— Тръгвам веднага.
— Благодаря — кимна тя с тъжна усмивка.
Единадесета глава
— Добър вечер, господин Форчън — отправи приятелски поздрав към Адам администраторът в хотел „Медисън“. — Ще искате ли стая за тази нощ или ще отседнете в апартамента при брат си?
Адам бе още в смокинг, тъй като идваше направо от благотворителния търг. Той изгледа озадачено служителя.
— Брат ми е тук? В апартамента си? Администраторът започна да подозира, че е направил гаф.
— Сам ли е? — продължи Адам.
— Сър? — Мъжът се престори, че не разбира, но вече съзнаваше, че е направил голяма глупост.
— Госпожица Ашли при брат ми ли е? — поясни Адам със заплашителен тон.
— Вижте, господин Форчън, госпожица Ашли… Не пристигна с брат ви. Тя дойде по-рано. Преди около… три часа.
— А кога пристигна брат ми?
— Ами, чакайте да си спомня. Мисля… преди около час.
Адам кипеше от гняв. Значи затова Лора бе отказала да отиде с него на благотворителния търг. Не е била нито изтощена, нито притеснена от външния си вид. Просто е имала любовна среща. И то не с кого да е, а с брат му, Пит.
Но защо ли се учудвам, запита се Адам и си спомни сцената в кабинета на Пит, когато Лора беше легнала на канапето, а брат му се беше надвесил над нея. Какъв глупак съм бил! Да повярвам, че между тях няма нищо. И колко хитро ме накараха дори да се почувствам виновен.
Сега вече всичко му стана ясно. През цялото време Лора го бе сравнявала с Питър. Разбира се, Адам знаеше, че е успял да я впечатли и да й завърти главата, но нали през цялото време тя бе объркана от своите чувства? Не се ли чувстваше неудобно от екстравагантния му начин на живот? Не беше ли изразила тревогата си, че той е прекалено богат за нея? Нима Лора не предпочиташе да стъпва здраво на земята? Точно като брат му. Разумният, стъпил здраво на земята, Питър Форчън.
Разбира се, мислеше Адам, Пит притежава всички необходими качества, които ми липсват — стабилност, зрялост, чувство за отговорност. Качества, които явно привличат Лора. Пит не я е ухажвал с полети до Сан Франциско, фантастични яхти и скъпи дрехи. Било е достатъчно просто да бъде уравновесен, разумен, сериозен…
Почакай малко, каза си той. Може би трябва първо да помислиш няколко минути. Напоследък импулсивността ти донесе доста неприятности. Може би твърде бързо стигаш до изводите… До погрешните изводи, помисли с надежда той.
Адам прекоси фоайето и застана пред вратите на асансьорите. На стената, между два от тях, бе закачена реклама на бара на хотела със стрелка, която сочеше към другия край на фоайето. Той се загледа в рекламата, като че беше Божи знак. Може би щеше да е по-разумно да отиде в бара, да си поръча един коняк и да опита да проумее всичко, което се бе случило. Хареса му идеята да прояви разум, за разлика от всеки друг път. Та дори само за да докаже на себе си и на Лора, че досадникът Пит не е единственият разумен от братята Форчън.
— Опитвам се да бъда разумна, Пит. Точно затова не се отказвам да преследвам целта си.
— Съвсем нормално е да си разстроена, но съм сигурен, че мога да се справя с този Дел Монте. Освен това, ти дори не си сигурна дали Адам ще се срещне с него, а изобщо не се знае дали ще го наеме.
— Да беше видял само гузния му поглед, когато госпожа Сондърс му предаде бележката от Айона — възрази Лора.
— Ами тогава просто му кажи онова, което си му казвала и досега, че още не си готова да… се ровиш в миналото си.
Тя се изсмя дрезгаво и веднага след това опита да спре сълзите си.
— Той няма да ми каже, че е решил да се срещне с частен детектив. Но беше неизбежно. Сигурна съм, че от самото начало приятелите му са го убеждавали да провери коя съм.
