Аргументът срещу убийството на Арафат бе, че той е най-свестният от цялото ООП, добре образован човек, обединяваща фигура за всички палестинци. Ако преговорите все пак стигнеха донякъде, палестинците трябваше да имат законен представител, с когото да можеш да се разбереш. Чрез разузнаването си и „Мосад“, и „Шабак“ знаеха, че Арафат се ползва с голяма популярност и уважение в окупираните територии, макар и да не даваха тази си информация на висшестоящите.
Към средата на 1986 година спорът бе приключил. Десните спечелиха. Но Арафат се бе превърнал в нещо повече от обществена фигура. „Мосад“ не можеше да намери предлог, за да се отърве от него. Но въпросът все още не е слязъл от дневен ред. Те щяха да го ликвидират веднага щом се окажеше уязвим.
Друга важна клечка по това време бе Мустафа Дид Халил, известен като Абу Таан, началник на Палестинското въоръжено командване (ПВК) — групата за координация на Арафат. По-рано се наричаше Палестински координационен съвет, но след като Арафат забрани въоръжените действия извън територията на Израел през 1974, много подразделения на ООП възприеха по-военизирани и бомбастични имена за вътрешна употреба, за да не ги обвинят, че са се размекнали.
Друга групировка, която не биваше да се пренебрегва, бе Арабският освободителен фронт (АОФ) под командването на Абдел Уахаб Кайяле, който бе убит в Бейрут през декември 1981 и на негово място дойде заместникът му Абдел Рахим Ахмад.
Във всеки случай Арафат искаше леко да разшири „Сила 17“. Неизбежната борба за власт кипеше в самата организация и Арафат чувстваше нужда от по-стабилна лична охрана. Но когато се обърна с тази молба към генерал Хадра, началник-щаб на армията, го отрязаха. Хадра обясни на Арафат, че не бива да се притеснява, той щял да го пази. Арафат обаче се притесняваше.
Хадра контролираше въоръжението, идващо от Източния блок за ООП, докато всички останали фракции прибягваха до помощта на други арабски страни като Либия и Ирак, за да се сдобият с нужните им оръжия.
На 17 януари 1981 Арафат отлетя за Източен Берлин, за да се срещне с президента на ГДР Ерих Хонекер, който му даде 50 германски „инструктори“ за обучението на хора от ООП в Ливан. На 26 януари Арафат отново се срещна с представители на Източна Германия, този път в Бейрут, за да иска въоръжение, без да се налага да моли за това Хадра. Благодарение на непрекъснатите донесения на Касим „Мосад“ знаеше, че Арафат е много загрижен поради вътрешните проблеми и евентуалното израелско нападение.
На 12 февруари Арафат се срещна с виетнамски представители в Дамаск, за да подготви нова сделка. Те му предложиха гранатомети, но той се нуждаеше от по-леко въоръжение. Три дни по-късно той замина за Тир, Ливан, където се срещна с лидерите на различни фракции от ООП, за да ги убеди да прекратят междуособните си вражди и да се обединят срещу истинската заплаха, Израел. Към 11 март Арафат вече бе ужасно притеснен и се надяваше да осъществи плановете си преди общата среща на ООП в Дамаск на 15 юни. Само през този ден той проведе три независими една от друга срещи с посланиците на Унгария, Куба и България, но без особен успех.
В „Мосад“ също не бяха особено спокойни, защото допускаха, че Арафат все пак ще сполучи да набави необходимите му оръжия. Но това, което наистина ги уплаши, бе новината, че лидерът на ООП има намерение да избере някого, който от негово име ще се срещне с израелските дипломати, за да започнат преговори за спирането на ливанската офанзива. „Мосад“ научи това много преди израелското правителство, впрочем както винаги.
На 12 март Арафат се срещна в Бейрут с Наим Хадер, представителя на ООП в Белгия, и го помоли да използва връзките си с израелските дипломати, за да сложат началото на мирни преговори и да избягнат по-нататъшното кръвопролитие. „Мосад“ не погледна с добро око на това. Идеята им бе, че ако Израел се намеси в Ливан в помощ на християните, ще могат да се справят веднъж завинаги с палестинците там. Но ако „Мосад“ издадеше тази информация, планът им не би успял. Между тях и дипломатите имаше истинско противопоставяне. В Министерството на външните работи не знаеха това, но Институтът искаше да започне война, а в същото време те се опитваха да я избягнат. Палестинците искаха да установят връзка с израелския дипломатически корпус, а „Мосад“ търсеше начин да я пререже.
