Едгар Алън По
Ръкопис, намерен в бутилка
На когото остава да живее още само един миг, вече няма какво да прикрива.
За отечеството и за семейството си почти нямам какво да кажа. Несправедливости ме прокудиха от страната ми за дълги години и ме отчуждиха от семейството. Наследени богатства ми дадоха възможност да добия образование, каквото не всеки получава, а съзерцателният ми темперамент ми помогна да подредя натрупаните знания, събирани най-усърдно на младини. Повече от всички други най-голяма наслада ми доставяха творбите на германските моралисти; не поради някакво безразсъдно възхищение пред красноречивата ми лудост, а поради лекотата, с която навикът ми да разсъждавам строго логически ми позволяваше да разкривам заблудите им. Упреквали са ме за сухотата на моя ум; приписвали са ми като престъпление липса на въображение, а с крайния си скептицизъм винаги съм си спечелвал лоша слава. Боя се, че поради голямото си влечение към физически науки умът ми е склонен да прави една много често срещана грешка на нашето време — имам предвид обичая да се обясняват всички събития, дори и онези, които най-малко се поддават на такива обяснения, с принципите на тези науки. Общо взето, едва ли има човек, по-малко склонен от мен, да остави ignes fatui1 на суеверието, да го подмамят извън пределите на строгата истина. Сметнах, че трябва да започна с този увод, за да не би невероятният разказ, който следва, да се сметне по-скоро за халюцинация на необуздано въображение, а не действителна преживелица на човек, за когото виденията на фантазията никога не са съществували.
След като много години странствувах по чужди страни, в 18.. година отплавах от пристанището Батавия на богатия и гъсто населен остров Ява, на път за островите на Зундския архипелаг. Бях пътник — нищо друго, нищо друго не ме подтикваше да странствувам освен някакво безпокойство, което ме преследваше като дявол.
Корабът ни беше много красив, около четиристотин тона, с медна обшивка, построен в Бомбай от малабарско тиково дърво. Натоварен беше с памук и памучно масло от Лахадивските острови. На борда също така имаше влакна от кокосов орех, кафява палмова захар, топено масло, кокосови орехи и няколко сандъка опиум. Товарът беше лошо разпределен и затова корабът беше неустойчив.
Отплавахме при много слаб ветрец и дни наред безветрието ни държеше по източния бряг на остров Ява; нищо не наруши монотонното ни пътуване освен срещаните от време на време двумачтови кораби, идващи от архипелага, към който се бяхме отправили.
Една вечер, както стоях надвесен над борда, забелязах един-единствен необикновен облак на североизток — имаше много особен цвят. Той беше първият облак, който виждахме, откакто бяхме напуснали Батавия. Внимателно го наблюдавах до залез слънце, когато той отведнъж се разпростря на изток и на запад, обгръщайки хоризонта с тясна ивица от изпарения, която наподобяваше дълъг и нисък плаж. Наскоро след това вниманието ми беше привлечено както от тъмночервения цвят на луната, така и от особения вид на морето. В него настъпваше бърза промяна и водата изглеждаше по-прозрачна от обикновено. Ясно виждах дъното, въпреки че като хвърлих лота, открих, че дълбочината е петнадесет сажена. Въздухът стана нетърпимо горещ и наоколо се появиха спираловидни изпарения, подобни на изпаренията от нажежено желязо. С настъпването на нощта вятърът съвсем утихна; човек не би могъл да си представи по-пълно безветрие. На кърмата гореше свещ, без пламъкът й да трепне, а дълъг косъм, хванат между показалеца и палеца, висеше без ни най-малко да се отклони. Капитанът обаче ни каза, че не вижда никакви признаци на предстояща опасност, и тъй като морското течение носеше кораба към сушата, той заповяда да свият платната и да пуснат котва. Не остави никого на вахта и моряците — главно малайци — спокойно се изтегнаха по палубата.
Слязох долу, изпълнен от лоши предчувствия. И наистина всички външни признаци ми даваха основание да се опасявам, че ще ни връхлети тайфун. Изказах опасенията си на капитана, но той не обърна внимание на думите ми и си тръгна, без да благоволи да ми отговори. Аз обаче бях толкова неспокоен, че не можех да спя, и към полунощ се качих на палубата. И както кракът ми стъпваше на най-горното стъпало на стълбата към каюткомпанията, някакво силно бръмчене ме сепна — стори ми се като шум от воденично колело; и се разтресе. В следващия миг бясна разпенена вълна връхлетя върху кораба и заля цялата палуба — от кърмата до носа.
