други хора.
Чарлз и Хенриета също се върнаха и както можеше да се очаква, с тях дойде и Чарлз Хейтър. Ан не се опита да вникне в подробностите, а като че ли и капитан Уентуърт не разбираше точно какво е станало, но по всичко личеше, че от страна на Чарлз се забелязва определено отдръпване, а от страна на Хенриета — известно омекване. Все пак и двамата видимо се радваха, че отново са заедно. Хенриета изглеждаше малко засрамена, но наред с това и удовлетворена, а Чарлз грееше от щастие. И двамата бяха погълнати изцяло един от друг още от мига, в който всички се отправиха за Апъркрос.
Вече бяха налице всички предпоставки, способни да насочи предпочитанията на капитана към Луиза. Отношенията бяха определени съвсем ясно и там, където пътят налагаше да се разделят по един или двама, а и без да се налага, те вървяха един до друг като другата двойка. Дълго време крачиха по една ливада, където имаше предостатъчно място за всички да се движат вкупом, но групата си остана разделена на три, и разбира се, Ан беше от онази нейна част, която не можеше да се похвали нито с оживеност, нито с приятна компания. Тя се движеше с Мери и Чарлз и се чувстваше толкова уморена, че се задоволи само да се подпре на ръката на зет си. Самият Чарлз, макар и да се държеше чудесно с Ан, беше страшно сърдит на жена си. Мери не бе изпълнила желанието му и сега трябваше да пожъне плодовете на своето неподчинение — въпросната жътва се изразяваше най-вече в това, че мъжът й гледаше да изтърве ръката й всеки път, когато минаваха покрай някоя коприва. Когато Мери реши да се оплаче и да обяви, че с нея се отнасят много зле, тъкмо пресичаха един бодлив плет. Точно тогава Чарлз се престори, че е мярнал невестулка в храстите и хукна подире й, като пусна ръцете и на двете сестри, и така се отдалечи от тях, че едва успяха да го стигнат.
В края на тази дълга ливада имаше път, който трябваше да пресекат, и когато вече излизаха на него, видяха една карета да се приближава към тях в посоката, в която вървяха. Бяха чули шума от колелата й още преди време и сега се оказа, че това е кабриолетът на адмирал Крофт. Двамата с жена му бяха предприели обичайната си обиколка и се връщаха вкъщи. След като разбраха колко дълго са вървели младите, те любезно предложиха на най-уморената от дамите да я закарат — това би й спестило половин миля, а те без друго минавали през Апъркрос. Поканата бе отправена към всички и всички побързаха да я отклонят. Госпожици Масгроув изобщо не чувствали умора, а Мери се обиди, че не са поканили първо нея. В този случай Луиза сигурно би обяснила отказа й с нежеланието на една Елиът да бъде трета в двуколка за двама.
Бяха пресекли пътя и се качваха по стъпалата през оградата остреща; адмиралът тъкмо се канеше да подкара отново кабриолета, когато капитан Уентуърт разтвори храстите на живия плет и каза нещо на сестра си. Какво бе то, можеше да се съди по резултата от думите му.
— Мис Елиът, — извика мисис Крофт — вие сигурно сте уморена. — Направете ни удоволствието да ви закараме вкъщи. Мога да ви уверя, че спокойно ще се поберем и тримата, а ако всички бяхме тънички като вас, колата би събрала и четирима. Елате, моля ви, елате.
Ан все още беше на пътя и инстинктивно понечи да откаже, но не й позволиха. Адмиралът подкрепи настойчиво милата покана на жена си. И двамата не искаха да чуят за отказ — притиснаха се един до друг в ъгъла, за да й направят място, а без да каже дума, капитан Уентуърт се обърна към нея и й помогна да се качи в кабриолета.
Да, той бе направил това. Ан беше в колата и той я бе настанил там със силата на своята воля и ръка. Бе усетил колко е уморена и бе разбрал, че има нужда да си отдъхне. Всичко това бе проява на за добри чувства към нея и Ан не можеше да не остане силно впечатлена. Тази незначителна случка като че ли довършваше нещо, започнало преди много години. Тя разбра. Уентуърт не можеше да й прости, но не можеше да остане и безчувствен. Той я осъждаше за миналото, беше несправедлив в своя упрек и макар да бе напълно безразличен към нея, макар да бе още в началото на зараждащите се към друга чувства, той не можеше да гледа как Ан страда без да й предложи помощта си. Това бе отглас от отдавна преминало чувство, беше пристъп на чисто, макар и неизказано на глас приятелство, продиктуван от неговото добро и обичливо сърце. Ан не можеше да разбере всичко това, без да изпита удоволствие и болка от него, като не знаеше кое бе по-силно — удоволствието или болката.
