десетилетие. В Лондон през едно ярко юлско утро принц Чарлс и лейди Даяна Спенсър завладяха сърцата на сантименталните монархисти по света с директното предаване на сватбената им церемония. В Испания баските терористи стреляха на поразия по правителствените сили. А във Вашингтон директорът на ЦРУ Уилям Кейси бе почти готов да си подаде оставката поради излезлите наяве негови машинации с неуспешния атентат срещу либийския държавен глава Моамар Кадафи, а също и заради назначаването на политическото протеже на Кейси, Макс Хюгел, на поста завеждащ отдел „Секретни операции на ЦРУ“, независимо че последният е явно неподготвен за такава работа. Самият Хюгел подаде оставката си на 14 юли 1981, когато двама от неговите бивши сътрудници го обвиниха в незаконна игра на борсата.
Годината беше метежна и за Израел дори според собствените му стандарти. През 1980 инфлацията прескочи границата от 200% и продължаваше със същото темпо, така че хората се шегуваха, че можеш да си купиш кутия сирене с шест увеличения, отбелязани на етикета, и все пак сиренето да е прясно. Е, това се казва инфлация!
Министър-председателят Менахем Бегин, 67-годишен и неговият управляващ блок „Ликуд“ бяха подложени на остри нападки от страна на Шимон Перес, председател на Партията на труда. Положението допълнително се усложняваше от факта, че един от министрите на Бегин, Абу Хацри, стана център на скандала около манипулирането на изборите и от министерското си кресло отиде направо в затвора. Всъщност в изборите от 29 юни двете основни партии си разделиха по 48 места в парламента, но Бегин успя да състави мнозинство с помощта на няколко незначителни формации и получи 61 места в 120-членния Кнесет.
Малко преди това Израел предизвика гнева на САЩ с нападението си на 7 юни над иракския ядрен завод и пълното му унищожаване.25 Американците наложиха ембарго на доставките на изтребители Ф-16 за Израел и дори подкрепиха резолюцията на ООН, заклеймяваща дръзкото нападение. Израел от своя страна поднови военните действия в Ливан и за известно време в края на юли войната със Сирия изглеждаше неизбежна. Специалният пратеник на САЩ Филип Хабиб, пенсиониран дипломат с ливански произход, обикаляше из Средния изток с надеждата да се започнат преговори за мирно споразумение. Съветникът на американския президент Робърт Макфарлан пристигна на неофициално посещение в Израел с цел да убеди Бегин в необходимостта да обуздае военната си машина.
В известна стенен „Мосад“ бе съгласен с това. Те не искаха Израел да се окаже във война с всичките си съседи едновременно. Но още по-малко желаеха Близкият изток да се превърне в някаква мирна, пасторална идилия. И заради това в опитите да се избягнат сериозни преговори бяха хвърлени много усилия. Ето още един пример колко опасно е такава организация да се освобождава от всякаква отговорност. За Ясер Арафат и неговата ООП годината също не беше спокойна. През 1974 Арафат забрани терористичните действия на своята организация извън територията на Израел, особено в Европа. И ако палестинците продължаваха да се занимават с тероризъм в Европа, то това бяха фракции, които се противопоставяха на Арафат. И наистина, извън окупираните територии Арафат съвсем не е така влиятелен в палестинското освободително движение. Популярността му е най-голяма между западния бряг на Йордания и ивицата Газа, където единствените му съперници са някои мюсюлмани фундаменталисти.
Един от основните проблеми на Арафат бе организацията „Черният юни“ (ЧЮ), оглавявана от Сабри Ал Бана, по-известен като Абу Нидал. ЧЮ са палестински мюсюлмани и са религиозна фракция, което ги прави по-опасни от повечето подобни организации. Те бяха почти изцяло унищожени след съвместния удар, който им нанесоха сирийските и ливанските християни в края на 70-те, но Нидал се спаси независимо от смъртната присъда, произнесена от Арафат. Всички убийства на палестинци, които не можеха да се припишат на Израел, се прехвърляха на Абу Нидал — изкупителната жертва на всички терористи.
Именно, ЧЮ осъществиха атентата над израелския посланник в Лондон Шломо Аргов през 1982, който послужи като повод за последвалата израелска офанзива в Ливан. Бегин нарече „Войната на избора“, като искаше да отбележи, че за разлика от предишните войни на Израел, които са били нааложени отвън, тази е плод на свободен избор. Изборът може би се оказа погрешен, но демагогията на Бегин постигна своето. Както и да е, покушението срещу Аргов не сполучи, но от него вече не ставаше човек. А вината прехвърлиха на Арафат, макар че той нямаше нищо общо с това.
