наред и дори повече. По една жилетка, лете и зиме, сутрин и вечер, потен, задъхан, димящ като вулкан пред изригване, той работел денонощно на крайчеца на масата, сред шум, постоянно прекъсван от гости, никога не отказвал да ги приеме, разговарял с тях, а после, когато си отивали, отново се захващал със започнатата страница, сцена от пиесата или глава от романа. Той творил с наслада; четял на глас диалозите, за да ги направи по-естествени, възникващи от само себе си. От време на време се чувало как се смее. Неговите произведения му доставяли удоволствие на него самия. Вероятно затова са доставяли удоволствие и на другите.“
Някои творби, поместени с подписа на Александър Дюма, са създадени заедно с известни литератори на Франция. Различните изследователи различно определят броя на сътрудниците на Дюма и степента на участието им. През 1845 година Йожен дьо Мерикур печата памфлета „Фабрика за романи, търговски дом Александър Дюма и компания“, в който освен Маке се назовават и следните писатели, работили с Дюма: Анисе Буржоа, Иполит Оже, Пол Бакаж, Луи Куаляк, Дюрие, Флорентино, Жерар дьо Нервал, Пол Мерис, Емил Сувестр.
Ала големият брой романи (пълните събрани съчинения на Дюма включват 277 тома), отличаващи се с единство на литературния стил, със стройност на композицията и цялостност на възгледите върху историческите събития, е могъл да бъде създаден само с решаващото участие на самия Дюма в тая колективна работа. Романистът, посветил по-голямата част от живота си на писателския труд, е прав в много неща, когато пише на Беранже: „Как сте могли да повярвате на тая популярна басня, която почива само върху авторитета на няколко неудачници, които постоянно се мъчат да ръфат петите на ония, които имат крила? Вие сте могли да повярвате, че съм отворил фабрика за романи, че аз, както се изразявате, «имам рудокопачи за обработване на моята руда»! Мили татко, единствена моя руда е лявата ми ръка, която държи отворена книга, докато дясната ми ръка работи по дванадесет часа на денонощие. Моят рудокопач е волята за изпълнение на онова, което преди мене нито един човек не е предприемал. Моят рудокопач е гордостта или тщеславието (както искате) сам да направя толкова, колкото правят всички мои събратя романисти, взети заедно — и при това да го направя по-добре… Аз съм съвсем сам! Не диктувам, пиша всичко самолично.“
Революцията от 1848 година по различен начин въвлича във водовъртежа на политическите събития много известни писатели на Франция. Виктор Юго става депутат в Националното събрание, Ламартин — министър на външните работи, Жорж Санд редактира бюлетина на Временното правителство и издава списание „Народно дело“. През това време Дюма мечтае за политическа кариера, стреми се да бъде избран за депутат в Националното събрание и в годините на революцията заема буржоазно-монархическа позиция. В обръщението си към избирателите в департамента Йона той назовава като свои политически противници видните републиканци: Ледрю Ролен, Луи Блан, Етиен Араго, Фердинан Флокон и всички прогресивни представители на буржоазната обществена мисъл, които признавали необходимостта от социални реформи. В същото обръщение Дюма обещава на избирателите да следва лидерите на конституционно- монархическата партия — Одилон Баро и Тиер. Тоя политически курс, който означавал приобщаване на писателя към лагера на реакцията, не бил одобрен от избирателите на департамента Йона и Дюма претърпява пълно поражение в изборите.
Така завършва еволюцията на политическите възгледи на Дюма, — от романтичния републиканизъм през 30-те години до признаване на монархичната власт като най-надеждната опора на буржоазията.
През 1858–1859 година Дюма пътешествува из Русия. В Петербург той гостува на граф Г. Кушельов Безбородко. Пребиваването на френския писател в Петербург предизвикало голям интерес сред руските читатели. През 1858 г. в „Современник“ И. И. Панаев помества очерка „Петербургски живот“, в който изразява общото чувство на уважение към известния романист: „Петербург прие г-н Дюма с пълно руско гостоприемство и радушност… Пък и би ли могло да бъде иначе? Г-н Дюма се ползува в Русия почти със същата популярност, както и във Франция, както и в целия свят сред любителите на лекото четиво, а тези четци представляват мнозинството от човечеството… Целият Петербург през м. юни се занимаваше само с г-н Дюма. За него се носеха различни слухове и анекдоти из всички слоеве на руското общество: нито един разговор не минаваше, без да се спомене името му. Търсеха го по време на разходките, на всички обществени места, припознаваха се в маса господа. Достатъчно бе на шега да се извика: «Ето го Дюма!» и тълпата се хвърляше натам, накъдето сте посочили. С една дума, г-н Дюма бе героят на деня.“
Значително събитие в живота на Дюма е запознаването му с Гарибалди — героя на националосвободителното движение в Италия.
