— Свекърът плаче — пошушна някой.
— От радост. — Стоян нищо не чуваше. Султана го побутна:
— Върви. Върви да целунем венците на младите. Поведе Лазар Глаушев младата си жена, залюля се, потече след тях през сводестата църковна врата пъстрото множество. Вън писнаха две гайди. Надигнаха се стройно и плавно млади мъжки гласове и запяха нова една песен:
Това, що желаех, това, що мечтаех от далечно време — сполучих сега! … Не растат самички в поле цветенцата, нито птички пеят сами в гората, сами в гората…
Бавно заглъхна сватбената песен под високия покрив, в тъмните ъгли на църквата. Клисарят шеташе из празната църква, да угаси свещите, да прибере и почисти, стъпките му ехтяха по белите плочи на пода, в зейналата празнина наоколо. Показа се като изпод земята Рафе Клинче. Клисарят не се изненада — свикнал бе да го вижда по всяко време в църквата.
— Не си ли на сватба, майсторе? … Е-е — повториха високите църковни стени.
— Не съм.
Отговаряйки, резбарят се ослуша. Сетне пристъпи бързо към един от дебелите странични стълбове и се показа оттам, повел за ръка Стойна Нунева. Тихо бе плакала и подсмърчала тя досега, скрита зад стълба, а сега се разрида и не криеше заплакалото си лице, с подути устни:
— А-а-ху-а-ху!
— Ела — подръпна я Клинче кротко за ръката. — Ела да видиш новия иконостас.
Тя утихна и тръгна след него. И тя бе се облякла празнично, потрепваше с нови кондури по плочите. Спряха се двамата пред иконостаса — цяла стена срещу тях.
— Ето, погледни — започна Рафе Клинче. — Виждаш ли там…
Шест полукръгли колони разделяха царските двери и другите две врати на олтара, други две такива колони опираха до стените от двете страни на иконостаса. Осем по-малки колонки между тях преграждаха кръжилата на десет икони, високи по два аршина. Всяка от тия колони, по-големите, както и по-малките, беше обвита на спирала с преплетени дъбови и лозови клонки и по тях назъбени листа, желъди, извити лозови мустачки и гроздове, тънко изрязани, издълбани — струва ти се, ако подухне ветрец, ще затрептят и зашумят листа и клонки. Тук и там по клонките накацали птички, готови да подскочат на съседното клонче, или сгушени там, чудни някакви птички с дълги, разперени опашки, виждат се и оченцата им. На всяка колона, в елипси, по два образа на светци. На горния край на всяка колона венци и китки, цветя и листа, над трите врати над всяка от десетте големи икони проточени плитки от цветя и листа, горният пояс на иконостаса също преграден с две такива плитки по цялата му дължина, а между тях редица от по-малки икони. Долу под всяка от големите икони, също такъв венец — кръжило за по-малка икона. Всички тия цветя, листа и клонки, венци и китки по целия иконостас лежат върху тънка, ситно издълбана тантела от най-чудни плетеници.
— Сички тия птичета — обади се клисарят, дигнал един голям пиринчен свещник — сека сутрин ми пеят, а като узрей гроздето…
Стойна, както бе зяпнала цяла, се обърна към него с учудени, доверчиви очи.
— Хе-хе-хе! — засмя се тихо клисарят.
— Невинна душица си ти… Ела да ти покажа друго нещо — подръпна я резбарят, взе една запалена свещ и я поведе към левия край на иконостаса.
И на крайната колона до стената тук се виждаха между клонките и листата две елипси една под друга и в тях бяха издълбани два образа. Рафе Клинче бавно приближи запалената свещ към по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерица Глаушева. Стойна веднага я позна и пак заплака:
— Ъ-ъ-ъ-ху!
— Тихо! — пошушна й Клинче и тя млъкна. — Не искам никой да знай. Само като доближиш запалена свещ, ей така, само тогава се познава, че е тя. Тихо. — Свещта трепереше в ръката му, той бързо я дръпна към другия образ, по-долу: — А виж тука!
Там пък се показа неговият образ; виждаше се как е дигнал чук да удари длетото в другата му ръка, забито в късче дърво. А отдолу подпис „Преспа град. месец декември лето господне 1864.“ Името си не бе издълбал. Той дръпна пак свещта, погледна Стойна с изкривено лице в горчива усмивка и рече тихо:
— Какво… за мене не ще заплачеш! Никой не е плакал за мене досега, дори и родната ми майка, умрела, преди да ме види. Никой — затрепера тихият му глас, той дигна пак свещта към образа на Катерина и въздъхна: — Само тя…
Без да дочака отговор, Клинче пристъпи нататък и пак се спря срещу иконостаса. Стойна го последва като сянка на пръсти по плочите, боеше се да почукне с новите си кондури. Резбарят продължи все тъй тихо, загледан в иконостаса:
— Птичките пеят, зреят гроздовете… Душата ми е в това дърво. Като мине време, като потъмней, ще стане още по-хубаво. — Той дигна жилестата си ръка: — Виждаш ли, погледни! По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…
Клисарят се приближи зад тях, почука една в друга венчалните корони от лъскава, жълта тенекия. Лукаво се усмихна:
— Требват ли ви… Хайде аз ще ви… Рафе Клинче се дръпна и го погледна мрачно. Обърна се и мълчаливо се отправи към вратата на църквата. Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му. Резбарят се спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки.
Информация за текста
© 1952 Димитър Талев
Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm
Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина
Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева
Лека редакция: Борислав, 2006
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
1989 с/о, Jusator, Sofia
Редактор Татяна Пекунова.
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Добрина Имова и Александра Хрусанова.
Формат 32/84/108; тираж 90109 екз.; печатни коли 22,50; издателски коли 18,90;
УИК 21,42; изд. 6791; код. 25/95361/5506-52-89; дадена за набор на 23.IX.1988 г.; излязла от печат на 20.II.1989 г.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 година
Цена 3 лв.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/569]
Последна редакция: 2007-02-18 00:00:37
1
Ресачка — дреха без ръкави.
