и по чужди места из Арнаутлука и Гръцко, до Елбасан, Янина, Лариса и чак до Атина. Той имал седем дъщери и един син — Огнен. Като поизраснали децата му, Марко заробил всички в работата си — седемте му щерки, ведно с майка им, от нова до нова година да работят и преработват вълна и козина, да перат и превлачват, да боядисват, да предат и тъкат безброй лакти шаяци, дебели ямболии, шарени вълнени килими, а сина си той повел по пътища, по пасбища и пазари. Види се, бил много усърден в работата си и бил алчен за богатство. Като работил с жива стока и все скитал по пътищата, той на няколко пъти загубвал цялото си богатство ту от мор, ту арнаути и турци разграбвали стоката му. Бил смел, суров човек, носил силяхлък с пищови и ножове, битки водил да пази стоката си и не умрял от своя смърт — убили го арнаути негде към Корча. Синът му, Огнен, който по чудо се спасил от смърт, прибрал с бащините си овчари каквото останало от стоката и се върнал в Преспа. Не бил по неговата воля бащиният му занаят. Той бил кротък човек, със слабо здраве. Разпродал стоката, разпуснал овчари и слуги. Беда сполетяла семейството, грабеж и смърт, но всички си отдъхнали: бащата загинал трагично, дошла скръб в къщата, но и страхът от него изчезнал. Замлъкнали разбои, родани и вретена, загаснали огнищата с големите казани, стихнала цялата къща. По това време минала някаква лоша болест и завлякла пет от сестрите на Огнена. С време той омъжил останалите си две сестри, оженил се и той. Какъвто бил кротък и тих човек, така Си протекъл и целият му живот, но невестата му била пъргава, сърцата жена и тя го подкарала:
— Още колко време ще живейме ние така, с готовото? Бързо се свършва то. Залавяй се с некаква работа, Огнене, докато не са се свършили бащините ти жълтици.
С последните пари, останали от баща му, Огнен отворил дюкян и пак близу до бащиния си занаят — продавал шаяци, гайтани, платна, събирал също и кожи, които продавал на евреи закупвачи в Битоля. Не била много голяма търговията му, не смеял той да се качи на кон и да тръгне по пътища и пазари, но все запазил поне каквото останало от баща му. Когато му се родило първото дете, помолил кума му да го нарече Серафим, макар това име да не било много познато в Преспа, но сам, по своему го избрал, види се, отговаряло на душевното му разположение. Другите му деца умирали едно след друго още мънички. Щом Серафим станал на дванайсет години, баща му надвил всичките си страхове и го изпратил чак в Охрид, да се учи там на елинско писмо, при прочути даскали. След първата и особено след втората година, като виждал Огнен как детето му напредва в науката, започнал да мечтае да го изпрати в някое голямо школо в Атина или Цариград, та да стане учен човек. Но Огнен умрял още доста млад от тежката болест и жена му задържала единственото си дете вкъщи. Така Серафим, дете още, седнал в дюкяна на баща си.
Не тъгувал дълго Серафим за науката си, макар след като вкусил от сладостта й, тя да останала постоянна жажда в душата му и най-голяма гордост в живота му. Той вече познавал и силата й, умеел и да я използува. Но много бързо го завладяла и търговската страст, която повлича човека, издига го и го сгромолясва, както всички Други страсти. Още много млад и неопитен, Серафим започнал като баща си, но скоро се почувствувал като жребец сред широко поле и развял грива. Ставал все по-Дързък и безогледен. Той не чакал селяните от околията Да донасят в дюкяна му кожи, както те искат, а сам започнал да отива при тях и там скубал и обирал простите люде безмилостно. Научил се как да събира на ниски цени и да пази кожите до най-добрата цена, открил и пътя им към Солун и морето. Написал изкусно писмо, както се учил в Охрид, до най-големия търговец на кожи в Солун и скоро получил отговор. На края на сухото и сдържано търговско писмо, с което солунският търговец му възлагал да събира за него кожите от цялата Преспанска околия и да му ги праща направо в Солун, били прибавени и следните два-три реда: „Виждам, че си млад, трудолюбив и способен човек, а такива люде аз обичам и съм готов всякак да ги насърча и подкрепя.“ Търговецът бил грък и, види се, искал да даде преднина на един християнин. И дълго той нямал никакъв повод, за да се разкайва — Серафим бил усърден и по търговски честен в работата си. По-късно, когато Серафим започнал да отива в Солун, гъркът забелязал, че той се застоява там все по-дълго, че ходи по пристанището и се заглежда в големите кораби. И той намерил начин да му каже, с доброжелателство и заплаха в същото време: „Морето, млади човече, упойва. Гледай да не ти завърти главата.“ Но младият преспанец бил вдъхнал вече доста дълбоко от упойващия мирис на зелената морска вода, на широкия морски простор. Отделил се от гърка и се опитал да намери сам път към далечните пристанища. Ревнивият грък го смазал само с един удар и пак му казал: „Не посягай, дето съм аз. Тук, в Солун, има и по-големи майстори от тебе, но никой не се решава да дели мегдан с мене. Не се опитвай повече. Върни се в Преспа и продължавай да ми пращаш кожи оттам. Аз те ценя, но в Солун идвай само за да си купуваш нов фес.“ Не можел да се бори Серафим Огненов с големия търговец, който имал кантори и свои люде по цялото Средиземноморие и в Марсилия, и в Кайро, та чак в Мадагаскар. Върнал се в Преспа, след като загубил около хиляда алтъна.