Отначало дори не съзнаваше какво казва в отговор на любезните думи от страна на своите спътници. Бяха изминали половината разстояние по неравния път, когато най-после успя да се съвземе и да разбира какво й говорят. Едва тогава схвана, че приказват за „Фредерик“.
— Той сигурно ще се ожени за някое от тези момичета, Софи, — каза адмиралът — но още не може да се разбере за кое. Като го гледа човек, не може да не си даде сметка от колко време тича подире им и вече трябва да е решил. Всичко е заради мира, да знаеш. Отдавна да е решил този въпрос, ако бяхме в положение на война. Моряците, мис Елиът, не могат да си позволят дълго да ухажват някое момиче по време на война. Кажи, мила, колко време мина между първата ни среща и мига, в който си седяхме заедно у дома в северен Ярмут?
— По-добре да не отваряме дума за това, скъпи, — отговори разнежено мисис Крофт — защото ако мис Елиът узнае колко бързо се разбрахме, никога не би повярвала и че сме толкова щастливи заедно. Все пак дълго познавах характера ти дълго преди това.
— Е, и на мен ми бяха разправяли какво хубаво момиче си, и при това положение защо трябваше да чакаме? Не обичам да се мотая дълго с решаването на сериозни въпроси. Ще ми си Фредерик да поопъне още няколко платна и да ни доведе някоя от тези млади дами в Келинч. Там тя винаги ще си има компания. А и двете са толкова хубавички, че дори не винаги ги различавам една от друга.
— И двете имат добър характер, а и съвсем на се префърцунени — каза мисис Крофт ласкаво, но не така въодушевено и Ан остана с впечатление, че с характерната си прозорливост тя едва ли ги смята за чак толкова достойни за брат си. — А и семейството им е много почтено. Човек не може да си пожелае по-добри роднини. Внимавай с онзи стълб, скъпи ми адмирале, ще се блъснем в него.
Те избягнаха опасността, защото тя спокойно дръпна юздите в нужната посока и ги поемаше всеки път, когато пред колата имаше дупка или купчина тор, паднала от някоя каруца. Така Ан бе върната без всякакъв риск вкъщи, развеселена от малко необичайния им начин да карат двуколката и от мисълта, че този начин на каране всъщност представлява едно олицетворение и на начина, по който се справят със семейните си работи.
Глава 11
Дойде и времето, когато се очакваше да се върне лейди Ръсел. Знаеше се дори в кой ден точно ще пристигне и Ан, доста заета с подготовката си незабавно да я придружи и да се премести в Келинч, вече започваше да размисля доколко това преместване би се отразило на собственото й спокойствие.
Преместването означаваше да живее в едно и също населено място с капитан Уентуърт, само на половин миля разстояние от него; щяха да ходят в една и съща църква и редовния контакт между двете семейства беше неизбежен. Това противоречеше на нейните желания, но той прекарваше по-голямата част от времето си в Апъркрос и преместването би могло да представлява по-скоро отдалечаване от него, отколкото обратното. Общо взето, Ан смяташе, че само ще спечели от преместването, още повече, че заменяше бедната Мери с лейди Ръсел.
Много й се искаше да се окаже реална и възможността да избегне капитана в самия Келинч Хол — собственият й дом би я върнал към спомена за други срещи и това би било твърде болезнено за нея; повече я тревожеше обаче самата мисъл за предстоящата среща между лейди Ръсел и капитана. Те не се харесваха взаимно и преди, а едно подновяване на познанството им едва ли би помогнало за разтопяване на леда между тях. Ако пък се случеше лейди Ръсел да ги види заедно, би видяла, че той притежава твърде много самообладание за сметка на усещанията на Ан.
Тревожеха я най-вече мисли от подобен характер и в очакване да си тръгне от Апъркрос тя усещаше, че доста се бе застояла там. Това, което бе сторила за малкия Чарлз, би разнежвало спомените за няколкомесечното й гостуване, но той укрепваше все повече и просто нямаше причина тя да не замине.
Доста неочаквано обаче краят на нейния престой беше разнообразен така, както най-малко очакваше. След като два дни не се бе вестявал в Апъркрос, капитан Уентуърт най-после ги посети и се извини, че е бил зает с някакъв познат, заради когото не успявал да се появи. Един негов приятел, капитан Харвил, най- после успял да го открие и му писал, че за зимния сезон е отседнал със семейството си в Лайм. Така
