Послепис към историята е съдбата на шофьора телохранител на Арафат и агент на „Мосад“, Дурак Касим. Той загуби крака си по време на израелското нападение над палестинската база в Тунис. Изпращаше донесения от лагера, но не бе предупреден за предстоящата атака. Изпаднал в бяс, Касим се отказа и от двете работи и се премести да живее в Южна Америка.
14. Само в Америка
Когато Джонатан Дж. Полард, 31-годишен, и съпругата му Ан Хендерсън-Полард, 25-годишна, бяха арестувани в края на ноември 1985 година след неуспешния им опит да потърсят политическо убежище в израелското посолство във Вашингтон, известно време много се шумеше около въпроса дали „Мосад“ действа активно на територията на Съединените щати.
Официално „Мосад“ казва не, не и хиляди пъти не. Абсолютно не. Наистина на катсите от „Мосад“ им е забранено дори да използват фалшиви американски паспорти или да измислят американско прикритие за работата си. Деликатни са отношенията между Израел и неговия най-могъщ и влиятелен покровител.
Как да се обясни тогава случаят с Полард? Лесно. Той не бе към „Мосад“. Все пак получаваше по 2500 долара месечно още от началото на 1984 от организация, наречена „Лишка ле Кишрей Мада“, или ЛАКАМ, акроним на иврит за Бюрото за научни разработки към израелското Министерство на отбраната. Той носеше секретни документи в дома на Ирит Ерб, секретар на израелското посолство. По онова време ЛАКАМ бе оглавявана от Рафаел Ейтан, който публично опроверга, че е замесен, но бе взимал участие като бивш катса на „Мосад“ в отвличането на Адолф Айхман от Аржентина през 1960 година.
Полард бе евреин и работеше в американския Център за подпомагане на разузнаването в Саутланд, Мериленд, близо до Вашингтон, който се водеше към военноморското разузнаване. През 1984 той бе прехвърлен в Центъра за борба с тероризма в подразделението за анализ на опасностите. Това бе странно, защото служители на сигурността го бяха предупредили по-рано по повод даването на информация на военното аташе на ЮАР. Новото му назначение му позволяваше достъп до още по-важна и специализирана информация.
Не след дълго стана ясно, че Полард предава всичко това на израелците и когато ФБР го заподозря, той се съгласи да им сътрудничи и ги свърза с познатите си в Израел. ФБР го постави под 24-часово наблюдение, но той се паникьоса и потърси политическо убежище. Полард и жена му, като съучастничка, бяха арестувани при напускане на посолството.
Естествено американците искаха обяснение. Държавният секретар на САЩ Джордж Шулц се свърза по телефона от Калифорния с министър-председателя на Израел Шимон Перес в три часа сутринта йерусалимско време на 1 декември. Перес, който лично бе основал ЛАКАМ през 60-те, когато беше още заместник-министър на отбраната, официално се извини:
— Да шпионираме САЩ е в пълно противоречие с политиката ни. Подобно нещо е недопустимо, да не говорим за степента, до която са стигнали нещата. Правителството на Израел моли за извинение.
Перес продължи в същия дух:
— … ще бъде потърсена отговорност на провинилите се, а замесената служба ще бъде… напълно и окончателно разформирована, като при това се вземат необходимите организационни мерки, за да не се повтори подобно нещо никога. (Всичко, което направиха, бе да сменят пощенския адрес и да прехвърлят ЛАКАМ към Министерството на външните работи.)
Но дори да бе само формално, изявлението на Перес явно задоволи американската администрация. Бившият директор на ЦРУ Ричард Хелмс каза, че не е нещо необичайно за приятелски държави да се шпионират една друга.
— Всеки прави каквото намира за добре. Лошото е само когато го хванат — добави той.
И така семейство Полард отиде в затвора за шпионаж, а „Мосад“ обяви ЛАКАМ за аматьори. Малко по- късно Шулц заяви пред пресата:
— Приемаме извиненията и обяснението на Израел.
След кратки словоизлияния около случая и упреци по адрес на Израел хората си казаха, че всяко чудо е за три дена, и скоро забравиха.
