нужда от мен. — Той спря, но не беше в състояние да я погледне в очите. — Естествено, помислих, че е любовен зов.
— Разбирам — тихо промълви тя.
Стояха на ръка разстояние един от друг. Той изглеждаше отчаян и объркан и Лора инстинктивно вдигна ръка да го погали.
— Наистина ли мислиш, че не мога да се обадя сама?
Той сложи ръка върху нейната. Въпреки хаоса в душата му, ласката й го изпълни със спокойствие и сигурност.
— Просто не можех да понеса мисълта, че някой може да те нарани, Лора.
— Не боли чак толкова — прошепна тя. — Пит се чувства по-зле от мен. Въпреки че стана съвсем случайно, докато се опитваше да ме предпази от озверялата тълпа, той е ужасен от факта, че ме е ударил.
Много внимателно и нежно Адам докосна с пръсти синината под окото й. Взря се в лицето й, после погледът му се плъзна надолу.
Тя сведе очи.
— Трябва да го забравим, Адам — прошепна толкова тихо, че той не бе сигурен дали наистина я е чул.
Не й отговори и продължи да гледа втренчено тялото й. Тя се смути… И усети възбуда.
— Трябва да… проверя… как е Симънс.
Тя понечи да го заобиколи, но Адам сграбчи ръката й.
— Съжаляваш ли за нещо?
Тя отвори уста, но не можа да изрече нито дума.
— За нас двамата ли? — попита най-после. — За онова, което изживяхме… заедно? — Тя затвори очи и прошепна — Не.
— Но се страхуваш, че в края на краищата ще трябва да… — Той не довърши изречението си, защото притисна устни към нежната извивка на шията й.
— Играеш нечестно, Адам — възрази тя. — Аз съм… В толкова неизгодно положение.
— Виж какво, Лора, ако онова, което се случи между нас, ти се струва прекалено… екстравагантно… ще се постарая да се променя. Можем да пътуваме с автобус, да скитаме из планините, да ядем вместо черен хайвер… сардини.
— Само не сардини, моля те. — Тя направи кисела гримаса.
— Добре, никакви сардини. Обещавам. Само кажи какво искаш от мен и ще го имаш. — Макар че се усмихваше, говореше сериозно.
Тя едва се сдържа да не издаде мислите си, да му каже не онова, което искаше да чуе, а онова, което наистина искаше от него. Но също както и Адам — макар и по други причини — тя бе подвластна на илюзиите си.
Опита да подреди обърканите си мисли и чувства. Но бе невъзможно. Тя беше безнадеждно, безпомощно и отчаяно влюбена в неподходящ човек? За няколко седмици бяха преживели безумно романтично увлечение, а тя вече си представяше как създават семейство, как отглеждат децата си, как остаряват и — не биваше да го забравя — как заедно живеят в бедност. Но тъжната истина бе, че нищо в поведението на Адам не даваше повод за такива мечти. Той бе страстен, възхитителен, приятен и още от първия миг — съвсем откровен: Бракът категорично не влизаше в сметките.
Адам внимателно наблюдаваше лицето й. Виждаше вътрешната й борба, усещаше я. През целия му живот неговите желания биваха удовлетворявани без изключение. Както бе казала веднъж Лора, всичко бе прекалено лесно за него. Тя се бе хвърлила в обятията му, а смарагдовозелените й очи блестяха от благодарност, която скоро се превърна в обожание. Докато бяха заедно, той непрекъснато си бе мислил — както винаги — че животът е прекрасен.
— Виж какво, Адам — каза най-сетне тя, тъй като тишината бе станала прекалено тягостна. Трудно си поемаше дъх, но проговори, защото знаеше, че трябва да каже нещо. — Това няма нищо общо с теб. Ти си невероятно красив, очарователен, пламенен, обичащ живота, романтичен, прекалено щедър…
— Не съм предполагал, че ще ми бъде неприятно да чуя толкова много комплименти — промърмори унило той.
