събития на XVII век. В романа тези събития са показани като обособени и неподчинени на онези решаващи сили, които са определяли политическото развитие на страната, абсолютната монархия.
Белински нарече XIX век „предимно исторически“, имайки предвид типичния за това столетие широк интерес към историята и отразяването на исторически събития в литературата. Това определение е напълно валидно за Франция, където през първото десетилетие на XIX век започва разцветът на историческата драма и историческия роман.
Френските писатели внимателно изучавали миналото на своята страна, възкресявайки картини от стари времена с най-различни цели.
Вини в романа „Сен Мар“ елегично оплаква „благородството“ и „красотата“ на феодално- аристократичните форми на бита, с горчива печал наблюдава гледките на съвременността, която според него погребва всичките му надежди.
Юго в своите произведения съчетава животрептящите въпроси на съвременността с колоритните сцени от минали времена. Неговите исторически романи са проникнати от чувство на дълбок протест срещу съвременните му буржоазни отношения в обществото.
Мериме в своя исторически роман „Хроника за времето на Шарл IX“ си поставя задача да убеди френската читателска публика, че „добри“ епохи в историята никога не е имало; че в древността низостта е вземала връх над благородните мечти, а в съвременната му действителност, според неговото описание, се е утвърдило господството на буржоазната посредственост — това почти напълно унищожава надеждите за някакви промени в обществения строй.
Дюма твърде много се отличава от своите съвременници, създали изключителни образци на френския исторически роман.
Той не се стреми да бъде мислител и никога не се опитва да реши едни или други исторически проблеми — независимо дали се отнасят към миналото или към съвременността. Несъмнено много френски романисти са минали школата на Уолтър Скот, ползуващ се през XIX в. с широко признание в европейските страни. Дюма превъзходно усвоил творческия метод на английския романист и своя първи роман — „Изабел Баварска“ написва под явното влияние на автора на „Пуритани“. През следващите години, когато Дюма натрупва опит и умение, той се отнася критично към художествените принципи на Уолтър Скот. „Наистина — казва той — дали трябва да започваш романа с нещо интересно или да го започваш с подготовката, да говориш за героите, след като си ги показал, или да ги показваш, след като си разказал за тях?“ Дюма решително утвърждава първия метод, предпочита стремителното действие, което веднага да грабва читателя с необикновени приключения, изкусно преплетени с интригата, с неочаквани обрати на сюжета.
Популярността на романите на Дюма с тяхното колоритно изобразяване на миналото, с пъстрата картина на приключения и борби се обяснява с това, че те предоставяли на читателя възможност да отдъхне от скуката и пошлостта на буржоазния живот. Те го пренасяли в света на ярки и решителни характери, в света на безкористни страсти, на храброст и великодушие. Обаче идейната ограниченост на Дюма е причината неговите романи да не възбуждат активен протест. Те призовават към пълно примирение с действителността.
Дюма в своеобразна форма възражда традицията на буржоазния приключенски роман от XVII-XVIII век.
Но през XVII-XVIII в. буржоазното общество току-що е възникнало и тръгнало към своето господство. Друго нещо е XIX в. В годините на Юлската монархия животът на господствуващите класи във Франция вече е белязан от буржоазната скука и трезва практичност. Като не вижда активни, смели, находчиви, привлекателни герои в съвременния живот, Дюма ги търси и намира в историческото минало.
С романите си писателят явно се стреми да угоди на широкия кръг френски читатели. По страниците на неговите творби историята загубва епичното си величие, става обикновена и домашна; отдалечените исторически събития са дадени на фона на интимния живот на героите. Писателят се стреми да покаже, че кралете, кралиците, пълководците и министрите също са хора, над които страстите и капризите имат голяма власт. Подобно изобразяване е трябвало да внуши на масовия читател добродушен оптимизъм в отношението му към живота и към „световните величия“.
Най-популярен от романите му с историческо съдържание безспорно е „Тримата мускетари“. Той се характеризира със стремително и бурно развиваща се интрига, с оптимистично показване на живота като една непрекъсваща се дейност и обикновен език.