Разбира се, имаше известни подозрения около точния статус на Полард, но явно ЦРУ повярва, че освен свръзките „Мосад“ не разполага с никакви други активно действащи служители на територията на Съединените щати.
Е, бяха прекалено доверчиви.
Полард не бе към „Мосад“, но мнозина други организираха, вербуваха, шпионираха и провеждаха цели операции за нас главно в Ню Йорк и Вашингтон, които смятаха за своя територия. Там именно бе разположен специалният, строго секретен отдел на „Мосад“, наречен „Ал“, т.е. „горен“ или „върхов“ на иврит.
Той е толкова таен и независим от главното управление, че мнозинството от служители в „Мосад“ дори не знаят с какво се занимава и нямат достъп до неговия сектор в паметта на компютъра.
Но той съществува и в него работят 24–27 ветерани, трима от които са действащи катси. Повечето, макар и не цялата им дейност, е на територията на САЩ. Основната им задача е да събират информация за арабския свят и ООП, а не за плановете на Щатите. Но както сами ще видите, границата между двете често е неясна и в случай на нужда „Ал“ не се колебае да я премине.
Да се каже, че те не шпионират американците, е все едно да се заяви, че горчицата не е основното ястие на трапезата, но човек с удоволствие ще си сложи малко от нея на хот-дога. Да речем примерно, че в Комитета по въоръжаването има един сенатор, който интересува „Мосад“. „Ал“ рядко използва саяним, но всичко, свързано с работата на този сенатор, е съществена информация, затова ще трябва да се използва някой от вътрешните хора. Ако човекът е евреин, тогава ще се отнасят към него като към саян. В противен случай ще се наложи да го вербуват като агент или просто да го използват като приятел, който да си отваря очите и да слуша.
Добре е да се поддържат тесни връзки с Вашингтон, защото много от служителите там са потенциално вербувани. Доста аташета често се навъртат там. Не представлява проблем да се вербува някой, при това съвсем законно.
Да предположим например, че „Макдонел Дъглас“ иска да продава самолети, произведени в Щатите, на Саудитска Арабия. Това кого засяга — САЩ или Израел? Е, ако питате Института, ще ви кажат, че това е работа на Израел. А щом става въпрос за такова нещо, то те не могат да не се намесят. И го правят.
Едно от най-известните постижения на „Ал“ бе кражбата на материали от някои големи американски самолетостроителни компании, за да се даде възможност на Израел да сключи петгодишен договор на стойност 25,8 милиона долара за доставка на оборудване на американската флота и морската пехота. Ставаше въпрос за 21 петметрови торпеда и безпилотни самолети тип „Мазлат Пайъниър 1“ плюс съответния наземен контрол и ремонтна база. Торпедата бяха самонасочващи се, с голяма ефективност. „Мазлат“, клон на държавната авиационна индустрия на Израел, и „Тадиран“ „спечелиха“ договора, след като отстраниха конкурентните американски фирми още през 1985 година.
В действителност „Ал“ открадна техните разработки. Израел също разработваше торпеда, но не бе достигнал и наполовина качеството на конкурентите си. Така излиза много по-евтино, отколкото да увеличиш разходите си за изследвания.
Щом спечели договора през януари 1986, „Мазлат“ се обърна към корпорацията „AAI“ в Балтимор, Мериленд, за да го изпълнят заедно.
„Ал“ е подобен на „Цомет“, но не е под юрисдикцията на шефа на този отдел. Подчинен е пряко на шефа на „Мосад“. За разлика от повечето отдели на „Мосад“ "Ал" не е свързан и с израелските посолства. Разпределен е из тайни квартири или апартаменти.
Трите екипа на „Ал“ образуват център, или една обща единица. Да кажем, че по някаква причина връзките между Израел и Обединеното кралство рухнат за един ден. Тогава „Мосад“ трябва незабавно да се изтегли от Великобритания. Но дори и така, пак ще могат да оставят екип на „Ал“ в Лондон и да поддържат мрежата си там. Затова катсите от „Ал“ са измежду най-опитните.