— Това не са комплименти, Адам. Ти наистина си изключителен. Не съм и сънувала, че… — Тя внезапно млъкна по средата на изречението и погледна встрани. — О, Адам, и двамата сме неподготвени за сериозна връзка. Ако сложим край сега… ще ни останат прекрасни спомени. Спомени, които ще ценим.
Той я погледна с любопитство, защото долови странна нотка в гласа й — като че самата тя бе учудена, че ще си спомня за тези дни с добро чувство.
— Не желая да слагаме край, Лора. И не вярвам, че ти искаш.
— Адам…
— Погледни ме право в очите и ми го кажи. Кажи: „Искам да сложим край, Адам“.
— Адам… — Тя не можа да произнесе нищо друго, освен името му.
— И този път никакви бележки. Не искам да се измъкваш така. Не искам, когато се събудя, леглото да е празно. Този път трябва да ми кажеш всичко право в лицето — рече ожесточено той. — Кажи ми, че искаш да сложим край на нашата връзка.
— Сега не е моментът да обсъждаме отношенията си. Компанията е в криза — опита да възрази тя, или по-точно, да отложи отговора. Трябваше да скъсат, но как можеше да му каже, че иска да сложат край? Щеше да бъде безсрамна лъжа.
Той я хвана за раменете.
— От мен ли искаш да избягаш или от някакъв епизод в своето минало, Лора? Да не би да започваш да си спомняш? Страх ли те е? Боиш се какво бих могъл да помисля или да почувствам?
— Толкова съм объркана, Адам, че не мога да мисля. — Тя сложи ръка на гърдите си. — Имам чувството, че не успявам да си поема въздух. Особено когато ти си наблизо.
— Защо особено когато аз съм наблизо? — усмихна се той. Беше съвсем сигурен, че знае отговора, но желаеше да го чуе от нея. А още повече искаше да го чуе самата тя.
Тя въздъхна някак отчаяно.
— Подлудяваш ме, ето защо. Краката ми се подкосяват само като те гледам. Непрекъснато мисля колко шеметно прекрасно е да се любим. — Тя го погледна безпомощно. — Не зная дали „шеметно“ е подходяща дума. Заради теб трябва да измислям нови думи, защото обикновените не са достатъчни. — Тя изрече всичко на един дъх. — Това е. Сега доволен ли си? — И без да дочака отговор, се втурна към вратата. — Но не съм променила решението си. Отивам си. Веднага след като… След като помогна на Питър да се справи със стачката. Правя го само защото всички от твоето семейство бяха изключително добри към мен и съм им много задължена. Обещах на братята ти, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да им помогна да овладеят положението. И нямам намерение да ги разочаровам.
Тя излезе в съседния кабинет. Докато минаваше покрай бюрото на госпожа Сондърс — която трябваше да е абсолютно глуха, за да не чуе разговора им, тъй като вратата през цялото време бе широко отворена — секретарката се престори на много заета с подреждането на пощата. Лора се изчерви щом очите й срещнаха погледа на възрастната жена. Двете притеснено погледнаха встрани.
— Лора — извика Адам през отворената врата на кабинета. Тя не му обърна внимание и продължи да върви. — Не съм освободил апартамента във „Феърмонт“. А яхтата е запазена за следващия уикенд. Не успях да ти покажа капитанската кабина.
— Някои от нас имат работа, Адам — каза тя, без да спира.
— Значи първо ще работим — отвърна той, но тя вече беше изчезнала през двойните врати.
Госпожа Сондърс продължаваше да демонстрира престорен интерес към пощата, но усети, че Адам Форчън я гледа. Не можа да устои и вдигна очи. Положи големи усилия, за да изглежда така, сякаш изобщо не се интересува от личния живот на шефа си.
Но на Адам изобщо не му минаваха такива мисли през главата. Той се усмихна като пиян на секретарката.
— Тази жена ме подлудява, госпожо Сондърс. Подлудява ме от желание. Тялото, кожата, очите й… Дори синината под окото й ме карат да настръхвам.