— Ще поговоря с него — успокои я Пит. — Ще направя всичко възможно…
— Моля те, Пит. Стой настрана от тази история. Вече съм го решила. Не само заради частния детектив, но и… заради всичко. Ако не беше станала тази бъркотия в компанията, още тогава щях да си тръгна. Когато в Сан Франциско написах на Адам, че заминавам, наистина смятах да го направя. И не съм променила намерението си. Затова не прави раздялата още по-тежка — Тя го погледна тъжно. — Бях глупачка и ужасно се срамувам от себе си.
Пит приближи до нея и я хвана за раменете.
— Не се обвинявай. Ти обичаш Адам и знаеш много добре, че и той те обича. Нали само това има значение?
Тя се отпусна на канапето. Чувстваше се изтощена и победена.
— О, Пит, нека поне веднъж бъдем честни пред себе си. Всички искахме нещо повече от една щастлива, но кратка история. Баба ви искаше да отмъсти на сина си за онази налудничава тонтина и бе твърдо решила, че трябва да има правнуци. Колкото до теб, Тру и Тейлър…
— Почакай. Ако мислиш, че аз и братята ми сме искали единствено да отнемем дела на Адам, грешиш. Всички искахме Адам да… порасне, да поеме някаква отговорност, да осъзнае, че не бива да пропилява живота си. Би било трагично човек с неговия ум, талант и способности да си губи времето в празни забавления, да няма никакви амбиции, никакви мечти и цели. Освен това всички мислехме, че ти ще бъдеш най-хубавото нещо в живота му. И излязохме прави. Адам го знае. Нашето семейство бе взело присърце интересите и на двама ви.
— Излиза, че аз съм виновна — въздъхна Лора. Аз също имах скрити подбуди в тази игра.
— Зная какво ще кажеш. — Пит изведнъж се усмихна приятелски.
— Наистина ли?
— Мислиш, че си го направила, за да дадеш урок на Адам — отвърна меко той.
Тя затвори очи, но не успя да спре сълзите си и прошепна:
— Да.
— А сега кой е нечестен? — попита нежно Пит, извади носна кърпичка, седна до нея и внимателно изтри сълзите й.
— Какво искаш да кажеш? — отвърна тя и отвори очи. — Аз наистина исках… да му го върна.
— Ти не си нито коварна, нито отмъстителна — възрази Пит. — Остави това на жени като Саманта Макфий и Айона Пул. Разбира се, ти си била убедена, че това е причината. Може би дори си успяла да си повярваш. Но все пак дълбоко в себе си знаеш, че не е така.
— Не е вярно! — Думите й прозвучаха неубедително не само за Пит, но и за самата нея.
— Баба ми и Тру ми разказаха най-подробно как още първата вечер си се хвърлила в обятията на Адам. Било е любов от пръв поглед.
— Онази вечер беше… вълшебна. Като сън. Пепеляшка на бала.
— Пепеляшка и очарователният принц. Точно като в приказката.
— Приказката свърши, Пит. — В очите й се появи решимост. — Удари дванайсет, каляската е тиква, а аз съм… Аз съм…
— Ти си всичко, което Адам мисли, че си. Топла, любяща, свеж полъх в живота му. Погледни го само. Виж колко много се е променил, откакто ти, като по чудо, се появи в живота му.
— Не беше никакво чудо. Там е проблемът.
— Грешиш. Онова, което направи с Адам, е чудо. Накара го да разбере кое е наистина важно за него. Ти си невероятна жена. И точно затова той те обича. Точно затова е само въпрос на време да разбере, че любовта му към теб е по-важна от някаква налудничава тонтина. Съвсем скоро ще го осъзнае, независимо от вътрешната му съпротива.
— А след това? — изхлипа тя и рязко се изправи.
— След това, разбира се, ще се ожените. И ще заживеете щастливо.
