балансирам като сърфист.
Приседнах отмалял и облекчен.
— Обаче… — допълни слушалката и аз изстинах.
— Какво? — намерих сили да попитам.
— Трябва да се видим. Изникна един… хм… страничен ефект.
— Кажи.
Сигурно бях пребледнял като новия фаянс в кухнята, чувствах челото си студено.
— Като се видим, ще ти кажа.
Бузите ми пламнаха.
— Кажи сега!
— Хм… не се тревожи де…
— Казвай!
Васко въздъхна и призна:
— Ами, май се подмладявам. Ще се наложи и за това да измислим нещо, също да балансирам, нали разбираш… Гоше, прощавай, ама ще ми свърши фонокартата. Отбий се утре, става ли? Само звънни на домофона, аз ще сляза. Хайде, чао. И… благодаря ти, приятел! Длъжник съм ти! За векове!
Нищо не можах да кажа.
Разбира се, че ще му се обадя. Въпреки че някак ми е криво. Криво… Не е криво. Признавам си — завиждам!
Имало една скандинавска богиня — Идун. Тя давала на колегите си, другите богове, ябълки от градината си. И тези ябълки им връщали младостта. Само че откъде-накъде тези ябълки са се трансформирали в огледални метални левчета! Да де, работата не е в монетите, ами в самия Васко. И ябълките сигурно не са били вълшебни. Просто са били… признак. И какво е направил пустият му Васил, че е станало така?… Щял да балансира той — постоянно тегло, постоянна възраст… Би трябвало да се радвам, приятел ми е. Но защо ли не мога да намеря сили да се зарадвам? Тю! И на мен ми се живее вечно…
Информация за текста
© 2003 Николай Теллалов
Източник: http://drakonche.zavinagi.org/
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3128]
Последна редакция: 2007-07-12 20:11:30
