Вече бяха съмишленици.
На следващата сутрин Лора слезе първа в трапезарията. Грабна „Денвър Кроникъл“ и нервно го разтвори. На първа страница нямаше нищо за инцидента. Прегледа подробно целия вестник, но не откри дори малко съобщение. Не можеше да разбере какво бе накарало Симънс да промени решението си.
Влезе Джесика Форчън, поздрави Лора и я изгледа загрижено.
— Много си бледа, скъпа.
— Така ти се струва на фона на синината — усмихна се кисело Лора.
— И аз съм имала синина — Джесика си наля кафе.
— Имала си синина? — повтори изумена Лора. — Кой те удари? Кога?
— О, беше много отдавна. Малко преди да се омъжа за Доминик. Казвала ли съм ти, че с него живяхме щастливо четирийсет и седем години? Но той си отиде твърде рано от този свят. Бяхме толкова влюбени. Разбира се, когато Дом поиска ръката ми, моят баща не искаше и да чуе. Ние бяхме доста заможни, а Дом нямаше абсолютно нищо. Баща ми веднага реши, че Дом иска да пипне зестрата. Каза, че няма да благослови брака ни и че ако не го послушам, ще ме лиши от наследство.
— Но ти въпреки това се омъжи за него, нали? — попита Лора.
— О, трябва да призная, че първо опитах да убедя баща си. Исках да погледне на Дом с моите очи.
— Как така?
— Дом беше изключително красив. Много хора, включително и аз, смятаха, че той много прилича на Рамон Новаро. — Лора не реагира. — Новаро бе чернокос, черноок и главозамайващ актьор — звезда от времето на немите филми — с невероятно излъчване и много привлекателен — обясни Джесика. Лицето й се озари от усмивка, която изведнъж я подмлади. — Всички млади и не толкова млади жени бяха в краката му.
— На Новаро ли?
Джесика весело се засмя.
— Да. Както и в краката на Дом. В мига, в който го видях — говоря за Дом — си загубих ума по него.
Лора се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос.
— И той… е изпитвал същите чувства към теб, нали?
— Бяхме много млади. Когато се запознахме, Дом бе свободен, безгрижен и се радваше на успехите си сред представителките на нежния пол. Нямаше пукнат грош, но компенсираше с чар.
— Да, разбирам — промърмори Лора, като мислеше не за Дом Форчън, а за най-големия му внук.
— Да, скъпа — усмихна се Джесика. — Адам много прилича на Дом. И той е красив, весел и енергичен. Почти веднага се влюбих до уши в Дом, но… На него му трябваше повече време.
— Колко? — не се сдържа Лора.
— Три години.
— Три… години?!
Спогледаха се многозначително, преди Джесика да продължи разказа си:
— Трябваше да се налудува. А мен ме изпратиха да уча в Швейцария. Когато се върнах, срещнах отново Дом. Той беше вече поулегнал, аз — пораснала и двамата разбрахме, че ще бъдем щастливи само ако сме заедно. О, да, бяхме сигурни в това. И се оказахме прави. Следващите четирийсет и седем години го доказаха.
— И успя ли в края на краищата да убедиш баща си, че Дом е подходяща партия за теб?
— За съжаление, не. Направих всичко възможно да му докажа, че бедността не ни тревожи. Сигурна бях, че Дом ще успее. Разбираш ли, просто знаех, че под бляскавата му външност се крият големи способности, почтеност, нежност и вярност. Тези негови качества и голямата ни любов ми вдъхваха увереност, че ще успеем в живота. Но баща ми не беше на същото мнение.
— И се оженихте тайно, така ли?
— Да — Джесика отпи от поизстиналото кафе. — И сега идва ред на историята за синината. Когато сме се измъквали за тайната сватба, баща ми ни проследил. И точно когато свещеникът на съседното градче започваше венчалната церемония, баща ми се втурна с гневен поглед и стиснати юмруци и се насочи към Дом. Аз инстинктивно се хвърлих да предпазя Дом от удара…
— И баща ти, без да иска, е ударил теб? Сигурно се е почувствал ужасно.
— О, да, разбира се. А аз изиграх прекрасно ролята си. Дом, свещеникът заедно с жена си и сестра си, също направиха каквото можаха. Горкият ми баща. Нищо не можеше да направи. Разкаян, той застана до мен и — за добро или за зло — даде ръката на дъщеря си. След церемонията свещеникът гордо ни заяви, че за първи път венчавал булка със синина под окото.
Двете жени не бяха забелязали идването на Адам, който стоеше на прага и бе чул голяма част от разказа на баба си. Когато Джесика завърши, той влезе в стаята и започна да ръкопляска.
— Много си весел тази сутрин — отбеляза баба му, а той прекоси стаята, целуна я и погледна загрижено Лора.
— Да, особено като се има предвид хаосът, който ни очаква в компанията — бързо добави Лора и рязко стана от масата.
Забележката й ни най-малко не разтревожи Адам, както тя се бе надявала. Напротив, той се усмихна.
— Изчакай десет минути да закуся и ще отидем заедно — каза Адам и си наля кафе.
— Мислиш ли, че е много разумно да се появяваш днес в магазина? — попита заядливо Лора.
— Вчера беше разстроена, задето не съм се появил, а днес не искаш да идвам. Не разбирам. — Той погледна баба си. — Точно когато си помислих, че ще покажа на Лора големите способности, които се крият под бляскавата ми външност.
Джесика се усмихна, а Лора се намръщи.
— „Способностите“, които демонстрира вчера на Грант Симънс са ни върнали поне с няколко седмици назад в преговорите — напомни му остро тя. — Може би щеше да ни направиш голяма услуга, ако беше насочил уменията си в друга област.
Баба и внук изгледаха Лора, която бързо излезе от стаята.
— Много е темпераментна — каза замислено Джесика.
— Да. И е особено красива, когато се ядоса — усмихна се Адам.
— Непоправим си!
— Аз ли? Ами ти, бабче?
— Какво имаш предвид? — погледна го надменно Джесика.
— Малката романтична измислица за синината, която разказа на Лора.
— Е, може да съм я… поукрасила малко.
— В момента и бузите ти се поукрасиха в червено.
— Това не е твоя работа. — Джесика отметна царствено глава. — Искам да зная какво смяташ да правиш с Лора?
— Какво да правя? — Адам изведнъж започна усърдно да маже с масло препечената филийка.
— Ти я обичаш, Адам. А и горкото момиче е безнадеждно влюбено в теб. Знаеш, че без колебание ще дам благословията си.
— Благословия? Почакай, бабо. Няма за какво да даваш благословията си. Нито за миг не съм лъгал Лора. Тя знае много добре, че и дума не може да става за брак. О, представям си как Пит, Тру и Тейлър потриват доволно ръце, предвкусвайки възможността да разделят богатството на три. Но много се лъжат. Ти също — каза твърдо Адам, отхапа от препечената филийка, остави останалата част и се изправи. — А също и Лора — обяви той, докато вървеше към вратата и точно когато излизаше, се сблъска с Лора.
По лицето й разбра, че е чула последната част от неговото изявление. Трудно можеше да се каже кой от двамата се чувстваше по-неудобно.
— Аз… Забравих си куфарчето — измърмори тя, заобиколи бързо Адам, който беше замръзнал на място, грабна куфарчето и се втурна навън.
Джесика безгрижно си наля още една чаша кафе.
