Дел Монте не се нуждаеше от подробни обяснения. Той внимателно пъхна издутия плик във вътрешния джоб на сакото си, изправи се, дори се поклони с уважение и увери Питър, че всичко е уредено и няма защо да се тревожи.
Пит се усмихна, макар да знаеше, че неприятностите едва започваха.
Адам стисна слушалката и се намръщи.
— Да… Разбирам. Но… — Той се заслуша. — Да, зная, че имате и други клиенти, господин Дел Монте, но… — Детективът отново го прекъсна. — Но вече мина повече от седмица — настояваше Адам. — Сигурен съм, че имате някакви улики. Ще продължа сам.
Адам вдигна очи към тавана, докато Дел Монте обясняваше, че работата е „много деликатна“ и изисква повече време.
— Имайте търпение — бе съветът му.
Адам тръшна слушалката. Може би търпението бе хубаво нещо, но неговото вече се изчерпваше.
Имаше чувството, че накъдето и да се обърнеше, се изправяше пред стена. Но въпреки това реши да проведе още един сериозен разговор с брат си Пит. Не можеше да се отърве от усещането, че Пит знае повече за тайнственото изчезване на Лора. Е, този път Адам няма да му позволи да се измъкне.
— Брат ви е на съвещание, господин Форчън — извика госпожа Сондърс, докато Адам прекосяваше приемната, насочвайки се към кабинета на Пит.
— Добре. Ще го изчакам вътре — отвърна Адам. След последния скандал с Пит, Адам бе забелязал, че брат му го отбягва. Този път щеше да го причака в кабинета му и да го подложи на сериозно изпитание.
Въпреки че изгаряше от нетърпение, не му оставаше нищо друго, освен да изчака края на съвещанието. Той седна в мекото кожено кресло и опита да се отпусне, но безуспешно. Хвърли поглед към масичката до себе си, върху която имаше цял куп служебни бюлетини.
— Интересно четиво — промърмори, докато ровеше из купчината. Най-после с радост забеляза отдолу някакво спортно списание и докато го издърпваше, без да иска, събори всичко на пода.
Наведе се да събере бюлетините и замръзна. На пода, върху една от кориците имаше снимка на жена. Адам разсеяно прокара пръст по устните си, докато гледаше втренчено фотографията. Премигна няколко пъти, а след това като на забавен каданс вдигна бюлетина.
Първо си каза, че просто си въобразява. Е, да, жената на снимката определено приличаше на Лора. Но нищо повече. Очите! Очите й му напомняха за Лора. Но косата беше съвсем различна — къса и къдрава… И носът бе друг. Не, това не беше аристократичния нос на неговата Лора. Не, че беше грозен. Малката издатинка на хрущяла придаваше на лицето характер. Много привлекателно лице. И, което бе наистина странното, смътно познато.
В следващия момент погледът му се спря на името. И едва тогава разпръснатите парчета от мозайката започнаха да се подреждат. За няколко секунди имаше чувството, че сърцето му е спряло.
Името под снимката бе Евелин Гарви. Еви. Ева. Адам и Ева.
Сърцето му лудешки заби.
Започваше да си спомня. Лежеше в леглото с Лора… „Имам чувството, че сме се познавали в друг живот. Сякаш винаги си била част от мен.“ Адам и Ева. Ева. Еви. Евелин.
Той се вгледа напрегнато в снимката, вече със съвсем други очи. Ако се променеше малко носа, ако косата беше по-дълга? Ако устните се усмихваха невинно? И ако очите излъчваха уязвимост — нещо повече, страст.
Ето я! Това бе Лора!
Ръцете му трепереха толкова силно, че се наложи да остави бюлетина в скута си, за да може да го разгледа по-внимателно. Погледът му се стрелна към датата. Беше отпреди две години. След това прочете краткия текст под снимката, в който се съобщаваше, че Евелин Гарви е повишена от управител на отдел в изпълнителен директор на универсалния магазин „Форчън“ в Портланд.
