Госпожа Сондърс силно се изчерви. Но в същия момент си помисли, че ако някой мъж изпитваше подобни чувства към нея, би се вкопчила в него и никога не би го изпуснала. За нищо на света!
Пит унило вдигна поглед щом Лора влезе в лекарския кабинет на дванайсетия етаж. Беше сам.
— Какво стана със Симънс? Къде е сестрата? — попита тревожно Лора. Тя веднага си помисли, че сестрата спешно е закарала изпадналия в безсъзнание Грант Симънс в болницата.
— И двамата се прибраха вкъщи — отвърна Пит.
— Той добре ли е?
— Физически — да. Психически… Да кажем, не е в идеална форма. Когато излизаше оттук, гневно спомена нещо за… тежки обвинения.
Сърцето й се сви.
— Срещу Адам ли? — Тя се отпусна на близкия стол. — О, това е ужасно.
— Да — съгласи се Пит. — Вече си представям заглавията на първите страници във вестниците.
— Ти също можеш да го заплашиш със съд — отбеляза Лора. — Той те удари. И то пред телевизионните камери.
— Да — въздъхна Пит, — но когато става въпрос за журналистически бум, според теб коя новина ще бъде отпечатана на десета и коя на първа страница? Не е трудно да се предвиди кого ще подкрепи обществеността. Зъб за зъб, но всички ще се нахвърлят върху Адам, ако разбираш какво имам предвид.
За съжаление Лора го разбираше съвсем точно.
Десета глава
Грант Симънс бе настроен враждебно, още преди да разбере кой е от другата страна на вратата. А когато видя, че е Адам Форчън, погледът му стана заплашителен.
Адам бе напълно подготвен да получи удар в лицето, още преди да е успял да каже и дума. И не би упрекнал младежа. Успя да му го каже и видя ръцете на Симънс да се свиват в юмруци.
Но след като получи разрешението, Симънс най-неочаквано отпусна ръце. Погледът му обаче бе все така войнствен и Адам си даваше сметка, че опасността не е преминала.
— Може ли да поговорим? — попита той. Симънс го погледна глупаво, като че ли бе чул нещо на чужд език. — Ако моментът не е подходящ, мога да дойда и друг път — предложи Адам, като изричаше отчетливо всяка дума и се стараеше гласът му да звучи предразполагащо. Този път Симънс реагира, като леко поклати глава. И тъй като Адам не разбра съвсем ясно какво има предвид младежът, реши да продължи настъплението. — Съжалявам, че те ударих. — Симънс възприе думите му, но отвърна с мълчание. — Ала какво означава извинението? То няма да успокои болката ти — призна той.
— За да ме подкупваш ли си дошъл? — Симънс разсеяно докосна с ръка удареното място, след това отстъпи встрани, сякаш имаше намерение да покани Адам в малката си спретната къща.
— Не — отвърна тихо Адам.
Симънс със сигурност не бе очаквал този отговор. Нито пък искаше да го чуе. Адам се досещаше в каква посока бяха тръгнали мислите на младежа: „Вместо да предявявам обвинения в съда и да превръщам в голям скандал свиването, май ще е по-добре да се възползвам от него. И да го превърна в конкретна сума. По дяволите, какъвто и да е откупът, за Форчън той ще е нищо.“
— Няма какво да обсъждаме — каза рязко Симънс, но не тръшна вратата под носа на Адам. Все пак трябваше да си остави някакъв шанс, в случай, че милионерът промени решението си.
Адам го изгледа замислено.
Симънс се изпълни с надежда. Може би Адам все пак ще предложи пари.
— Някога бил ли си влюбен, Грант?
За секунди по лицето на Симънс се изписаха последователно удивление, объркване, подозрителност и голямо притеснение.
— Я стига — предупреди го той и вдигна ръка.
— Това бе само въпрос — усмихна се Адам. — Разбираш ли, работата е там, че аз съм влюбен.
Симънс се поотпусна малко. В погледа му се появи дори любопитство.
— Е, и? — попита предпазливо той.
— Ами зададох ти този въпрос, защото, ако си влюбен или, ако някога си бил влюбен, може би ще ми е по-лесно да ти обясня.
— Кой ти е искал обяснения? — отвърна доста обезкуражаващо Симънс.
— Хубав въпрос — каза добродушно Адам. — Ще опитам да ти го кажа по друг начин. Правил ли си някога глупости само защото си бил луд от любов и не си можел да мислиш?
След миг застрашителният поглед и объркването изчезнаха от лицето на Симънс и на тяхно място се появи усмивка. Не много широка, но все пак усмивка.
— Помислил си, че аз съм фраснал онази русокоса красавица?
— Да — отвърна простичко Адам.
Симънс дълго обмисля едносричния отговор.
— Е, трябва да се признае, че имаш вкус. Страхотна е. Дори със синина.
— И аз мисля така — усмихна се Адам.
— Здраво си хлътнал, а? — Симънс повдигна вежда.
— И това не е добре, приятелю, повярвай ми.
— Искаш ли една бира? — предложи Симънс, след кратко колебание.
— С удоволствие — отвърна Адам с още по-широка усмивка.
Симънс отстъпи встрани. Адам мина покрай него и влезе в малкия хол, обзаведен простичко, но с вкус.
— Жена ми излезе с детето до магазина. Обикновено и аз отивам с тях, но… — Симънс бе тръгнал към кухнята, но спря и се обърна към Адам, който бе седнал на канапето. — Останах вкъщи, защото не бях в добро настроение. — Адам кимна с разбиране. — Искаш ли чаша?
Адам не разбра веднага смисъла на въпроса.
— О, не. Ще пия от бутилката.
— От кутийката.
Адам премигна, но бързо загря.
— Разбира се, направо от кутийката. Идеално.
Грант влезе в кухнята и след малко се върна с две леденостудени кутийки бира. Подаде едната на Адам и също седна.
Адам отвори своята и отпи. Всъщност не бе страстен любител на бирата, но правеше всичко възможно да се хареса на Грант. Имаше големи шансове.
— Много добре се справи — каза Грант и отпи голяма глътка.
— В момента имам неприятности.
— И ние при тези условия за работа си имаме неприятности. Затова искаме справедлива сделка с ръководството.
— Мислех, че сме изработили програма, която според вас е справедлива.
— Имаме още много работа по нея. А ти офейка.
— Добре, тогава да се хващаме отново на работа.
— Първо ме просваш на земята, а след това идваш и казваш: „Хайде да се хващаме на работа“.
— Съвсем точно го каза, Грант. Пропусна само една малка подробност.
— Да. Русокосата красавица.
Адам се ухили.
— Ти може и да ми се сърдиш, но тя е направо бясна, задето те ударих. Няма да ми го прости.
— Да, знам какво е — каза замислено Грант. — Жена ми гледала новините по телевизията и видяла как удрям брат ти. Изобщо не се трогна от синината ми. Заяви, че съм си го търсил.
— Жени — промърмори Адам.
— Да, жени — повтори Грант.
