оставих я в пепелника.
— Е?
— В портмонето си нямам друго левче. Представи си.
— Аха.
— Отивам в магазина. Дават ми ресто. Може да не е било първия път, но втория или третия — връщат ми желязно левче. Нали така?
— Да де.
— И после, примерно ровя в джоба, за да си взема фъстъци на спирката — част от диетата, брато, здрав мъж с почти постни сандвичи, салата и бульончета няма да изтрае дълго. Та, вадя аз стотинките… и там — огледалната монета от един лев.
— Хм…
— Без „хм“. Първо се учудих. Стана ми забавно. Връщам се у дома, пускам втората, както си мисля, шантава монета в пепелника… и чак после надниквам за одевешната, първата.
— Така.
— Да, обаче нея я няма. Тоест има левче, но нормално.
— Чакай малко… ресто, взимаш, пускаш… Да не си объркал, да ти се е привидяло, че има втора?
— Отначало и аз стигнах до такъв извод. Сторило ми се е. Да, ама не. Оставих огледалната в пепелника и похарчих другото левче. Пазарувах нещо си, не помня какво и поисках ресто в железни левчета. Дадоха ми седем парчета. Всичките нормални. Прегледах ги на касата, продавачката даже взе да се нервира. Прибрах ги в джоба. После на улицата ги вадя…
— И?
— И тогава почнах да се тревожа, Гоше. Едната от тях беше огледална. Втурнах се вкъщи, тогава още
