Понеже математиката, описваща водните вихри на земните водовъртежи и тази на звездните етерни вортекси е една и съща, можем да онагледяваме невидимите и големи колкото слънчева система звездни циклони с добре познатите на всички и удобни по размер речни водовъртежи. Преведен на езика на етерните циклони и „водовъртежи“ от книгата „Оаспи“, Кеплеровият закон значи, че точно както и при водните водовъртежи с отдалечаването от центъра им; така и при техните етерни събратя в слънчевите системи, с отдалечаването от Слънцето се намалява скоростта на въртене на този звезден етерен циклон. Затова в периферията на Слънчевата система, където слънчевият вортекс се върти все по-бавно с отдалечаването от Слънцето, най-външните планети имат все по дълги периоди на обиколки около Слънцето. Обратно, колкото повече се приближава до Слънцето този етерен вихровъртеж, толкова повече се увеличава неговата скорост на въртене, и затова вътрешните планети, носени от него, се въртят все по- бързо. Точно както увлечени във водния водовъртеж коркови тапи се въртят все по-бързо и по-бързо с тяхното приближаване към отвора на канала в неговия център.
При галактиките същият този Кеплеров закон е съвсем ясно видим и с просто око, без да има нужда да се опъват имагинерните Кеплерови ластици. При тях видимото разпределение на звездната маса на стотиците милиарди звезди образува красивите спирални ръкави на „звездо-въртежите“, които правят видими за нас тези монументални, но невидими галактични етерни циклони, центрирани върху галактичния гравитационен център. Наистина запленяващи звездни циклони, които са като копия на снимките на земните атмосферни циклони. Или пък копия на „водовъртежите“ в кръговете сред житните ниви във Великобритания (а и по целия свят), оставени там от антигравитационните циклонални вортекси на двигателите на кацналите в тях извънземни чинии.
Като всички водовъртежи, циклони и въздушни вихри, и етерните вортекси се въртят едновременно по две оси. Първо те жироскопират около главната централна вертикална ос на симетрия на циклона. Освен това всяка от завихрените етерни частици се върти и около своята вторична хоризонтална ос, която е перпендикулярна на главната ос, и затова лежи в главната плоскост на въртене. Вторичните оси също така са тангентни на окръжността на въртене.
От гледна точка на физическия апарат най-подходяща за анализа на етерните вортекси би била специално създадената за тази цел вортексна имплозивна хидродинамика на гениалния австрийски учен- самоук, лесничей по професия, и един от най-продуктивните контактьори на този век, Виктор Шаубергер (Александер, 89;Шаубергер,96). Въпреки, че той беше работил не само в най-секретните проекти по антигравитация и по безплатна енергия на тайните есесовски научни институти в Третия райх, а след войната беше работил до своята насилствена смърт в най-секретните американски проекти в същата област, в момента името му е изтрито от всички бази данни и научни справочници. Книгите за него са иззети от академичните библиотеки в САЩ и Европа, в най-добрата традиция на тоталитарните социалистически държави от близкото минало. От гледна точка на най-удобния математически апарат за описване на етерните циклонални вихри може би най-удачна би била математиката на торсионните полета, базираща се на тензорната алгебра. Този апарат беше тайно или най-малкото тихомълком създаден през последните 30 години от групата на академик Акимов в Москва (Акимов, 94).
След като описахме вездесъщността на етерните циклонални вортекси във Вселената, нека сега да обсъдим и „дългобойността“ на техните взаимодействия. За разлика от електромагнитните или по- дългобойните електростатични сили, които си взаимодействат върху сравнително къси от космична гледна точка разстояния, етерните вортекси могат безпрепятствено да си взаимодействат през огромните астрономични дълбини на космичното пространство. В случая с нашата слънчева система например, това се разбира ясно от необходимостта слънчевия етерен вортекс да се „протегне“ чак зад последната и най- външна планета, за да я задържи в обятията си, взаимодействайки с нейния по-малък планетарен етерен вортекс. Така тя нито може да отлети по тангента в пространството, нито пък да падне върху Слънцето. Вортексът на Земята, по аналогия на слънчевия вортекс, се простира според книгата „Оаспи“ чак зад орбитата на Луната, за да може здраво да я държи в своите обятия. Външната граница на земния вортекс е т.н. линия на „Чинват“, която представлява границата между земния и слънчеви вортекси (Оаспи, 1882: Хорст, 1987).