В Преспа започнал отначало. И пак започнал да тече през ръцете му златен поток. Тогава се оженил и си направил голяма къща. Жена му, баба хаджи Серафимица, навремето си била много хубава. Родила му две мъртви деца, третото им дете оцеляло, но тя не родила вече друго дете. Бързо се трупало богатството на Серафим Огненов, но той имал само една радост в живота си — колкото голяма, толкова и несигурна, — животът едва мъждукал в единствения му син. Жена си Серафим не обичал много, обичал само сина си, но той все боледувал до десетгодишната си възраст, после не боледувал, но си останал слаб и блед, та баща му треперел над здравето му. Нямало как повече да развива търговията си в Преспа, богатството му само нараствало и Серафим Огненов се нахвърлил най-напред да гизди къщата си. Заприличала на пашовски сарай, но Серафим скоро й се наситил. Сетне започнал да се готви за далечен път — за Ерусалим. Привличал го не само гробът Христов в далечната земя, не само суетата на тежък чорбаджия, а не по-малко и пътят по море — старата жажда в душата му още не била угаснала. Заминал заедно с жена си и сина си. Върнали се и тримата хаджии. Какво повече би могъл да иска човек — и богатство, и дом, и власт, всичко имал хаджи Серафим Огненов, но и на всичко бил наситен и преситен. Отново се нахвърлил на работата си, започнал усърдно да събира стока и да я трупа в свой склад в Солун. Пак бил наумил да започне своя търговия с далечните през-морски пристанища. Сега всичко му изглеждало по-лес-но: бил по-опитен, можел да вложи в работата си до четиристотин хиляди гроша, видял с очите си що е море и кораб — нали бе прекосил на два пъти Бялото море. Старият грък бил умрял и хаджи Серафим смятал, че няма от кого да се бои тоя път. Застоял се в Солун с месеци. Складът му бил пълен с готова стока. Очаквал важни известия от Марсилия. Забравил Преспа и жена му не знаела дали е жив, щом не се връщал толкова дълго, нито пък пращал вест за себе си. Върнал се тъкмо когато най-малко го очаквали, и пак нищо не личало по външността му. Но колкото и да бил горд, затворен човек, не се сдържал и казал на жена си:
— Пак сичко загубих.
Жена му никога не се месела в работата му, та и сега нито дори го попитала как загубил богатството си. Пък и той нищо повече не казал за неуспеха си. Едва по-късно се узнало в Преспа, че за една нощ е изгорял целият му склад с кожи в Солун.
Хаджи Серафим Огненов започнал пак отново. Той приличал на дядо си Марко, а не на баща си, който бил кротък и слаб човек. Но тоя път не можал да отиде много далеко. Скоро след като се върнал от Солун, научил, че син му Васил дружил с млади като него, разглезени, богати турци. Пиели ракия, ходели по развалени жени. Хаджи Серафим посрещнал спокойно тая нова беда, като мислил, че веднага ще я надвие. Оженил сина си и не го изпущал изпред очи. На първо време младият хаджи Васил като да се примирил, привързал се към жена си. Родило му се и дете — Султана. Скоро след това дяволът като че ли отеднаж го дръпнал пак по лошия път. Започнал отново да пие ракия и съвсем изгубил страх от баща си и срам от людете. Ракията го изгорила като огън за по-малко от една година, а скоро след неговата смърт умряла и младата му невеста. Хаджи Серафим Огненов останал сам с жена си и с внуката си Султана. Не издавал с нищо мъката си, но всички забелязали, че бързо се състарил. Продължавал работата си — не можел да седи без-деен, в ума му все назрявал някой план и вътрешна сила непрестанно го подтиквала да го изпълни. Но, види се, силата му започнала да намалява и неочаквано станала в него рязка промяна. Хаджи Серафим Огненов, който повече от четиридесет години работил с кожи, вече не можел да понася миризмата им. За късо време изпразнил всичките си складове, разпродал всичката си стока. С парите си, към хиляда и петстотин жълтици, накупил цяла редица дюкяни на най-хубавата улица в чаршията. Минали година или две, какво мислил и кроил през това време хаджи Серафим — никой не знаел. Тогава избухнал, както го наричат в Преспа, големият пожар: от полунощ до разсъмване изгоряла почти цялата чаршия. Често ставали пожари, особено в чаршията, но тоя бил най-голям. Било зимно време, а хаджи Серафим стоял там докрай да гледа как горят дюкяните му и на другия ден легнал болен. Два дни преди да умре, той казал на жена си:
