Уанда Бисбинг направляваше показанията й с любезни думи и мили усмивки. Всичко това беше репетирано през последните две седмици; Грейс беше включила в подготовката си синонимния речник на мъртвия си брат, изваждайки от него езикови единици, близки по смисъл на думата „обикновен“, за да изгради чрез тях картината на пред-Ноксовия период от живота си.
„…дните си течаха спокойно…“
„…обичайната отегчителна неделна вечер…“
„…по типичния начин за Тим…“
„…средния тип къща-ранчо…“
„…най-често срещания вид резе, нищо особено…“
Когато описваше шума, накарал я да се залепи за прозореца онази нощ: „най-шумната и най-грозна кола, която съм виждала“. Погледът й се премести върху Мики Нокс, който я наблюдаваше през очилата си с метални рамки, прегърбен на стола си. С щампата на копринената си вратовръзка и евтиния си костюм изглеждаше като изтипосан за реклама на герой на Мики Рурк.
Мики не сваляше очи от нея и по време на даването на показанията тънката усмивка не слизаше от устните му. Като че ли отделно от тялото му, дясната ръка превърташе непрекъснато някакъв молив, изстрелвайки гумичката нагоре. Острият край се удряше леко в масата и произвеждаше непрекъснат звук в тихата съдебна зала — като вода, капеща от незатегнат кран на чешма в унесена в сън къща. Достатъчно, за да наруши концентрацията на свидетелката.
— Беше кабриолет, „Форд“ може би — припомняше си Грейс. — Казах на брат ми Тим, че… ъ-ъ… има някой, хора пред къщата, хора, които не познавам и… ъ-ъ… дали не е поканил и някой друг. Защото знаех, че те не са оттук, нямаха такъв вид, не, нямаха.
Тя запревърта пръстена с емблемата на университетския футболен отбор. Принадлежал навремето на Тим. Свален от ръката му преди санитарите да отнесат трупа. Беше всичко, останало й от него, заедно със спомена за живота му и толкова ненавременната му смърт.
Мики Нокс сигурно забеляза това. Той се приведе напред в стола си, без да прекъсва и за момент контакта с очи, опитвайки се да я притесни и забърка.
Но решителността на Грейс не можеше да бъде разбита с трикове.
— Господин Нокс, Мики, се приближи по пътеката до входната врата, покрай хвойновите храсти и си подсвиркваше нещо. После натисна звънеца…
Бисбинг застана между Грейс и Мики, разрушавайки хипнотичната им връзка. Грейс рязко отмести поглед, сякаш излезе от силно вцепенение. Тя протегна врат, за да зърне хипнотизатора си, но прокурорката й посочи е пръст съдебните заседатели и отклони вниманието й натам.
Седнала до съпруга си на скамейката на защитата, Малъри Нокс вдигна поглед само когато името й беше споменато в краткото, но съдържателно описание на смъртта на лидерката на агитка Анди Чайлдрес, в резултат на използването на прахосмукачка не по предназначението й. През останалата част от времето вниманието й беше погълнато от покриването на жълти листа хартия с драсканици. Събрани по-късно като доказателствен материал, рисунките показаха наличието на артистични заложби и впечатляващо разнообразие на творчески идеи.
Детектив Джак Сканети седеше на третия ред, но нервите му бяха опънати и не го сдържаше на едно място. Очите му шареха из залата, но непрекъснато се връщаха към стройната фигура на Малъри, опипваха извивките й отгоре додолу, дългите ръце, извършващи резки движения над масата, устните, на сантиметри от хартията. Свидетелските му показания не бяха предвидени за този ден, а присъствието му единствено с цел да демонстрира образа на всеамериканското суперченге го изнервяше.
Джак Сканети имаше нужда от цигара и му се пикаеше.
Мелвин Дефорест се бореше със заялата машинка за тоалетна хартия в последната кабинка от дългата редица в тоалетната на съдебната палата на окръг Кук, когато до слуха му достигна звукът от отварянето на вратата, съпроводен с подсвиркване.
