По изражението му разбра, че младежът е чул по-голямата част от разговора му с Пит.
Адам спря за момент, изгледа го мрачно и тръгна право към изхода.
Грант вдигна очи към тавана.
— Жени — каза философски той. — Винаги те улучват в онази част на тялото, която никога не можеш да поддържаш във форма — сърцето.
Дванадесета глава
След седмица Пит и баба му водеха сериозен разговор. Беше около осем часа вечерта и Пит току-що се бе върнал от петдневно служебно пътуване.
— Срещна ли се с нея? — попита неспокойно Джесика.
— Не. Оставих й поне десет бележки, тъй като не пожела да отговори на нито едно от телефонните ми обаждания. — Пит бе тъжен, но сдържан. — Не бива да си играем с чувствата на хората, бабо.
— Но ние бяхме толкова близки с нея. Те се обичат толкова много. Сигурна съм, че тази история ще завърши щастливо. — Въпреки всичко, което се бе случило, Джесика Форчън продължаваше да вярва, че накрая любовта ще възтържествува.
Но Питър не летеше из облаците.
— Тя вече завърши — каза той категорично. — И не бива да забравяме обещанието си, че ще направим всичко възможно Адам да не узнае… истината.
Джесика измести малко темата.
— Знаеш ли, през последните три дни Адам ходи на работа в компанията.
Питър не можа да сдържи усмивката ся.
— Да. Поддържах връзка с Денвър, докато ме нямаше.
— Това е… — Джесика се опита да намери най-подходящата дума и успя — … голям успех, нали?
— Трябва да призная, че е… голяма изненада. — Пит поклати глава. — За човек, когото винаги съм смятал за лесно, и понякога дори досадно, предвидим, напоследък Адам е направо неузнаваем.
— Смятал си, че ще се върне към предишния си начин на живот?
— Добре де, наистина в Адам настъпиха някои положителни промени — призна Пит. — Може дори да са трайни. Но продължавам да мисля, че не биваше да се намесваме…
— Любовта го промени — заяви тържествено Джесика и погледна внука си. — Това ти е лошото, Пит, че си прекален песимист.
Питър прие спокойно критиката, наведе се и целуна баба си.
— А ти, бабче, си последният непоправим оптимист.
Очите й заблестяха. Тя с небрежен жест взе книгата, която бе оставила до креслото си.
— Не съм последната, Пит — рече и отвори книгата на страницата, отбелязана с копринена панделка.
Питър стана, но преди да тръгне, погледна към книгата, която четеше баба му. Беше Библията — историята за Адам и Ева.
— Да пукна, ако това не е изчезналият в последно време Адам Форчън — прошепна Айона на Саманта Макфий, когато Адам влезе в „Удси“, един от най-новите и най-елегантни ресторанти в града.
Саманта видя, че Адам идва към тяхната маса и преди да се е приближил толкова, че да може да ги чуе, рече:
— Изглежда ужасно. Искам да кажа ужасно за Адам. Което за повечето мъже би било върховна форма.
Айона се усмихна и оживено го поздрави:
— Каква приятна изненада. Изглеждаш чудесно, Адам. Нали, Сам?
— Наистина — съгласи се Саманта и намигна заговорнически на приятелката си. — Седни при нас, скъпи. Дойдохме преди малко и точно се чудехме какво да си поръчаме.
Но Адам остана прав. Изглеждаше леко разсеян.
— Тя си отиде — промърмори.
— Да, чухме — каза Айона със съчувствие. — Изчезнала в мрака на нощта.
— Никаква вест ли нямаш от нея? — попита Саманта.
— Никаква. Сам направих някои проучвания, но не стигнах доникъде — каза той и най-после седна, но отказа да разгледа менюто. Не беше гладен. От няколко дни беше загубил апетит. Или по-точно — от седем дни. Точно преди седмица Лора бе изчезнала безследно.
— Може би трябва да я забравиш — подхвърли Айона.
— Не мога — призна той. — Трябва да я намеря. Поне трябва да разбера къде е… Коя е.
— Какво стана с частния детектив? Дел Монте? — попита Саманта.
— Извън града е. Работи по някакъв случай. Би трябвало да се върне в четвъртък. Но неговата секретарка ми каза, че не е сигурно. За всеки случай си уговорих среща с него за четвъртък сутринта. Но както ми е тръгнало напоследък…
— Дел Монте е много добър — увери го Саманта и го потупа по ръката. — Сигурна съм, че ще издири Лора.
Адам премести поглед от Саманта към Айона.
— Лора не ви е казвала нищо… нали?
И двете поклатиха глави.
— Беше очарователна и изключително красива жена — каза Айона, — но винаги много сдържана.
— Е, като се има предвид амнезията — отбеляза Саманта, — едва ли е била в състояние да каже кой знае колко за себе си, нали?
— Да — каза тихо Адам. — Това е най-ужасното. Няма нищо, за което да се захвана.
— Може би е казала нещо на баба ти или на някой от братята ти — предположи Айона.
— И четиримата твърдят, че не знаят абсолютно нищо — намръщи се Адам. — Дори започвам да мисля, че… е някакъв заговор.
— Продължавай да ги притискаш — посъветва го Саманта. — Ако знаят нещо, рано или късно, поне един от тях ще се издаде — добави тя с лукава усмивка.
Адам излезе от ресторанта, без да докосне ястието, което го бяха придумали да си поръча. Качи се в колата си и се прибра право вкъщи, с намерението да се вслуша в съвета на Саманта.
Беше решил, че след пълния си неуспех с непреклонния Пит, трябва да опита с баба си. Ако Пит знаеше нещо, единственият човек, с когото би го споделил, бе Джесика. За съжаление, когато Адам се прибра, тя не беше сама.
— Адам — посрещна го сърдечно Нолан Филдинг и стана от креслото. — Радвам се да те видя.
Адам стисна ръката на адвоката и на лицето му се появи бледо подобие на усмивка.
— Как сте, господин Филдинг?
— Благодаря, добре. А ти?
Преди Адам да отвори уста, Джесика отговори вместо него.
— Чувства се ужасно.
— А, очарователната красавица с амнезията — промърмори съчувствено Филдинг. — От Джесика научих, че заминала.
Адам погледна с раздразнение баба си. Не беше особено доволен, че злополучната му любов се обсъжда така открито. Но все пак може баба му да е казала нещо на адвоката, което да го насочи.
— Какво още ви каза баба ми за Лора? — запита той и се настани близо до Филдинг.
Нолан хвърли бърз поглед на Джесика, но не толкова бърз, че да остане незабелязан. Значи наистина знае нещо, помисли Адам.
— Баба ти не е от хората, които клюкарстват по адреса на другите — каза благоразумно адвокатът.
Адам се облегна назад и изпъна безгрижно крака.
— Дори с един от най-близките си приятели? Е, господин Филдинг, знаете се с баба ми от толкова години. Сигурен съм, че доста сте клюкарствали през това време.
Нолан прочисти гърлото си.
