— Добре ли си? Боли ли те още окото? — попита грижовно Пит, след като бяха пътували в колата му цели десет минути в пълно мълчание.
— Просто… Мислех — отвърна разсеяно Лора.
— За стачката ли?
— Не — призна тя. — За… избора, за вземането на решения, за илюзиите, за реалността. — Тя се замисли за миг. — За съдбата.
Пит се вгледа внимателно в лицето й.
— Съжалявам, Лора.
— Няма нищо, Пит. Окото почти не ме боли.
— Нямах предвид синината — каза той и очите им се срещнаха с разбиране.
През останалата част от пътуването и двамата мълчаха, но усещаха тежест, много по-голяма от тази на думите.
— Не разбирам — каза смаян Пит, след като затвори телефона в кабинета си и погледна Лора, която се бе настанила зад малко бюро в другия край на стаята.
— Какво не разбираш? — попита тя, тъй като от краткия телефонен разговор, по време на който Пит бе казвал само „Да“, „Разбирам“ и „Бихте ли повторили?“, тя не бе схванала абсолютно нищо.
— Обади се Грант Симънс.
— Какво каза? — Лора бе обхваната от паника. — Все още ли има намерение да съди Адам?
— Каза, че иска да продължим преговорите. — Пит като че ли сам не можеше да повярва.
— Моля? — Лора бе смаяна.
— Няма да ми повярваш, но той каза — разбира се на шега — че ударът на Адам го е вразумил.
Лора зяпна от учудване.
— Какво? Сигурен ли си, че се обади самият Грант Симънс? Може някой да е решил да се пошегува.
— Има и още. Искат да преговарят единствено с теб и с… Адам.
Като че ли току-що получил знак да си каже репликите, в кабинета нахълта не някой друг, а самият Адам.
— Добро утро, Пит. Лора — каза весело той. Забелязал подозрителните им погледи, той се извърна назад, сякаш се съмняваше, че биха могли да го гледат по този начин. — Какво ви става? Кълна се, че докато се качвах, не съм ударил нито един от служителите. Какво пак съм сбъркал? — В очите му проблясваха желание за работа и дързост, толкова характерни за него.
И част от необикновения му чар, помисли Лора.
— Той се държа много разумно — отбеляза Лора, а в гласа й имаше и подозрение, и недоумение.
Адам, който седеше от другата страна на масата, се усмихна безгрижно.
— Да. Преговорите минаха доста културно.
— А какви бяха тези многозначителни погледи, които си разменяхте през цялото време със Симънс? — присви очи Лора.
— Какви погледи? — попита невинно Адам, докато подреждаше бележките си.
Лора го погледна хитро, а след това вдигна рамене.
— Както и да е. Единственото, което има значение, е, че работата напредва и Симънс прекрати стачката.
— Временно — побърза да й напомни Адам. — Очаква ни още много работа.
— Изглеждаш много радостен.
— И, като стана въпрос за работа — Адам се изправи, заобиколи масата и приближи до нея, — се сетих за един друг ангажимент. Тази вечер трябва да водя благотворителния търг в клуба. Защо не дойдеш с мен? Ще имам нужда от подкрепата ти. Както и от красотата ти.
Лора се изправи точно когато той стигна до стола й.
— Едва ли една изтощена жена, със синина под окото ще бъде особено красива гледка, Адам.
— Можеш да бъдеш с екстравагантни слънчеви очила. Всички ще си помислят, че си много загадъчна. Те и без това си го мислят. Освен това обещах на нашия приятел, художника Джеф Елман, че ще те заведа. Доколкото си спомням, много си допаднахте и затова помислих, че ще ти бъде приятно да го видиш отново.
— С удоволствие. Но… Не тази вечер. Наистина съм много уморена. Освен това брат ти беше така добър да ми предложи тази нощ да използвам апартамента му в „Медисън“, тъй като утре в осем ни предстои поредния кръг от преговорите със Симънс.
— Още ми се сърдиш.
— Задето удари Симънс ли? Не. Как да ти се сърдя, когато той направи толкова поразии?
— Нямах предвид Симънс, а онова, което, без да искаш, чу да казвам на баба ми тази сутрин.
— Не каза нищо, което да ме изненада. — Лора сведе очи. — Зная какво мислиш за брака.
Тя понечи да тръгне, но Адам хвана ръката й.
— А ти какво мислиш за брака? Макар че е възможно да си вече омъжена. Но ако е така, съпругът ти не положи особено големи усилия да те открие.
— Не съм омъжена — отвърна Лора и освободи ръката си.
— Откъде си толкова сигурна?
— Нямам халка. Нито дори отпечатък, ако някога съм имала.
Тя отвори вратата и излезе в кабинета на секретарката. Адам я следваше по петите. Точно в този момент госпожа Сондърс изключваше компютъра си.
— О, господин Форчън, не исках да ви безпокоя по време на разговорите, но преди няколко часа се обади госпожица Айона Пул и каза на всяка цена да ви предам едно име — Виктор Дел Монте. Остави също адреса и телефона му. — Секретарката му подаде някакво листче. — Заповядайте.
Адам хвърли бърз поглед към Лора, преди да грабне бележката.
— Благодаря — измърмори и я пъхна в джоба си.
— Освен това ме помоли да ви напомня, че все още разчита на вас за благотворителния търг — добави госпожа Сондърс.
Веднага щом влезе в апартамента на Пит в хотел „Медисън“, Лора отиде до огромното бюро в хола и извади от чекмеджето телефонен указател. Не можеше да забрави реакцията на Адам, когато госпожа Сондърс му предаде бележката за господин Виктор Дел Монте. Изглеждаше доста гузен. Кой ли беше този Дел Монте?
След малко вече знаеше. И щом го прочете, лицето й пребледня:
Виктор Дел Монте, частен детектив…
— О, Адам, всичко върви толкова добре. Вършиш чудеса — каза въодушевено Айона. — Наддаванията надминаха очакванията ни.
— Тогава би ли ми направила една услуга. Намери някой друг да води търга до края. Имам ужасно главоболие.
— Не ти личи. — Айона се вгледа в лицето му. — Пак е заради Лора, нали? Предадоха ли ти адреса на частния детектив?
— Да — въздъхна тежко Адам. — Но… Не зная дали трябва, Айона. Предпочитам… да не предприемам нищо.
— Не съм съгласна. Предполагам, мнението ми не те интересува, но въпреки това ще ти го кажа. Още утре ще се обадя на Дел Монте и ще му възложа случая.
Цели два часа бяха необходими на Лора, за да осъзнае откритието си. И накрая, след като взе решението, което толкова дълго бе отлагала, се обади на Питър Форчън.
— Зная, че е късно, Пит… но… Би ли могъл да дойдеш? Искам да поговорим.