Именно взаимодействието на етерните вортекси на двете космични тела определя и обяснява тяхното гравитационно и орбитално поведение много по-дълбоко и по-богато, на много по-висше йерархично ниво, отколкото умишлено кастрирания от Илюминати широкопотребен академичен закон на гравитацията изобщо би могъл да предскаже. Разбирането на гравитацията на такова по-висше ниво би позволило на конструктора на летящи чинии много лесно да прозре, че от математична гледна точка единствената разлика между гравитацията и антигравитацията като физични явления е само тази малка думичка „анти“, която в математичните уравнения често се представя с още по-малкия знак „минус“. Поставянето само на един знак минус пред уравнението за гравитационното взаимодействие на две тела ще го превърне веднага в уравнение описващо тяхното антигравитационно взаимодействие. Това е уравнението на тяхното отблъскване от Земята и на волния им полет в небето. То е всичко, от което един конструктор на летящи чинии се нуждае, за да може да ги накара не само да се вдигнат от Земята, но и да полетят в Космоса.
За всеки физик веднага става ясно, че ако уравнението на гравитацията е написано на толкова високо ниво, че да включва в себе си и двата етерни циклонални вортекса (на Земята и на чинията) заедно с посоките им на въртене, то тогава може съвсем елементарно да поставим един минус пред уравнението на гравитацията като просто завъртим в обратната посока вортекса на чинията. Това е всичко, което трябва да се направи, за да престане да действа върху нея закона на гравитацията и да започне да я повдига нагоре закона за антигравитацията. Това е всичкото, което е нужно, за да престане чинията да се привлича повече от Земята и да почне да се отблъсква от нея.
Да сторят обратното в уравнението на гравитацията — да спрат или да преобърнат посоката на въртене на вортекса не на чинията, а на цялата планета, според книгата Урантия, са в състояние само определен малък брой категории от архангелски същества — гравитационни архитекти на голямата Вселена, на които това им е и работата. Чрез умелото „настройване“ и „акордиране“ на етерните вортекси на цели галактики и на техните стотици милиарди слънца те могат да осъществят например едно от най-великите и невероятни чудеса във Вселената — преминаването на две „сблъскващи“ се галактики една през друга, без обаче в действителност даже и две от техните звезди или планети да се сблъскат помежду си (Урантия, 55).
За всеки физик веднага става ясно, че ако уравнението на гравитацията се познава на такова високо ниво, което включва и разбирането на етерните циклонални вихри, то тогава става възможно не само повдигането на летящата чиния от земята чрез решаването на това уравнение в неговите елементарни антигравитационни решения. Тогава става възможно и интелигентно да се манипулира на едно много по- комплексно ниво изкуствено-генерирания етерен вортекс на летящата чиния, за да може тя не само да лети като планетите по една фиксирана орбита около Слънцето, но и да изпълнява всички останали маневри от висшия пилотаж и даже слаломи около същите тези планети, надлъж и нашир по цялата Слънчевата система до тука, 5.12.96.
2.4. Фундаменталната природа на взаимодействията на етерните циклонални вортекси.
Каква е наистина фундаменталната природа на тази антигравитационна сила, генерирана от антигравитационния двигател — от този генератор и интелигентен манипулатор на изкуствени етерни вортекси? Какво е естеството на различните взаимодействия на тези циклонални вортекси с гигантския етерен циклон на Земята, или с други подобни или различни сили в природата? На мен ми се струва, че този въпрос е също толкова безсмислен за нашето ниво на познание на Вселената, колкото и въпросът за фундаменталната природа на електричеството например.
В неявен вид отговорът на последния въпрос може да се намери между шестте хиляди страници контактьорски записки, които бяха продиктувани през последните 20 години на швейцарския контактьор Едуард Били Майер от неговите извънземни учители от Плеядите. Те са му разказали например, че даже техните собствени инженери все още чувстват, че не знаят почти нищо за най-фундаменталната природа на
