се грижим за кораба — вече беше съвсем безполезно — и като се привързахме, доколкото можахме, към стърчащата пречупена бизанмачта, гледахме отчаяни разбеснелия се океан. Нямаше начин да пресмятаме времето, нито пък можехме да отгатнем къде се намираме. Обаче ясно съзнавахме, че сме отишли по на юг от предишни мореплаватели, и бяхме изумени, че още не сме се натъкнали на плаващи ледени планини. Междувременно всеки миг имаше опасност да настъпи последният ни час — всяка огромна бързаща вълна можеше да потопи кораба. Вълнението надмина всичките ми очаквания и цяло чудо беше, че океанът не ни погреба мигновено. Моят другар ми казваше, че товарът ни бил много лек, и ми напомняше за отличните качества на кораба ни; аз обаче не можех да не мисля за крайната безнадеждност на самата надежда и мрачен се подготвях за смъртта, която неминуемо щеше да ни сполети до един час, тъй като с всеки изминат възел огромните черни вълни ставаха все по-свирепи и страшни. На моменти се задъхвахме от височини, по-големи от тези, на които лети албатросът, а понякога ни се завиваше свят от стремглавото спускане във водния ад, където въздухът беше неподвижен и никакъв звук не смущаваше съня на морските чудовища.
Бяхме тъкмо на дъното на една от тези водни пропасти, когато моят другар внезапно нададе страховит вик сред нощта.
— Виж! Виж! — викаше той в ушите ми. — Всемогъщи боже! Виж!
Докато той още крещеше, различих някакво мътно, мрачно отражение на червена светлина, която струеше по склоновете на огромната пропаст, в която се намирахме, и за миг заля палубата ни с блясъка си. Погледнах нагоре и видях гледка, която смрази кръвта ми. На шеметна височина, точно над нас, на самия ръб на тъмния воден склон бе застанал огромен кораб, от може би четири хиляди тона. Макар и кацнал на върха на вълна, по-висока от самия него, очевидно беше, че той надминава по размери кой да е съществуващ боен кораб или най-големия кораб от Източноиндийската компания. Огромният му корпус бе тъмен, мрачен, почти черен, без обичайната за корабите украса от резба. Бронзови оръдия, наредени в една единствена редица, стърчаха от амбразурите си и лъскавата им повърхност отразяваше светлината на безброй фенери, които се люлееха по въжетата на мачтите му. Но това, което най-много ни ужаси и изуми, бе, че този кораб плаваше с опънати платна сред свръхестествено развълнуваното море и издържаше на такъв невероятен ураган. Когато зърнахме кораба, виждаше се само носът му, който бавно се надигна от мрачната и страшна бездна зад него. За миг, миг на най-силен ужас, той се задържа на шеметната височина, сякаш съзерцаваше собственото си величие, сетне потрепери, залюля се и се спусна надолу.
Не зная как, но в този миг ме обзе някакво неочаквано хладнокръвие. Залитайки, изтичах, колкото можех по-назад към кърмата, и безстрашно зачаках ужасния сблъсък, който щеше да ни потопи. Най-после корабът престана да се бори и забивайки нос в морето, започна да потъва. Огромната маса се стовари върху му и го удари в потопената част на корпуса, вследствие на което неудържима сила ме изхвърли в такелажа на непознатия кораб.
Както падах, корабът се изви и застана на дрейф: вероятно поради настъпилия смут на борда никой от екипажа не ме видя. Незабелязан от никого, без особени трудности, стигнах до главния люк, който беше полуотворен, и бързо издебнах удобен момент да се скрия в трюма.
Не зная защо постъпих така. Може би някакво смътно чувство на благоговение, някакъв неопределен страх, който ме обхвана, когато за пръв път видях моряците на кораба, ме накара да се скрия. Не исках да се доверя на хора, които — доколкото можах да доловя от бегъл поглед — бяха така странни, че ми вдъхнаха съмнения и опасения. Ето защо сметнах за благоразумно да си направя набързо скривалище в трюма: откъртих няколко дъски от преградите в трюма и така си осигурих удобно убежище измежду огромните греди на кораба.
Току-що бях свалил дъските, когато нечии стъпки в трюма ме принудиха да използвам скривалището си. Край него мина един човек, който залиташе и едва ходеше. Лицето му не успях да видя, но добих общо впечатление за външността му. Изглеждаше немощен и на преклонна възраст. Коленете му се огъваха под тежестта на годините и цялото му тяло трепереше под това бреме. Мърморейки нещо с нисък и отпаднал глас на непонятен за мен език, той взе да рови в купчина странни инструменти и повредени от времето морски карти. Ту се държеше като вдетинен старец, ту с внушителното достойнство на божество. Най после се качи на палубата и повече не го видях.
