Едгар Алън По
Разказ за нащърбените планини
През есента на 1827 година, когато живеех близо до Шарлотсвил, щата Виржиния, случайно се запознах с господин Огастъс Бедлоу. Този млад човек бе забележителен във всяко отношение и събуди у мен дълбок интерес и любопитство. Открих, че е невъзможно да проникна както в неговия материален, така и в духовния му свят. За семейството му не успях да науча нищо определено. Така и не разбрах отде е дошъл. Макар че го наричам млад човек, възрастта му ме озадачаваше не по-малко. Той действително изглеждаше млад и обичаше да говори за младостта си, но имаше минути, когато не ми бе особено трудно да си представя, че е на сто години. Най-изумителна обаче бе външността му. Той беше извънредно слаб и висок. Ходеше силно изгърбен. Ръцете и краката му бяха дълги и прекалено мършави. Имаше широко и ниско чело. Кожата на лицето му бе восъчно бледа. Устата му беше голяма и с подвижни устни, а зъбите, макар и здрави, бяха толкова неравни, колкото не бях виждал у никой човек досега. И макар че трябва да се очаква противното, усмивката му далеч не бе неприятна, но винаги имаше един и същ израз. Тя показваше дълбока меланхолия и неизменна и трайна тъга. Неговите очи бяха неестествено големи и кръгли като на котка. И зениците му се разширяваха и свиваха с намаляващата или засилваща се светлина също като при котките. В момент на възбуда очите му блестяха неестествено и сякаш изпускаха светлинни лъчи, но не от отразена, а от самостоятелна светлина, така както е със свещта или слънцето; в нормално състояние обаче и те бяха съвсем безизразни, замъглени и неясни, и напомняха за очите на отдавна заровен труп.
Навярно необикновената му външност го измъчваше и той непрестанно намекваше за нея, обясняваше и се извиняваше с някакво напрежение, което ми направи болезнено впечатление, когато го чух за първи път. Скоро обаче привикнах и неприятното усещане изчезна. Струваше ми се, че целта му по-скоро е да ми внуши, отколкото да заяви направо, че външността му не винаги е била такава, но започналите отдавна нервни припадъци са заличили неговата не често срещана хубост и са го довели до това състояние. От много време насам за него се грижеше един лекар на име Темпълтън, възрастен господин на около седемдесет години, към когото Бедлоу се обърнал за първи път, когато бил в Саратога1 и чиито грижи още там му донесли облекчение или поне му се сторило, че е така. И ето че болният, достатъчно богат, наел срещу солидна целогодишна заплата доктор Темпълтън, който се съгласил да му посвети изцяло своето време и медицинските си познания.
На младини доктор Темпълтън пътувал много и в Париж станал горещ привърженик на теориите на Месмер2. Като използвал метода на магнетизма, той успял да премахне острите болки на своя пациент и съвсем естествено неговият успех вдъхнал на болния значително доверие в идеите, донесли облекчението. Но подобно на всички ентусиасти, и лекарят се борил упорито, за да превърне своя пациент в истински съмишленик, и на края успял, като накарал горкия човек да се подложи доброволно на многобройни сеанси. Честото им повторение довело до резултат, който сега не привлича почти никакво внимание, но по времето, за което пиша, бил почти неизвестен в Америка. Искам да кажа, че между доктор Темпълтън и Бедлоу постепенно се установила отчетлива и силно изразена rapport, или магнетична връзка. Всъщност аз не считам, че тази rapport е нещо повече от способността да бъде предизвикан сън у някого, но тя била твърде силна. Първият опит на привърженика на Месмер се провалил изцяло. На петия или шестия път той успял, но само отчасти и след дълги усилия. Едва на дванайсетия път успехът бил пълен. Скоро след това волята на пациента се подчинила бързо на волята на лекаря до такава степен, че когато аз се запознах с двамата, болният заспиваше почти моментално, дори и когато не знаеше за неговото присъствие. Чак сега, през 1845 година, когато всеки ден се говори за хиляди подобни чудесии, аз се осмелявам да запиша като неоспорим факт онова, за което тогава се предполагаше, че е невъзможно.
По природа Бедлоу бе прекомерно чувствителен; разпалваше се бързо и възбудата го обхващаше лесно. Имаше необикновено буйно, творческо въображение, подсилвано без съмнение от обичайните дози морфин, който той поемаше в големи количества и без който животът му щеше да се окаже невъзможен. Всяка сутрин, обикновено след закуска или поточно след чаша силно кафе, защото до обяд не ядеше нищо, той вземаше много голяма доза, след което тръгваше сам или с едно куче и се разхождаше дълго без определена цел между дивите и печални хълмове на запад и на юг от Шарлотсвил, които местното население нарича почтително Нащърбените планини.