Преди случая с Аргов Израел водеше тайни преговори за прекратяване на огъня с Арафатовата ООП, която непрекъснато изстрелваше руски „Катюши“ от базите си в Южен Ливан. Преговорите обаче бяха представяни като едностранен опит за споразумение от страна на ООП. В същото време Арафат обикаляше из разни страни от близкоизточния блок, които го бяха оставили без подкрепа. „Мосад“ знаеше, че той ще се опита да закупи големи количества леки оръжия от Европа и да ги прехвърли в Ливан. Въпросът беше защо? В крайна сметка нали можеше просто да иде в Чехословакия например и направо да каже, че му трябва оръжие. Там щяха да му отговорят ето така:
— Подпиши тук! — След което всичко щеше да му се достави на място. Все едно да живееш в кладенец, а да си носиш водата от десет километра. Това е безсмислено, освен ако кладенецът ти не е пълен с морска вода.
„Солената вода“ на Арафат бяха 20 000 добре обучени бойци, които образуваха ядрото на така наречената Армия за освобождение на Палестина или накратко АОП под командването на бригадния генерал Тарик Хадра, който през 1983 заяви, че не признава Арафат за лидер на ООП и формално оттегли поддръжката си. Тази сила се водеше за част от сирийската армия и в „Мосад“ често се говореше, че „сирийците ще се бият с Израел до последния палестинец“.
Независимо че страните от близкоизточния блок винаги снабдяваха охотно палестинците с оръжие, все пак се опитваха да правят това по официални пътища. През 1981 година положението бе такова, че ако Арафат поискаше оръжие, то щеше да бъде изпратено до АОП.
Дотук всичко бе ясно. Обаче след мюнхенското клане през 1972 Арафат си изгради собствена охрана. В главната квартира на ООП в Бейрут Арафат се свързваше с личните си сили за сигурност на телефонен номер 17. Оттук дойде и името им — „Сила 17“, която по онова време бе под командването на Абу Тайеб, а личният им състав варираше от 200 до 600 първокласни бойци. Арафат до голяма степен разчиташе и на Абу Заим, командващ службата за сигурност и разузнаването.
За „Мосад“ най-важният човек в цялата тази работа бе Дурак Касим, шофьор на Арафат и негов личен бодигард, а също и член на „Сила 17“. Касим бе вербуван за агент на „Мосад“ през 1977, когато следваше философия в Англия. Алчността му нямаше граници и почти всеки ден изпращаше доклади със специална радиостанция, генерираща бял шум, за всеки от които получаваше по 2000 долара. Понякога предаваше съобщенията си по пощата или пък по телефона, а веднъж дори се появи в „подводницата“ — нелегалния център на „Мосад“ в Бейрут. Това беше много безотговорно от негова страна и катсата му се сащиса, като разбра, че Касим знае адреса. По време на обсадата на Бейрут Касим, който беше заедно с Арафат, непрекъснато информираше „Мосад“ от самата главна квартира на ООП.
Касим бе един от най-доверените хора на Арафат. Именно той намираше момченца на Арафат. Разбира се, хомосексуалността е в разрез с каноните на исляма, но на практика се среща доста често. Всъщност на Запад гледат на това с по-лошо око, отколкото при арабите. „Мосад“ не разполагаше с пряко доказателство в подкрепа на твърдението, че Арафат си пада по млади момчета. Нямаха снимки, изобщо нищо. Това можеше да се използва, за да го злепоставят: бяха го правили и по-рано с мнозина арабски лидери, като показваха как си живеят живота, без много-много да се церемонят с правила и норми. Но за Арафат това не важеше. Той и хората му действително живееха скромно. По време на обсадата на Бейрут той имаше много възможности да се измъкне, но не го направи, докато и последният от войниците му не се озова в безопасност, така че „Мосад“ не можеше дори да го обвини, че действа егоистично. Може би се захванаха с историята за интимностите му с юноши просто защото нищо друго не успяха да измислят.
Обаче по онова време десните елементи в „Мосад“ настояваха Арафат да бъде убит. Основният им аргумент бе, че ако ликвидират Арафат, палестинците ще го заместят с някой още по-войнствено настроен, който няма да се нрави на западните сили, нито пък на левите в самия Израел и така никога няма да се стигне до мирно разрешение на проблема. Ожесточените сблъсъци, последвани от унизителни условия за мир за противниковата страна, бяха единственото приемливо положение за „Мосад“.
