— Не. Вече не мога да се омъжа за него. Дори той да го поиска, в което се съмнявам. Не се е променил толкова много. Все още изпитва голямо удоволствие от привилегията да носи името Форчън и да е баснословно богат. — Тя отмести поглед встрани. — И освен това, грешиш за мен, Пит. Аз… Наистина исках да му го върна. Наистина исках… да му причиня болка. Така както някога той постъпи с мен.
— Добре де, искала си — каза Пит, тъй като не желаеше да води безсмислен спор. — Искала си. Минало време — подчерта той. — Ти сама се изрази така. Освен това, ако все още е вярно, ти щеше да продължиш играта, докато накараш Адам да ти направи предложение и след това щеше да захвърлиш истината в лицето му. Тогава би могла наистина да му причиниш болка. А какво правиш вместо това? Бягаш. Защо? Защото няма да понесеш той да разбере истината, тъй като знаеш колко ще го заболи. Добре де, може наистина да го заболи малко. Но както сама каза, Адам си го заслужава. Сигурно ще се ядоса и няма да е на себе си за известно време, но когато осъзнае…
— Ще ме намрази, Пит. Може ли да изпита нещо друго, освен омраза, щом разбере за измамата? През тези няколко седмици той непрекъснато се възхищаваше от моята… честност, гледаше на мен като на невинно и чисто създание.
— Но ти наистина си невинна и чиста — настоя Пит.
— Не — изплака тя с болка в гласа. — Вече не съм. — Седна отново на канапето и закри с длани лицето си. — Може би, ако той бе… по-различен. Искам да кажа, същият като преди. Да, само ако можеше да бъде такъв… какъвто го помнех. Тогава нямаше да се стигне дотук. Нямаше да си позволя да… се чувствам така. Но… се оказа, че той е всичко, което искам. Проклет да е! Мразя го за това. — От очите й отново рукнаха сълзи.
— Мисля, че в тази ситуация баба ми би казала: „Довери се на сърцето си, а не на ума“. — Пит замълча. — И все пак мисля, че ако му кажеш истината…
— Да му кажа истината?! Не мога. Не мога да го погледна в очите. Не искам никога да узнае, че съм го предала. Така е по-добре. И за двама ни. Поне ще ни останат… хубавите спомени. А с времето дори тези спомени ще избледнеят в съзнанието му. Вероятно доста скоро. — Тази мисъл я разстрои повече, отколкото бе предполагала. — Това е един от талантите на Адам — промърмори тя, като направи неуспешен опит думите й да прозвучат небрежно.
— Не, спомените му няма да избледнеят — натърти Пит. — Не и този път. Той никога няма да те забрави.
— О, Пит, наистина ли мислиш така? — Тя сграбчи ръката му, но преди да получи отговор, рязко извърна глава — Не, по-добре е да си мисля, че ще ме забрави. Не постъпвай така с мен, Пит. — Беше се вкопчила в него като удавница. — Обещай ми, че никой от вас никога няма да каже истината на Адам. Нека си мисли, че тайнствената му любов просто е изчезнала. Сигурно ще реши, че паметта ми се е върнала и съм била принудена да възобновя предишния си живот. Каквото и да си мисли, ще е по-добре от истината. Трябва да ми обещаеш, че той никога няма да научи. Дължиш ми поне това.
Забелязал решителния й поглед, Пит разбра, че няма смисъл да я разубеждава и въздъхна.
— Права си. Дължа ти поне това. Дължа ти много повече.
Барманът попита Адам дали иска още един коняк. Адам сведе очи към преполовената си чаша и поклати глава.
— Проблеми? — попита барманът.
— Какво? — Адам се взря с празен поглед в пухкавия оплешивяващ мъж зад бара.
— Приличате на човек, загубил най-добрия си приятел. — В гласа му имаше едновременно и любопитство и загриженост. Адам се усмихна кисело. — Казвам се Кен. — Барманът избърса дясната си ръка в престилката и я протегна.
— Адам. — Той пое ръката му. — И май в края на краищата ще изпия още един — добави той и кимна към чашата си.
Докато барманът му наливаше, Адам го наблюдаваше внимателно.
— Вярваш ли в приказки, Кен?
— Зависи от приказката. Едно ще ти кажа: в този живот трябва да вярваш в нещо.
— Ти в какво вярваш? — Адам бе изненадан от любопитството си към отговора на този напълно непознат човек.
— Аз ли? Вярвам в любовта, Адам. Както казваше мама: „Не дрехите правят човека, Кени, а любовта. Любовта…“
— … движи света — довърши Адам с леко циничен тон.
— Точно така. — Кен не обърна внимание на тона на Адам.
— А когато всичко започне да ти се изплъзва? Когато се окаже, че жената, която обичаш, е влюбена в друг? — Цинизмът беше изчезнал и беше останала само тъга.
— Това ли ти се е случило? Момичето ти е тръгнало с друг?
— С брат ми.
— Лоша работа — поклати глава Кен и сви устни.
— Е, не съм… съвсем сигурен — добави Адам. Все още не искаше да повярва. — Тя ми каза… Че ме обича.
— Убедително ли звучеше?
— Много убедително — не можа да сдържи усмивката си Адам.
— Може би трябва да й вярваш. — Кен също се усмихна.
Адам дълго мисли над думите на бармана. След това отмести недокоснатата чаша коняк, плати сметката, остави щедър бакшиш, стисна ръката на Кен — този път с благодарност — и излезе от бара.
Точно когато Адам си тръгваше от бара, брат му и Лора излизаха от хотела и се качваха в колата на Пит. Адам влезе във фоайето с твърдото убеждение, че Пит е дошъл само за да поговорят делово. Сигурно е искал да научи подробностите за днешните преговори.
Адам натисна бутона на асансьора. Щеше да се качи, да обясни на Пит, че Лора би могла да му разкаже всичко утре сутринта, да го изпрати и да прекара фантастична нощ с любимата си.
Е, значи все пак вярваше в приказки.
След десет минути Адам бе отново във фоайето. Изглеждаше озадачен и объркан. Отправи се към служителя на рецепцията, който го изгледа доста притеснено.
— Никой не отговаря в апартамента на брат ми — каза Адам.
— Да, сър.
— Забравил съм ключа, който ми беше дал. Бих искал да вляза, за да се уверя… че всичко е наред.
— Мога да ви дам ключа, но… — Служителят се изкашля. — Мисля, че няма да намерите никой, господин Форчън.
— Никой ли? — вдигна вежди Адам.
— Да, господин Форчън.
— Да не искате да кажете, че са излезли?
— Да, господин Форчън.
— Заедно?
По челото на служителя изби пот. Като тихичко се молеше да не стане скандал, той кимна леко.
— Кога? Кога излязоха?
— Ами… Съвсем скоро, господин Форчън. Преди около… петнайсет минути. А може и по-малко. Може би… ще успеете… да ги настигнете… ако побързате.
— Казаха ли къде отиват?
— Ами… Не. Но може би портиерът…
Адам се обърна кръгом и се насочи към изхода. Портиерът не можа да му каже нищо повече от това, че са излезли заедно и са се качили в кадилака на Пит.
Наближаваше полунощ, когато Адам се върна вкъщи. И щом видя, че колата на Пит е на мястото си в големия гараж, въздъхна с облекчение. Значи Пит и Лора се бяха прибрали у дома здрави и читави. На сутринта щеше да разбере какво ги бе накарало да се върнат от хотела.