Композицията на „Тримата мускетари“ е подчинена на жанра на романа подлистник, който изисква от писателя не само завършеност на отделните глави, но и тяхното органично свързване в цялостното развитие на сюжета. Дюма писал всяка глава от романа така, че финалът й да служи за завръзка на епизода, за който се разказва в следващата.
Храбрите и инициативни мускетари, които по най-чудодеен начин се намесват в най-важните исторически събития, са хора с благороднически титли, те търгуват със своята шпага, служейки на краля: за пролятата кръв им заплащат с луидори и им предоставят прилична издръжка. Но в същото време във външния облик и поведението на своите герои Дюма се старае да запази чертите на някакво рицарство, като ги принуждава да минат през огън и вода за честта на френската кралица, която дори не са виждали. И все пак в романа те се проявяват като най-обикновени хора, които изпълняват ролята на слуги.
С цел да не намали величието им и да оправдае в очите на читателя техните постъпки, романистът се опира на нравите на епохата, формираща морала на неговите герои.
— По онова време — отбелязва Дюма — днешното понятие за думата гордост не беше още разпространено. Благородникът получаваше пари направо от ръката на краля и не се чувствуваше ни най- малко унизен. „И д’Артанян прибра четиридесетте пистола в джоба си без никакво стеснение, напротив, изказа най-голяма благодарност на негово величество.“
Като оценява миналото през погледа на буржоазния летописец, Дюма в опита си да приближи историческите събития до разбирането на съвременния му масов читател е принуден да посочва, че съдбата на „великите“ хора от миналото зависи от енергията и съобразителността на обикновените, незнатни хора. В най-критичните минути непременно се явяват тримата мускетари, а с тях и д’Артанян, и спасяват с храбростта си честта на кралицата и на Франция.
Дюма кара надменния аристократ Бъкингамския дук да се разчувствува от вестта за удивителните подвизи на д’Артанян: „Като слушаше разказа, предаден с толкова голяма простота, дукът от време на време поглеждаше учудено младежа, сякаш не можеше да разбере как този двадесетгодишен момък може да притежава такава предвидливост, такова благоразумие, смелост и мъжество“.
Всички „господа“, т.е. най-знатните хора на Франция и Англия, в романа действуват като манекени. Те са накичени със скъпоценности, кланят се учтиво, разговарят величествено, всеки момент са готови да умрат от любов към прекрасната дама, но всъщност нищо не вършат, нищо не могат да променят нито в своята, нито в чиято и да е съдба.
Преднамерено или не, но Дюма в своя роман показва, че националната енергия съвсем не е въплътена нито в Луи XIII, нито в Ана Австрийска, нито в благородниците от кралския двор.
Най-активен герой от категорията на „господата“ в романа е кардинал Ришельо и то само защото Дюма го е надарил с ролята на мелодраматичен злодей, от чиито постъпки зависят всички завръзки на интригата. И излиза така, че целият интерес на героичното повествование се съсредоточава върху постъпките на храбрите мускетари, които, макар и да служат, покорно на двора, в същото време се противопоставят с възгледите си на придворния морал. На студеното високомерие на благородниците в „Тримата мускетари“ е противопоставено великодушието и доблестната храброст на героите, в чието съзнание само от време на време прозира догадката, че те всъщност трябва да сърбат чужда попара.
За това донякъде свидетелствува житейски трезвото разсъждение на д’Артанян, който, избягнал смъртната опасност след дуела с конт дьо Вард, е поразен от мисълта за странната съдба, която кара хората да се унищожават един друг за интересите на лица, които са им чужди и които често не знаят дори, че те съществуват.
Мускетарите се стараят да действуват заедно — те сякаш черпят допълнителна енергия от другарското общуване помежду си. И ако се случи някои от тях да получи награда, те незабавно си я поделят по равно.
Тази тяхна безкористност и душевно благородство се превръща в своеобразен упрек към буржоазното
