почтена в отношенията си с другите, винаги се придържаше към нормите на благоприличие, а държанието й беше образец на добро възпитание. Притежаваше остър ум и в повечето случаи умееше да бъде последователна при търсенето на най-доброто решение, но имаше известни предразсъдъци по отношение на благородното потекло — ценеше високо титлите и общественото положение, поради което не виждаше недостатъците на онези, които ги притежаваха. Като вдовица на дребен благородник не можеше да не се прекланя пред достолепието на баронета и според разбиранията й, сър Уолтър, не само като стар познат, внимателен съсед, милостив господар, съпруг на скъпата й приятелка и баща на Ан и сестрите й, но и просто като сър Уолтър заслужаваше дълбоко съчувствие и внимателно обмисляне на бедата, която го бе сполетяла.
Необходимостта да ограничат разходите си беше безспорна, но тя бе силно загрижена взетите мерки да причинят по възможност най-малките неудобства на сър Уолтър и Елизабет. Състави най-различни планове за икономии, направи точни изчисления и дори нещо, което никой на нейно място не би сторил — посъветва се с Ан, за която останалите дори не подозираха, че може да има някакво отношение по въпроса. Лейди Ръсел я помоли за съвет и до известна степен бе повлияна от нейното мнение при окончателното си решение, което, в крайна сметка, бе предложено на сър Уолтър. Всичките съображения на Ан бяха в полза на порядъчността и за сметка на аристократичното достойнство. Тя държеше на по-решителни мерки, по- рязка промяна, по-скорошно изплащане на дълговете и при това проявяваше много по-голямо безразличие към всичко останало, като държеше единствено на справедливостта и на съвсем основателните искания на кредиторите.
— Ако успеем да убедим баща ти в необходимостта от всичко това, — каза лейди Ръсел, като гледаше съставения от нея списък, — ще можем да постигнем действително много. Ако приеме тези предложения, след седем години няма да има никакви дългове. Много се надявам да убедим него и Елизабет, че Келинч Хол сам по себе си притежава достатъчно достойнство и подобни ограничения няма да му се отразят, и като остане верен на своите принципи, Сър Уолтър няма да загуби ни най-малко от авторитета си в очите на честните хора. Той не би направил нищо по-различно от това, което биха сторили и ще сторят много други от първите семейства на Англия. В неговото положение няма нищо необичайно, а често страдаме от мисълта, че не сме като другите, и това се отразява на цялото ни поведение. Трябва да погледнем истината решително и право в очите, защото човек трябва да плаща дълговете си и макар че е необходимо да щадим чувствата на един джентълмен и глава на семейство, какъвто е баща ти, не бива да забравяме и онова, което дължим на доброто му име на честен човек.
Ан искаше баща й да се ръководи именно от подобни съображения и приятелите му да го съветват в тази посока. Тя смяташе за неотменим дълг необходимостта да се разплатят с кредиторите, при това колкото е възможно по-бързо и с най-големите възможни ограничения, без да смята, че семейното достойнство ще пострада. Искаше й се баща й да приеме и да почувства това като свой дълг. Тя ценеше високо умението на лейди Ръсел да въздейства върху него и смяташе, че няма да им е много трудно да го убедят в необходимостта от цялостна, а не частична промяна, когато стане въпрос за суровостта на продиктуваните от собствената й съвест лишения. Познаваше достатъчно добре баща си и сестра си и беше склонна да приеме, че в сравнение със загубата на всички коне, пожертването на двойка от впряга няма да е така болезнено за тях. Останалите й съображения бяха все от този род и стигаха до края на списъка, в който лейди Ръсел бе предложила твърде нежни ограничения.
Не е важно да се знае как бяха приети предложените от Ан строги мерки. Лейди Ръсел не постигна никакъв успех — сър Уолтър не можеше да се примири с тези ограничения, защото просто не би могъл да ги понесе.
— Какво! Да се лиша от всички удобства в живота! Пътувания, Лондон, прислуга, коне, изискана кухня — навсякъде свиване и лишения! Да не мога да се ползвам от благата, полагащи се дори на един обикновен джентълмен! Не, по-скоро веднага бих напуснал Келинч Хол, отколкото да остана тук при такива позорни обстоятелства.
— Да напуснете Келинч Хол! — веднага подхвана идеята мистър Шепърд, който беше силно заинтересован от ограничаването на разходите и дълбоко убеден, че нищо не може да се направи, ако семейството не смени своето местопребиваване. — След като така или иначе предложихте тази идея, не виждам защо да не споделя своето мнение по този въпрос — каза той.