Пойната птичка беше Джак Сканети, който се поздрави с находката си от дузина току-що изчистени писоари. Докато природата си взимаше своето, той запали цигара въпреки наличието на многобройни нагледни материали, забраняващи въпросното занимание.
Вратата се отвори повторно. Този път „беше мъж на около четирийсет години, оплешивяващ, но иначе съвсем обикновен, откъдето и да го погледнеш“ (из спомените на Дефорест).
— Ти си Джак Сканети, нали? — обърна се новопоявилият се към суперченгето.
Джак дръпна нагоре ципа си и се изпъчи.
— Аз съм. Обзалагам се, че си чел книгите ми, а?
— Изобщо не съм и чувал за тях — каза непознатият. — Но видях снимката ти по телевизията. Ти беше, когато заловиха Мики и Малъри.
— Аз бях човекът, който осъществи шибаното им залавяне, — каза Сканети, отиде до мивките и хвърли цигарата си в течащата вода. — Може би на твоето малко телевизорче да не се е видяло добре.
Мъжът се присъедини към Сканети на мивките и изми ръцете си в мълчание.
— Можеш да питаш когото си щеш, аз ги хванах — каза Сканети. Залитайки леко, той изчука нова цигара от пакета и я пъхна в устата си. Прерови джобовете си за кибрита, но не можа да го открие.
— Не ме ли позна? — попита мъжът, застанал съвсем неподвижно. — Много хора не могат да ме познаят без картата ми на „Америкън експрес“.
— Ресторантът — каза Сканети. — Ти беше в ресторанта в Галъп, когато…
— Правилно — каза мъжът. — И двамата бяхме там. И двамата го видяхме. Аз го нарекох Наблюдателната кула. Ти си единственият освен мен, за когото знам, че го е видял.
— Кой по дяволите си ти? И какво правиш тук?
— Името ми е Оуен, Джак. Оуен Трафт. — Мъжът се усмихна. — Аз съм един загрижен гражданин.
Внезапно от съдебната зала се надигна шумотевица. „Беше толкова силна, че се чу и през стените“ (из показанията на Дефорест).
— Какво, по дяволите… — почна Сканети и за миг обърна гръб на ниския човечец.
Дефорест тъкмо си бе свършил работата и излезе от кабинката. Пред очите му се разкри гледката на удивения Джак Сканети, обикалящ и надничащ из цялата тоалетна.
— Видя ли един дребосък… — започна, но не довърши въпроса си Сканети, защото усети колко глупаво прозвуча. Така че формулира следващия си въпрос по-конкретно:
— Тоя лайнарник има ли друг изход, освен входната врата?
— Не, господине, само входната врата — отвърна Дефорест.
Сканети потърка веждата си, сякаш се опитваше да масажира обърканата си представа за реалността, и възкликна:
— Ама тоя мъничък олигофрен, той беше точно ей там!
„Имаше вид, сякаш се пробужда от шок — разказва Дефорест. — И тогава разбрах защо. Огледах се за дребосъка, а него го нямаше никакъв. Все едно бе пропаднал вдън земя.“
Сканети вдигна безпомощно рамене, както правят всички хора, изправени пред мистерия, която никога няма да бъде разгадана. После излезе от тоалетната и тръгна към съдебната зала.
Където Мики Нокс се канеше да поеме щафетата.
11.
Бученето, което Сканети беше дочул от съдебната зала, избухна в галерията, когато съдията Бърт Стайнсма, шейсет и пет годишният доайен на областната съдебна система, произнесе думите:
— Свидетелката е на ваше разположение за задаване на въпроси, господин Нокс.
Мики Нокс прехвърли единия си крак през облегалката на стола и се изправи — движение, напомнящо слизането от кон. Ездаческата тема намери продължение и в следващите му жестове — пристягането на колана и изритването на пода с върха на единия от каубойските му ботуши.
— Разкажи им играта, бебчо — изгука Малъри. Мики повдигна учтиво невидимата си каубойска шапка към нея и прекара пръсти но периферията й. Няколко сеирджии се изсмяха на представлението му и Мики ги дари с усмивка. Шоу-бизнес.