По това време „Мосад“ узна, че Арафат ще се опита да използва Франсоа Ганид, 65-годишен женевски банкер, който оказваше финансова подкрепа на Карлос. Целта на Арафат, която Касим издаде на „Мосад“, бе да поиска пари от Ганид за закупуването на оръжие от Германия с помощта на така наречения „Черен блок“, отцепил се от фракцията „Червена армия“ (ФЧА), който се бе обучавал през февруари в Ливан под ръководството на инструкторите на Хонекер.
„Мосад“ не се радваше на очевидния успех на мирната мисия на специалния пратеник на САЩ Филип Хабиб, затова решиха да намесят ЦРУ, като им кажат, че ООП се готвят за война, докато същевременно говорят за мир. Надяваха се това да прекрати инициативата или поне да я забави. По това време Бегин се готвеше за преизбирането си и не знаеше нищо за плановете на „Мосад“. Военната операция вече имаше кодово наименование „Ливански кедри“ и така започнаха да изпращат информацията на свръзката с ЦРУ. Но на 30 март след опита на Джон Хинкли да убие президента Рейгън ЦРУ имаше много по-съществена работа и операцията спря.
На 10 април Арафат отново се видя с Хонекер в Източен Берлин. На следния ден вече бе в Дамаск за XV сесия на палестинския съвет.
На 15 май „Мосад“ се свърза с германската антитерористична група ГСГ-9 (Гренцшутцгрупе) в случай, че се наложи да прибягнат по-късно до помощта им.
На 1 юни, близо три месеца след срещата си с Арафат, Наим Хадел се обади рано сутринта от домашния си телефон на служител на израелското Министерство на външните работи в Брюксел и си уговори среща за 3 юни, за да се обсъдят възможностите за започването на мирни преговори. По пътя му към работата до Хадер се приближи мургав мъж с карирана жилетка и засукани мустаци и го простреля пет пъти в сърцето и веднъж в главата, след което скочи в едно минаващо „такси“ и изчезна. „Мосад“ бе ужилил, макар и Арафат да не го знаеше тогава.
Все пак Касим непрекъснато докладваше, че Арафат е много изнервен. Не можеше да спи нощно време. Беше отслабнал. Търсеше по-голяма сигурност и наистина искаше да достави без много шум оръжието за „Сила 17“.
В началото на юни имаше серия от демонстрации в Германия срещу американските ракети, разположени там. На 9 юли Арафат бе в Белград, Югославия, отново със задачата да намери оръжие. Горе-долу по същото време един аржентински самолет, натоварен с оръжие от Израел, се сблъска с руски самолет в съветското въздушно пространство на път за Иран. Това, че израелците продаваха оръжия на Иран, раздразни американците и те изпратиха Робърт Макфарлан при Бегин. С това събитие започна аферата „Иран-контри“, но излезе на бял свят едва няколко години по-късно.26
Пак тогава сирийците разположиха ракети в Ливан, крайно рискована постъпка, и държавният глава на Ливан, Башир Джемайел, предупреди Сирия, че това би могло да доведе до избухването на обща война.
Сирийците често прехвърляха военната си поддръжка в Ливан от една група на друга и наричаха това „Баланс на слабостта“. Ако някоя от воюващите групировки станеше прекалено силна, те почваха да подкрепят другите. Така имаха пълен контрол върху положението и държаха всички в подчинение.
„Мосад“ все още се опитваше да намеси американците и директорът на Института Ицхак Хофи нареди на отдел ЛАП да скалъпят нещо, което да ги убеди, че ООП иска война, а не мир. Целта бе да се оправдае пред Съединените щати израелското нахлуване в Южен Ливан.
ЛАП намери снимки на въоръженията, складирани за ООП от генерал Хадра. Тъй като те се водеха за подразделение на сирийската армия, не бе никак чудно, че разполагат с такива складове, но това послужи за „неоспоримо доказателство“, че ООП подготвя нападение срещу Израел, независимо че „Мосад“ знаеше за отчаяните усилия на Арафат да предотврати войната.
ЛАП също така показа на ЦРУ документи на ООП, където се виждаха действителни планове за офанзива в Северен Израел. Това, разбира се, не е задължителен белег на подготвяно нападение, защото във всяка военна база могат да се открият подобни схеми и чертежи. А дали ООП е възнамерявала да ги използва, или дори дали са били одобрени, е отделен въпрос. Но „Мосад“ не допускаха подобни разсъждения да ги