Страшната сила на този порив до голяма степен спаси кораба. Макар и напълно залят от водата, тъй като вече мачтите му бяха отнесени през борда, след миг той бавно се надигна и като се люлееше под силния напор на бурята, най-после се изправи.
Не мога да кажа по какво чудо избягнах смъртта. Бях замаян от силния удар на водата и когато се съвзех, се озовах притиснат между ахтерщевена и щурвала. Едва успях да се изправя на крака и зашеметен, се огледах наоколо; поразен бях, когато видях, че се намираме сред разпенени, пречупващи се вълни; водовъртежът от водни грамади и разпененият океан, който ни погълна, бе страхотен — по-ужасен, отколкото може да си го представи и най-разпаленото въображение. Малко по-късно чух гласа на стария швед, който се беше качил на кораба току преди да отплаваме от пристанището. Викнах му с все сила и след малко, олюлявайки се, той дойде на кърмата. Много скоро след това открихме, че само ние двамата сме оцелели от урагана. Всички на палубата освен нас бяха пометени от вълните; вероятно капитанът и помощниците са загинали, както са спели, защото каютите бяха пълни с вода.
Тъй като нямаше кой да ни помогне, почти нищо не можехме да направим, за да спасим кораба; освен това отначало бяхме парализирани от мисълта, че всеки миг ще потънем. Разбира се, още щом задуха ураганът, котвеното въже се скъса като връв, иначе вълните веднага щяха да потопят кораба. Носехме се по вятъра със страшна бързина. Вълните заливаха кораба и се разбиваха в него. Надстройката на кърмата беше съвсем порутена и той бе значително повреден. Но за наша голяма радост открихме, че помпите са в изправност и че товарът не е много разместен. Първият яростен напор на бурята бе преминал и вече не смятахме, че силата на вятъра представлява опасност; но с ужас очаквахме мига, когато вятърът щеше да утихне напълно, тъй като бяхме твърдо убедени, че разнебитеният кораб неминуемо ще загине в огромното мъртво вълнение, което щеше да последва. Но нямаше изгледи и тези твърде основателни опасения скоро да се сбъднат.
Цели пет дни и нощи — през това време единствената ни храна беше малко кафява палмова захар, която можахме да измъкнем с големи трудности от кубрика — корабът, тласкан от безкрайните променливи пориви на вятъра, се носеше със скорост, която не можеше да се пресметне; вятърът не достигна първоначалната сила на тайфуна, но все пак тази стихия беше по-страшна от всички бури, които бях виждал дотогава.
През първите четири дни, общо взето, корабът следваше курс на юг-югоизток и навярно сме минали покрай брега на Нова Холандия. На петия ден стана извънредно студено, макар и вятърът да духаше в малко по-северна посока. Слънцето изгря с някакъв болезнен жълт блясък и се изкачи само няколко градуса над хоризонта, но не издаваше ясна, силна светлина. Никакви облаци не се виждаха и все пак вятърът се усилваше с чести неравномерни яростни пориви. Предполагам, че е било пладне, когато видът на слънцето отново привлече вниманието ни. Всъщност то не даваше истинска светлина, а излъчваше някакво убито, мрачно сияние, без отражение, сякаш всичките му лъчи бяха поляризирани. Точно преди да потъне в развълнуваното море, огънят в центъра му внезапно угасна, сякаш набързо потушен от необяснима природна сила. Само един неясно очертан, сребрист ръб бързо се спусна в бездънния океан.
Напразно чакахме да се зададе шестият ден. За мен той още не е дошъл, а за шведа въобще не настъпи. Оттогава ни обгърна мрак, черен като катран, толкова черен, че на двадесет крачки от Кораба не виждахме нищо. Над нас тегнеше вечна нощ въпреки фосфоресциращата водна повърхност, към която бяхме привикнали в тропиците. Също така забелязахме, че макар бурята да продължаваше да бушува все така силно, вече не се виждаха пречупващи се вълни, нито пяната, която досега ни заобикаляше. Наоколо във всички посоки цареше ужас, гъст мрак и черна като абанос знойна пустиня.
Постепенно суеверен ужас обзе стария швед, а моята душа бе забулена в няма почуда. Престанахме да