Дюма съпровожда Гарибалди в героичния му поход до Сицилия (1860) и след свалянето на неаполитанския крал известно време е директор на националните музеи в Неапол.
През 1866 година по време на войната между Прусия и Австрия Дюма става кореспондент и праща от фронта в парижките вестници прегледи на военните действия.
Всички биографи отбелязват, че последните години от живота си писателят прекарал в крайна бедност. От мизерията го спасявали децата му: дъщерята — писателка, и синът Александър Дюма, известен драматург, автор на романа и пиесата „Дамата с камелиите“. Дюма умира в градчето Пюи на 6 декември 1870 година. Смъртта му минава незабелязано, тъй като съвпада с поражението на Франция във войната с Прусия и окупацията на френска територия от немски войски.
Д’Артанян, главният герой на романа „Тримата мускетари“, е историческо лице. Основен източник за написването на този роман е излязлата през 1701 година в Холандия книга на Куртил дьо Сандр под заглавие „Мемоарите на г-н д’Артанян, капитан лейтенант от първа рота на кралските мускетари, съдържащи множество частни и секретни неща, станали през царуването на Луи Велики“.
Имената на тримата мускетари — Атос, Портос и Арамис, които Дюма срещнал в книгата на Сандр, го озадачили. Той предположил, че зад тези псевдоними Сандр е скрил имената на добре известни хора.
В действителност тримата герои наистина са съществували. Атос бил роден в провинция Беарн. От оскъдните сведения за живота му е известно, че бил превъзходен фехтовач, умрял през 1643 г. по всяка вероятност след един дуел, тъй като намерили тялото му близо до пазара Прео-Клерк — любимо място за дуелиращите се.
Портос се казвал Исак дьо Порто; произхождал от знатен род, известен и през XIX в., и служил в отряда на кралските мускетари.
Третият герой — Арамис (истинското му име е Арамис) известно време живял в долината Баритон; той също се числял в редовете на мускетарите.
Книгата на Сандр видяла бял свят приблизително тридесет години след смъртта на д’Артанян и авторът написал измислени спомени на своя герой, ползувайки истински документи за живота и служебната дейност на д’Артанян и тримата му приятели мускетари. Към действителните факти обаче Сандр притурил и немалка част литературна измислица. Така например Сандр твърди, че тримата мускетари били и братя, макар и отлично да знаел, че произхождали от различни аристократични родове и носели различни фамилии.
От „Мемоарите“ на Сандр Дюма почерпил многобройни подробности за нравите през XVII в., взел имената на своите герои, епизода за пътешествието на д’Артанян в Париж, интригата с милейди, открадването на препоръчителното писмо до Тревил, дуела в Прео-Клерк, образите на гвардейците на кардинала, постъпването на д’Артанян в полка на Де-з-Есар, обикновената кръчмарка писателят превръща в очарователната мадам Бонасийо. Оттам са взети и сведенията за служебната кариера на д’Артанян при Мазарини, пътуването на гасконеца до Англия, участието му в арестуването на Фуке. От книгата на Редедер „Политическите и любовни интриги на френския двор“ романистът взел историята с диамантите, изпратени от Ана Австрийска на Бъкингамския дук. Но неизтощимата сила на въображението му позволила на писателя да създаде, използувайки свободно тези източници, едно дълбоко своеобразно по художествена форма и по характер на съдържанието произведение.
Първата част на трилогията — романът „Тримата мускетари“ — органично въплътява оформилите се преди това творчески принципи на Александър Дюма; в нея ярко се проявяват основните стилистични особености на разработения от писателя тип на исторически приключенски роман.
Като възкресява една минала епоха и превръща действителните исторически факти в увлекателни живописни измислици, романистът съвсем не се стреми правдиво да изобрази най-големите исторически