Портланд. Портланд, щата Орегон. Не беше ли това магазинът, който откриха преди три години? Да, каза си Адам. Сега вече си спомняше. Баща му ги беше завел в Портланд за церемонията по прерязването на лентата. И там имаше…
Адам бе така дълбоко потънал в мислите си и толкова потресен от откритието си, че дори не забеляза кога е влязъл Пит, докато брат му не проговори.
— Май всичко свърши — рече той.
Адам вдигна очи, видя виновното изражение на Пит и избухна. Скочи на крака и размаха бюлетина пред лицето на брат си.
— Амнезия. Какъв идиот съм бил. Прекрасно ме изиграхте. Защо й трябваше да го прави? Какво получи в замяна? Пари, нали? Много пари. Или поне сте й ги обещали. Прав съм, нали? Омайва ме така, че да се оженя за нея, вие получавате моя дял, а тя — солидно възнаграждение. О, трябваше да…
Преди да завърши изречението си, Пит безцеремонно го блъсна назад и той отново седна на мястото си. Пит се ядосваше много трудно, но сега направо беше изпаднал в ярост.
— Да, наистина си идиот! — изкрещя той. — Значи искаш да знаеш защо го е направила, така ли? Нищо ли не ти напомня тази снимка? Или поне името? През времето, което прекара с Лора, нито веднъж ли не ти напомни за жена, която си познавал?
— Е, в някои моменти…
— В някои моменти? — Пит сграбчи яката на ризата му. — Имал си връзка с нея, мръсник такъв. Казал си й, че е най-прекрасното нещо в живота ти.
— Лора е най-прекрасното нещо…
— Не Лора, идиот такъв. Евелин. Ева. Адам и Ева. Преди три години. В Портланд. Ти прекара цял уикенд с нея. Да, за теб е било просто поредния флирт. Но за Ева… За Ева е било всичко. Ти си бил всичко за нея. Влюбила се е безумно в теб. Била е сигурна, че и ти си влюбен в нея. И когато разбрала, че няма да се обадиш повече, била отчаяна. Толкова отчаяна, че ми се обади по телефона. Оттогава се чуваме често. Но тя винаги говореше само за теб, макар и понякога не много ласкаво. Нито за миг не е преставала да те обича.
Адам отскубна ръцете на Пит от яката си. И за двамата битката бе свършила.
— Значи е измислила номера с амнезията, за да ме върне при себе си?
Пит замълча. След това се отпусна в креслото срещу Адам.
— Баба го измисли. Бях й споменал няколко пъти за Ева и тя отиде в Портланд, за да… я види. Не й беше необходимо много време, за да се увери, че Ева е най-подходящата жена за теб.
Адам отново се загледа в снимката.
— Накарала я е да си оперира носа и да остави косата си дълга — промърмори Адам.
— Тя и преди това беше привлекателна, но промените я направиха невероятно красива. Преобразиха я.
— Но всички вие, включително и Ло… Ева, сте решили, че красотата й няма да е достатъчна, за да задържи дълго интереса ми.
— Номерът с амнезията беше идея на баба ни. Тя е най-голямата романтичка и беше убедена, че по този начин Ева ще те заинтригува много повече.
— И Ева… — все още му се струваше странно да нарича Лора с истинското й име — … с радост се включи в играта? — В гласа на Адам имаше болка. Тя го беше предала, измамила, беше го изиграла. И накрая беше избягала.
Той смръщи чело. Чакай, чакай. Защо бе избягала така? Впери отново очи в брат си. В тях се четеше гняв. Стана и размаха пръст пред лицето на Пит.
— А, сега разбирам. — Той затвори за няколко секунди очи и картината ясно се оформи в съзнанието му. — Разбира се. Тя изчезва, аз започвам да се измъчвам и накрая съм толкова нещастен, че съм готов на всичко, за да си я върна. Дори да се оженя за нея.
— Не — възрази Пит. — Нищо не си разбрал.
Но Адам беше убеден в правотата си.
— И как трябваше да завърши историята? Накрая някой — ти или баба — се изпуска, аз научавам къде