Някъде в края на ноември в един навъсен, но топъл и мъглив ден по време на онова странно междуцарствие на сезоните, което в Америка е познато като „сиромашко лято“, господин Бедлоу тръгна към хълмовете, както правеше обикновено. Денят вече преваляше, а той още не бе се върнал.
Около осем часа вечерта, когато всички бяхме силно обезпокоени от продължителното му отсъствие и се готвехме да тръгнем, за да го търсим, той изникна неочаквано; чувствуваше се не по-зле от друг път, но бе обхванат от странна дори и за него възбуда. Разказът му за обиколката и за причините, които го бяха забавили, бе наистина необикновен.
— Всички си спомняте — започна той, — че излязох от Шарлотсвил някъде около девет сутринта. Отправих се веднага към планините и към десет часа влязох в една клисура, която ми бе съвсем непозната. Следвах нейните извивки с голямо любопитство. Гледката наоколо едва ли можеше да се нарече величествена, но излъчваше неописуема красота на унила пустош, която ми се стори възхитителна. Сякаш никой не бе се докосвал до нейната самота. Не можех да си представя, че зелената трева и сивите скали, по които минавах, са били газени от крака на друго човешко същество. Входът на клисурата бе така усамотен и практически недостъпен, освен при стечението на множество обстоятелства, че бе наистина възможно да бях първият човек, първият и единствен храбрец, който е прекрачил през тайните й предели.
Чудноватата гъста мъгла или по-скоро пушилка, типична за сиромашкото лято, обвиваше всичко наоколо и от нея очертанията на предметите ставаха още по-неопределени. Тази иначе приятна мъгла бе така плътна, че не можех да различа нищо на повече от десет крачки по пътеката пред мен. Пътеката следваше безброй извивки и скоро загубих всякаква представа за посоката, в която се движех, тъй като и слънцето изобщо не се виждаше. По това време морфинът оказа обичайното си въздействие — оня изключителен интерес към всичко, което ме заобикаля. И в трепването на листа, и в оттенъка на стръка трева, и във формата на детелината, и в жуженето на пчелата, и в блясъка на капчицата роса, и в полъха на вятъра, и в неясния аромат, тръгнал от гората — във всичко това имаше цяла вселена от загатвания, един весел и пъстър рояк от несвързани и накъсани мисли.
Изпълнен с тях, вървях няколко часа, а в това време мъглата наоколо се сгъсти дотолкова, че на края трябваше буквално да опипвам пътя. В същото време ме обхвана неописуемо безпокойство, нервна възбуда и нерешителност. Страхувах се да продължа, сякаш щях да полетя в пропаст. Припомних си необикновените истории, които се разказваха за Нащърбените планини и за онези диви и жестоки хора, които обитават техните пещери и дупки. Бях потиснат и объркан от хиляди фантастични и неясни мисли, чиято неопределеност ми тежеше все повече. Внезапно висок барабанен грохот привлече вниманието ми.
Моето удивление, както можете да се досетите, бе прекомерно. Никой не бе споменавал за барабан посред тези планини. Ако бях чул тръбата на Архангела, изненадата ми нямаше да бъде по-голяма. Но ето че се появи нов, още по-неочакван източник на любопитство и недоумение. Отнякъде се разнесе странен звън или по-скоро дрънчене на връзка с големи ключове и само след миг покрай мене с писък прибяга мургав полугол човек. Той мина толкова наблизо, че почувствувах горещия му дъх по лицето си. В едната си ръка носеше нещо като музикален инструмент, направен от много стоманени пръстени, и не преставаше да го разтърсва, докато бягаше. Човекът едва изчезна в мъглата и след него се втурна запъхтян огромен звяр с отворена уста и блестящи очи. Не се излъгах във вида му. Това бе хиена.
Появяването на чудовището ми донесе по-скоро облекчение, отколкото страх, тъй като вече бях убеден, че виждам привидения, и се постарах да се върна към действителността. Продължих напред с бързи и решителни крачки. Разтърках очите си. Извиках високо. Ощипах се. Видях малък извор, над който се наведох и измих ръцете, лицето и врата си. Навярно така бях прогонил неясните усещания, които ме измъчваха. Докато се изправях, помислих си, че вече съм друг човек, и продължих с уверена и безгрижна крачка по моя неизвестен път.
Най-сетне се разположих под едно дърво, победен от умората и от тежкия задушен въздух. В същия миг слънцето проблесна отнякъде и листата на дървото се очертаха върху тревата — прозрачни, но с ясно определена форма. Дълго време гледах учуден тяхната сянка. Формата й ме изуми. Погледнах нагоре. Дървото беше палма.