Мистър Шепърд не смяташе, че ако сър Уолтър живее в къща, това съществено ще промени начина му на живот и ще измени на гостоприемството, така характерно за неговия произход. На всяко друго място сър Уолтър ще бъде господар на самия себе си. Сър Уолтър се остави да бъде убеден най-вече с доводите, че би могъл да определя сам как да живее и как да ръководи своето домакинство.
Сър Уолтър склони да напусне Келинч Хол и след неколкодневни колебания и нерешителност бе решен въпросът къде да отиде и бяха изяснени основните очертания на тази важна промяна.
Разполагаха с три възможности — Лондон, Бат или някоя друга къща в селото. На Ан много й се искаше да си останат в провинцията. Предпочиташе да наемат някоя малка къща в околността, където да са близо до лейди Ръсел, недалече от Мери и от удоволствието да виждат понякога горите и ливадите на Келинч. Но и тук съдбата й остана вярна, както винаги и й предложи точно обратното на нейните желания. Ан не обичаше Бат и не смяташе, че той й понася, точно затова й предстоеше да живее именно там.
В началото на сър Уолтър му се искаше да се премести в Лондон, но мистър Шепърд смяташе, че не може да му се има много-много доверие, ако отиде да живее там — затова употреби цялото си красноречие да разубеди баронета и да представи Бат в такава светлина, че да бъде предпочетен пред Лондон. Бат бил много по-спокойно място за изпаднал в подобни затруднения джентълмен, защото там можел да запази мястото си в обществото при сравнително неголеми разходи. Естествено, цялата тежест на доводите в полза на Бат падна върху два основни момента — беше в удобна близост до Келинч, само на петдесетина мили, а лейди Ръсел прекарваше там всяка зима. Така, за огромно удоволствие на лейди Ръсел, която по начало държеше на Бат, сър Уолтър и Елизабет бяха склонни да вярват, че там не биха изгубили нищо от обществената значимост и удоволствията си.
Лейди Ръсел знаеше какво иска нейната мила Ан, но въпреки това бе длъжна да се противопостави на желанията й. Би било прекалено да се очаква от сър Уолтър, че ще падне дотам да живее в къща близо до собственото си имение. Самата Ан би почувствала подобно унижение по-силно, отколкото очаква сега, а чувствата на сър Уолтър щяха да бъдат дълбоко наранени. Тя си обясняваше неприязънта на Ан към Бат с това, че след смъртта на майка си младата дама трябваше да прекара три години в училище в този град. Лейди Ръсел гледаше на това като на нейно предубеждение, а и в прибавка, момичето не беше в много добро настроение през онази зима, която бе прекарало в Бат със своята приятелка.
Лейди Ръсел много обичаше града и беше склонна да вярва, че това решение устройва всички. Вярваше също, че за здравето на младата й приятелка не би имало никаква опасност, ако прекарват летните горещини у дома й в Келинч Лодж — с една дума, тази промяна би се отразила добре както на тялото, така и на духа й. През всичките години Ан почти не бе излизала от къщи, познаваха я твърде малко хора и самочувствието й не бе особено високо. Един по-широк кръг от познанства би й подействал добре. На лейди Ръсел й се искаше Ан да бъде по-известна сред обществото.
Нежеланието на сър Уолтър да се установи в къща наблизо беше подсилено и от едно друго обстоятелство, което играеше съществена роля в неговите намерения и още от началото повилия върху решението му. Не стигаше това, че бе принуден да напусне дома си, но и трябваше да гледа на него като на чуждо притежание. Това бе изпитание, което би разстроило дори хора, много по-нечувствителни от него. Келинч Хол трябваше да бъде даден под наем. Това се пазеше в дълбока тайна, която не биваше да излиза извън кръга на семейството.
Сър Уолтър не можеше да понесе мисълта как хората ще разберат колко е изпаднал, че да даде под наем собствения си дом. Мистър Шепърд спомена веднъж думата „обява“ и не посмя повече да отвори дума за това. Баронетът презрително отхвърли каквото и да било публично предлагане на къщата, категорично забрани да се отрони и дума навън по повод намеренията му и обяви евентуалното си съгласие на подобна стъпка единствено при положение, че някой наемател, макар и твърде неприемлив, би му се обадил съвсем случайно и че при това положение сър Уолтър ще наложи собствените си условия с усещането, че прави огромна услуга на въпросния кандидат.
Колко бързо намираме причините, необходими за одобрението на нещо, което ни харесва! Лейди Ръсел изневиделица откри чудесен довод в подкрепа на радостта си от това, че сър Уолтър и семейството му