Душата ми е завладяна от чувство, за което не мога да намеря име — някакво неподдаващо се на анализ усещане, което нито опитът от миналото може да обясни, нито, боя се, самото бъдеще някога ще разбуди. За ум като моя тази мисъл е истинско мъчение. Никога — зная, че никога — не ще проумея естеството на тези мои усещания. И все пак нищо чудно, че те са тъй неопределени — та те възникват от съвършено нови източници. Някакво ново възприятие, някакво ново битие е навлязло в душата ми.
Много време мина, откакто за пръв път стъпих на палубата на този страшен кораб, и ми се струва, че вече лъчите на съдбата ми се събират във фокус. Непонятни хора! Погълнати в размисъл, чието естество не мога да отгатна, те минават покрай мен, без да ме забелязват. Лудост от моя страна е да се крия, защото те не желаят да ме видят. Ето, преди малко минах точно пред очите на помощник-капитана; не много преди това се осмелих да вляза в капитанската каюта и оттам взех перото и хартията, на която пиша и на която съм писал досега; в бъдеще ще продължа да водя този дневник. Може да не ми се удаде случай да го предам на света, но непременно ще се опитам. В последния момент ще поставя ръкописа в една бутилка и ще я хвърля в морето.
Случи се нещо, което ми даде нов повод за размишления. Дали такива неща са дело на сляпата случайност? Бях се изкачил на палубата и легнах, без никой да ми обърне внимание, сред куп въжета и стари платна на дъното на яла. Размишлявайки върху странната си съдба, несъзнателно съм мацал с една катранена четка краищата на едно добре сгънато допълнително кливерно платно, метнато върху някакво буре. Сега вятърът издува същото това платно и случайно намазаните с четката петна и резки образуват думата ОТКРИТИЕ.
Напоследък много пъти разглеждах конструкцията на кораба. Макар и добре въоръжен, не ми изглежда да е боен кораб. Такелажът, очертанията му и общото му съоръжаване опровергават подобно предположение. Ясно ми е какво този кораб не е; а какво е — боя се, невъзможно е да кажа. Не зная защо, но необичайната форма, особените реи, гигантските му размери, огромните му платна, строгият, неукрасен нос и старинната му кърма някак навяваха мисълта за нещо познато; в такива случаи винаги се намесват някакви неясни спомени за древни чуждестранни хроники от далечни времена.
От известно време разглеждам гредите на кораба. Не познавам материала, от който е построен. Това дърво е някак особено; струва ми се неподходящо за целите, за които е употребено, защото е съвсем поресто и независимо от това много проядено от червеи вследствие на дългото плаване по тези морета, да не говорим за изгниването, което настъпва с течение на времето. Забележката ми може да се види твърде странна, но това дърво приличаше на корк, сякаш истинският дъб се бе превърнал по някакъв свръхестествен начин в корк.
Прочитайки, горното изречение, изведнъж си спомних сентенцията на един стар, със загрубяло от ветровете лице холандски мореплавател. „Толкова е вярна моята история — казваше той, когато не вярвахме на някой негов разказ, — колкото е вярно, че съществува море, където самите кораби растат, както расте живото тяло на моряка.“
Преди около един час се осмелих да отида при една група моряци. Те не ми обърнаха никакво внимание, макар че стоях сред тях, като че ли никак не забелязваха присъствието ми. Както морякът, когото бях видял най-напред в трюма, всички бяха побелели, носеха белезите на дълбока старост. Коленете им трепереха от слабост; раменете им бяха съвсем изгърбени от немощ; набръчканата им увиснала кожа плющеше на вятъра; гласовете им бяха слаби, треперливи, глухи; очите им сълзяха от старост и побелелите им коси страшно се развяваха от бурята. Навсякъде по палубата бяха разхвърляни необикновени старинни навигационни инструменти с твърде необичайна конструкция.
Споменах преди известно време, че вятърът изду допълнителното кливерно платно. Като че ли от този миг, тласкан от попътния вятър и опънал всички възможни платна от клотика до кливера, корабът полетя бясно, следвайки страшния си курс на юг. Така се люлееше странично, че брамстенгите му едва не докосваха водата в онзи най-страховит ад, който човек изобщо може да си представи. Току-що слязох от палубата, където не мога да се държа на краката си, макар че, изглежда, това бясно клатушкане не
